Култура / Брой 7 (2990), Септември 2022

„България от първо лице. Мари Айхорн в София 1924–1925 г.“, съставители Юлиана Рот и Петър Стоянович, издателство „Фабер“, 2022 г.

В ранната коледна утрин на 1924 г. от влака от Белград на софийския перон слиза Мари Айхорн, учителка по музика, решила да работи в една далечна балканска страна, напускайки родното си баварско градче Фюрт. В следвоенна Германия се живее трудно. Ето защо Мари се впуска в това дръзко начинание, без да владее никакъв чужд език. От фотографиите в книгата ни гледа една еманципирана, четиридесетгодишна жена с късо подстригана кестенява коса. Тя е вярваща протестантка с непоколебими морални принципи, но и с любопитство към света, което я подтиква да стане преподавателка на трите дъщери в дома на Борис Вазов (брат на народния поет, подпредседател на Народното събрание) и на съпругата му, известната художничка Елисавета Консулова-Вазова.

Когато пристига на софийската гара, там не я чака никой. Влакът доста е закъснял. След което с файтон се отправя на дадения ѝ адрес – ул. „Цар Крум“. В този дом, за който усеща, че ще ѝ хареса, тя ще остане година и половина във време, когато България е раздирана от гражданска война. И решава да си води бележки за всичко, направило ѝ впечатление.

За щастие записките ѝ оцеляват. Независимо че самата тя отбелязва, че този „български дневник“ е предназначен за нейния кръщелник Вилхелм (който умира в руски плен), след което би трябвало да премине в ръцете на брат ѝ Фриц и да бъде унищожен. Племенникът ѝ Хелмут обаче го съхранява със съзнанието за неговата не само емоционална, но и историческа стойност.

Дневникът, по оценката на съставителите, е „неповторим документ“ за едни трудни и смутни години, както и за живота на българския буржоазен елит от онова време. И то, забележете, като „история отдолу“. Мари Айхорн бързо навлиза в бурния софийски живот. Посещава новата катедрала „Св. Александър Невски“ и не може да се нагледа на стенописите. Открива зимната прелест на Борисовата градина, установява контакти с мнозина известни българи, приятно изненадана е колко много хора в София говорят немски. Става част от протестантската общност, посещава малката лутеранска църква до тогавашното немско училище. Тръгва по балове и концерти. Впечатлена е от музикалната култура на българите и от народната музика, от потенциала на хората в „кръга Вазови“. На юбилейната изложба на художника Александър Божинов вижда за първи път цар Борис и сестра му княгиня Надежда. Цяло лято прекарва по излети в планините и морски разходки.

Моли се новата 1925 г. да е добра и с мир в сърцата. Ала се оказва друго. На 13 февруари домът на Вазови е покрусен от вестта, че е убит техният близък приятел и сродник проф. Никола Милев. Мари присъства на погребението му и скърби наравно с другите. На 16 април отбелязва в дневника си друга „страшно тъжна история“ – атентата в църквата „Св. Неделя“. Самата тя се колебае дали да посети опелото, но влиза в една млекарница и закъснява. След което: „прозвуча ужасен удар, стъклата на витрините се разхвърчаха. Всички побягнаха на улицата, само аз останах да седя като закована. Но каква гледка се разстла пред очите ми. Църквата „Св. Неделя“ наполовина съборена, на улицата възбудена човешка тълпа, наоколо безредица, коли, покрити с течаща кръв и буквално окъпани в прах хора, коли с ранени – накратко потресаваща гледка. И като си помислих … как можеше да бъда в църквата, колената ми се разтрепериха и благодарих Богу за милостивата помощ“. Вижда, че г-жа Консулова-Вазова е жива и здрава, но Борис Вазов е ранен, с превързана глава.

Мари Айхорн е стресната и уплашена. На 30 април получава „мили писма“ от брат си и сестра си, които я молят да напусне България. Тя се колебае, но семейство Вазови я съветват същото и тя решава да отпътува през юли. Моли Бог да се смили над тези, на които през април е донесъл толкова страдания. И пак благодари на Бога за „хубавото и интересно време в България“. Завършва дневника си с думите: „българските ми приятели винаги ще намерят при мене в Германия отворен дом и открито сърце“.