Историята в диалог. Разговор с Димитър Пеев
„Отец Паисий за първи път очертава културното пространство на българина на картата на Балканите.“ Катя Атанасова разговаря с Димитър Пеев, един от авторите на критическото издание от 2012 г. на Паисиевата „История славянобългарска“, придружено с нов превод и обширен историко-филологически коментар, дело на Зографската Света обител и учени от Софийския университет
Защо Паисий?
Това е един въпрос с много отговори и без отговор. Проблемът е, че ние всички знаем, че о. Паисий е в основата на Българското възраждане, вероятно сте чували клишето, „че той ни е събудил“, но никой не знае какво точно е направил о. Паисий, за да го смятаме за зачинател на Възраждането. И защо „История славянобългарска“ (ИС) – с какво е особена тази книга, която днес ни е чужда като текст, послание и дори фактология, защо тя е вдъхновявала нашите предци?
А не ни ли е събудил?
Безусловно ни е събудил, но събуждане е щяло да има и без него. През XVIII в. всички балкански народи започват да се интересуват от миналото си и процесът на самоосъзнаване е бил неизбежен, въпросът обаче е какво е щяло да стане, ако го нямаше о. Паисий?
И какво?
Когато човек разсъждава за това какво е можело да стане, се движи в мътни води, това винаги остава спекулация, но за да стигнем въобще до нея, трябва първо да си изясним историческия контекст, в който се появява личността Паисий, както и самата ИС.
Какъв е историческият контекст, какво е нивото на историографията, кои съчинения можем да отличим?
Първото, което никога не бива да забравяме, когато говорим за о. Паисий, е, че той е монах и именно това му битие е определяло неговото мислене. В Света гора като монашеска република са били представени всички християнски народи на Балканите, тя е функционирала като свръхнационална полицентрична структура, където са се пресичали и обменяли най-новите идеи и тенденции на времето. Самият факт, че в един манастир е имало представители на няколко народности, че те са пътували из целите Балкани, Близкия изток, Русия, а често и в Централна Европа, е давал на монасите друг поглед към света и съответно друг тип самоусещане и идентичност. Не е случайно, че новите книги често са се появявали на Света гора само няколко месеца след излизането им във Венеция, Виена, Москва, Острог или Киев. Тази специфика на светогорското монашество е издигала още повече престижа му сред обикновените хора на Балканите и често му е отреждала водеща роля най-вече в културните дела.
А общобалканският контекст?
Що се отнася до него, трябва да признаем, че Западните Балкани и особено Хърватия са били в културно отношение много повече в синхрон с общоевропейските тенденции от Източните Балкани. Това се е дължало както на политическата им независимост от Османската империя, така и на културното влияние на съседните италиански и австрийски земи. Така например през XVIII в. широка популярност придобиват идеите на илиризма, постулиращи обединение на балканските славяни под сръбска егида. Този идеологически конструкт, намерил завършен израз в Stemmatographia Illyricum на хърватина Павел Ритер Витезович от 1701 г., намира особено добра почва сред православните сръбски елити, което води до превод на Стематографията на славяно-сръбски през 1741. Става дума за „Стематографията“ на Христофор Жефарович. Струва си да се спрем по-подробно на обстоятелствата около нейното възникване. Преводът на книгата е поръчан от Печкия патриарх и Карловацки митрополит Арсение IV Шакабента и е изпълнен от неговия протосингел (секретар) Павел Ненадович. В сравнение с латинското издание преводът е допълнен с една поредица образи на сръбски и български светци, като литографиите са дело на Христофор Жефарович, докато литографиите на гербовете са изпълнени от австриеца Тома Месмер. Както споменахме, книгата може да се разглежда като апотеоз на сръбската идея за обединение на Балканите. Тя претърпява две издания, във второто българите са включени наравно със сърбите като водещ елемент на този утопичен национален конструкт. Особено важно в нашия разказ е, че Павел Ненадович наследява Арсение IV на митрополитската катедра на Сремски Карловци и при него е изпратен о. Паисий през 1761 г. да прибере останалите вещи и ценни книжа след смъртта на хилендарския архимандрит Герасим. Подписите на Паисий и Карловацкия митрополит намираме под един договор за отдаване под наем на един хилендарски имот – единия като страна по договора, а другия като свидетел. Също така ни е известно, че още когато е бил протосингел, Павел Ненадович прави модерна библиотека в манастира Гргетег, 10-ина км южно от Сремски Карловци, където се е намирала и резиденцията му. Практически е невъзможно преводачът на „Стематографията“ и първият български модерен историк, които със сигурност са седели в една стая, при това вероятно неведнъж, да не са си говорили за история, да не са обсъждали съдбините на Балканите и да не са спорили. Не е изключено дори Павел Ненадович да е показал на о. Паисий първо „Стематографията“ и едва след това „Царството на славяните“ на Орбини, което нашият историк определя като най-ценния от изворите, намерени при престоя му в Сремски Карловци. И ако в Сремски Карловци о. Паисий е черпел информация, то в източната част на Балканите той е разпространявал, респ. осигурявал информация за другите. Това е контекстът, в който се формира нашият историк – той не е средновековен книжовник, израснал в манастирския скрипторий, той е модерен човек, който пътува, интересува се и си набавя информация по всички достъпни канали.
Какво не знаем за Паисий?
През последните години излязоха много нови данни за живота на о. Паисий, както директни, така и косвени. Нека започнем с косвените. Първото, което можем да извлечем от „История славянобългарска“, е, че той се е замонашил и е бил хиротонисан за свещеник някъде из българските земи и на Света гора е отишъл вече като йеромонах. Това става ясно от фразата йеромонахом бывшаго, която досега най-често е разглеждана като нелогична с обяснението „няма бивши йеромонаси“. Всъщност бывшаго през XVIII в. функционира като деепричастие за минало време, което на съвременен български би трябвало да се преведе с бидейки йеромонах или който вече беше йеромонах. Друг важен момент е, че о. Паисий дълги години е бил част от манастирския събор (управителното тяло) на Хилендар, при това един от изтъкнатите му членове. Това става ясно от достигналите до нас негови подписи под финансови и други важни документи, издадени от името от Хилендарския манастир. Най-ранният такъв подпис е от 1759, последният – от 1767/68 г., което обаче не означава, че след този момент той не е бил част от събора. Особено важен момент е, че о. Паисий е бил проигумен и естествено, въпросът какво точно означава проигумен. Букв. проигумен означава „бивш игумен“. През XVIII в. институтът на проигумените е играел важна роля в управлението и живота на манастирите като цяло. Поради тежкото финансово състояние на светогорските обители е била разработена система за стимулиране на креативността при набавяне на средства за оцеляването им. Всеки йеромонах е можел да отиде на таксид (пътуване в света за събиране на средства) и когато събере и донесе в манастирската хазна определена сума пари (ок. 1000 гроша), е бил поставян за игумен на съответния светогорски манастир. Тази чисто почетна длъжност му е осигурявала първенство на литургия и на трапеза, временно участие в манастирския събор, но не и решаващ глас. Въпросният йеромонах е оставал игумен, докато дойде следващият приносител на подобна сума пари, тогава той е отстъпвал длъжността на новодошлия и е ставал проигумен. По този чин са могли да стават игумени и проигумени и външни (несветогорски) монаси. По-изтъкнатите и активни проигумени са били членове на манастирския събор и практически са управлявали манастирите. Това, естествено, не означава, че длъжността игумен е била лишена от съдържание и използвана единствено за комерсиални цели. Манастирите са имали и дългосрочни игумени, които обаче тогава са се наричали архимандрити. Те са заемали тази длъжност практически доживот и о. Паисий отива през 1761 г. до Сремски Карловци, за да прибере личното имущество на един именно такъв игумен – архимандрит Герасим. Архимандритите са се занимавали повече с духовните дела на манастира. И тук е мястото да се обърнем към директните свидетелства за живота на нашия историк. Освен добре известното, че е роден в Самоковска епархия, че има единоматироден (едноутробен) брат на име Лаврентий, че е бил на 40 години, когато е завършил историята си, сиреч роден е през 1722, че е дошъл на Света гора на 23-годишна възраст през 1745, със сигурност можем да твърдим, че о. Паисий не е починал през 1773 г., както се смяташе досега, а по-късно. За съжаление точната дата на смъртта му остава неизвестна, както и мястото.
А по какво съдим, че е починал по-късно?
По документите, запазени в Хилендарския манастир. От тях става ясно, че по-това време е имало двама проигумени на име Паисий. Единият е умрял през 1773 г., за което имаме писмено свидетелство в Хилендарската кондика. Освен това обаче имаме документи за проигумен Паисий и от 1775 г., при това документи, свидетелстващи, че въпросният е управлявал ок. една година един от най-големите хилендарски имоти извън Света гора – метоха Куч, село, дарено на Хилендар още през XIII в. Това е задача, която със сигурност може да се довери само на опитен и уважаван член на манастирското братство, т.е. не е възможно да става дума за някой новоизпечен проигумен след смъртта на споменатия в Кондиката под 1773 г. След като съпоставих всички свидетелства от този период, споменаващи името Паисий, се оказа, че има ясно разграничение между двамата и то е в обръщението. Докато единият е наричан просто проигумен Паисий, другият винаги има към името си поне няколко уважителни епитета като напр. многоуважаемый брат наш, проигумен, кир Паисий. Този тип обръщение се среща както в документи, в които със сигурност става дума за нашия историк, така и в документите, за които не беше ясно към кого се отнасят, като например в една разписка и едно писмо до о. Паисий от 1775 г. Всъщност единият, който е и нашият историк, е бил член на манастирското братство, а другият, за когото просто са писали проигумен Паисий (починал през 1773 г.), е бил йеромонах от Старозагорско, който просто е заслужил честта да бъде хилендарски проигумен. Друг интересен документ е писмото на Стоянчо Ваклинович от София до о. Паисий от 1775 г., където Стоянчо се нарича родственик ваш. Писмото е с делови характер, Стоянчо обаче се обръща към нашия историк с господару кир дедо мой проигумене Паисие. Първите и единствени поздрави, които Стоянчо му предава в писмото си, са от майка ми и от тетка Стаменка. Тъй като и до днес племенниците на монасите се обръщат към своите многоуважавани чичовци и вуйчовци с „дедо“, както и от споменатите вече поздрави в писмото, можем да заключим, че Стоянчо е бил племенник на о. Паисий, съответно първият български модерен историк освен едноутробния си брат Лаврентий е имал и две сестри, женени в София, едната се е казвала Стаменка, а другата е била женена за някой си Ваклинович, вероятно търговец, и е имала с него син на име Стоянчо. Последният документ, който бих искал да спомена, е една разписка от 1775 г., дадена от манастирския събор на Хилендар на о. Паисий в уверение на това, че последният е дал на Събора 500 гроша назаем, които ще му бъдат приспаднати при отчитането на таксид кучотски. Това е контролно свидетелство, че о. Паисий през 1775 г. се намира в Куч, където администрира стопанските дела на манастира и същевременно скъсва с мита, че о. Паисий е бил беден монах. Всички тези данни рисуват пред нас изключително активен и модерно мислещ човек, с огромен опит в стопанско-административните дела, човек с размах и въображение, ангажиран и отговорен както към братята си во Христа, така и по отношение на близките си, останали в света.
Каква е концепцията за история на Паисий и с какво се отличава от другите исторически съчинения от XVIII век?
Това, което отличава „История славянобългарска“ от другите истории и исторически опити на XVIII в., е фактът, че о. Паисий е имал ясна и добре избистрена концепция какво точно иска да напише и за кого го пише. Нека първо си изясним какво представлява една средновековна история и какви промени внася Новото време в историческия наратив. Византийската традиция е различавала два типа историческо писане – история по Божия промисъл и поместна история. Историята по Божия промисъл е свещената история – първоначално това е историята на еврейския народ. С времето този конструкт се прехвърля върху Божия народ, т.е. християните, представени чрез християнската империя – Рим, респ. Константинопол. Първоначално схемата функционира, но когато от империята започват да се отделят различни държави, доминирани от един етнос, се появява и идеята за поместна история. Основната разлика в двата типа историческо повествование е в хронологията. Историите по Божия промисъл датират събитията по царуването на съответния император, докато поместните истории датират по година от сътворението на света – неслучайно разделите във византийските хроники започват с в царуването на император Х, а руските летописи и сръбските родослови – в лето седем хиляди и еди-кое си от сътворения мира. Новото време отваря тази провиденциална схема за всички народи и в това отношение о. Паисий не прави изключение. Той пише по структура една средновековна хроника, но представя поместната история на българите като резултат от Божия промисъл. Структурният блок при него е царуването, докато датиране по години практически не се среща. Да не говорим, че това е първата българска история, занимаваща се само и изключително с историята на българите. Тук някои биха възразили, че е имало български средновековни хроники, но те просто не са се запазили. Възможно е, това няма как да се докаже, това, което виждаме в момента, е, че са се водели някакви исторически записи, доста фрагментарни, като част от други книги, но следи от свързан исторически наратив не се наблюдават. Друг изключително важен момент в „История славянобългарска“ е, че о. Паисий е бил наясно, че за да имаме пълноценен исторически разказ, само политическата история не е достатъчна, била е нужна и културна история.
И тук идва въпросът за композицията, реализацията, посланието?
„История славянобългарска“ е изключително добре промислена: тя започва с две предисловия – едното с обща дидактична насоченост, „За ползата от историята“, заето от княжеското огледало на имп. Василий I Македонец към сина му Лъв VI Мъдри в преразказ на Цезар Бароний, и авторското Паисиево предисловие, което условно бихме могли да обозначим с емблематичната фраза „О неразумне и юроде…“. Следва разделът „О царстве болгарстем“, т.е. политическата история. Самата тя е разделена на три части: 1) историческия наратив, 2) пълен списък на българските царе (общо 33-ма владетели) и 3) кратък списък на по-важните български царе с описание на по-важните им деяния (общо 13 владетели). След разказа за Михаил Шишман в основния исторически наратив е поместен един доста обширен екскурс за сръбските крале, вероятно провокиран от срещите на о. Паисий в Сремски Карловци. Вторият дял на Историята е посветен на културната история на българите и той започва с отделна глава, „За славянските учители“. Тук о. Паисий също е своего рода новатор. Той обединява св. Кирил и св. Методий в единен наратив и нарича азбуката българска, а не славянска. Принципно през Средновековието св. Кирил и св. Методий се празнуват поотделно, като азбуката е наричана като правило славянска. Според мен тук спокойно можем да говорим за набелязване на общ празник на светите братя Кирил и Методий, респ. празник на буквите. Особено внимание също така се отделя на факта, че българите първи са приели християнството преди руси и сърби, което плавно преминава в история на българските светци, като първи сред тях е св. Тривелий Теоктист, който в наратива на о. Паисий е и покръстител, преминава се през св. Климент Охридски, св. Наум, св. Иван Рилски, св. Петка, св. патр. Евтимий, св. Гавриил Лесновски, св. Йоаким Осоговски и се стига до св. Ангел Лерински, пострадал през 1750 г., който е практически съвременник на о. Паисий. Книгата завършва с небезизвестното послесловие, което ни дава както лични данни за о. Паисий, така и хвърля допълнителна светлина върху мотивацията му и начините, по които си е набавял информация, за да напише своя труд. Всъщност, ако политическата история трябва да ни убеди, че българите са не по-малко велики от своите съседи на Балканите – сърби и гърци, то историята на светците осигурява континуитета на историческия процес. Тя е залогът, че още съществуваме.
Друг важен момент е, че „История славянобългарска“ се отличава с диалогичност. Тя израства от споровете на нейния автор с различни представители на балканските елити през XVIII в. и това може ясно да се проследи по текста. Освен че пише история, о. Паисий снабдява своите читатели и техните слушатели с информация и с аргументи за евентуални бъдещи спорове. Няма да сбъркаме, ако кажем, че той ненатрапчиво споделя житейски опит. Според мен именно тази диалогичност на „История славянобългарска“ я е направила толкова успешна. Обвиненията на сърби и гърци, че нямаме собствена история, и постоянният вътрешен диалог, че първи от славянския род се появяваме на историческата сцена, първи ставаме християни, от самото начало мерим сили с Империята и при това не безуспешно, са го накарали да осъзнае успешността на сръбския идеологически конструкт – царете светци, полагащи документирано грижи за църкви и манастири, и политическите им деяния, увековечени в жития и служби – и съответно да изгради подобен за българската история. Нещо, което никоя от другите две истории на XVIII в. не успява да постигне. Йеродякон Доситей, авторът на „Зографската българска история“, остава на нивото на статистическата фактология, за него идеологическите построения са табу и той го заявява в прав текст в няколко приписки, а йеросхимонах Спиридон пише своята „История в кратце о болгарском народе словенском“ с идеята да изложи обективно фактите, но без да има ясно формулирани цел и адресат на повествованието.
И в това ли е значението на Паисиевата история?
В това се състои нейната модерност, това я прави по един много непретенциозен начин част от Новото време, без тя да скъсва със старото. Що се отнася до смисъла и значението ѝ, мисля, че о. Паисий за първи път очертава културното пространство на българина на картата на Балканите. Той подготвя почвата и залага първите маркери на идентичност на модерния българин, достатъчно е само да изброим общото честване на св. св. Кирил и Методий и българската азбука, прераснали от средата на XIX в. в празник на буквите, св. Климент Охридски, св. Наум, св. Иван Рилски, царете Крум и Симеон, образа на Иван Шишман като последен цар. И до ден днешен те са залегнали достатъчно дълбоко в нашето съзнание. И всичко това е преди Марин Дринов и модерната историография.
Как се ситуира съчинението на Паисий във времето до Освобождението?
Факт е, че преди Освобождението Паисиевата история претърпява над 70 преписа. Удивително е, че във времето на книгопечатането тя функционира като средновековен текст, преписван и предаван от ръка на ръка и четен в църква като проповед. С „История славянобългарска“ са израснали и са били възпитани първите две поколения българска възрожденска интелигенция.
Как да гледаме на Историята от днешна гледна точка?
От една страна, като на история. Тя е функционирала като такава и е била на не по-ниско равнище от останалите истории от това време, имам предвид източниците и съвременниците на о. Паисий – Орбини, Бароний, Йован Раич, о. Спиридон Габровски. От друга страна, тя функционира през Възраждането и като национален наратив. Според мен нашата цел днес, когато четем „История славянобългарска“, трябва да бъде не да я класифицираме (това е болест на Новото време), а да я разбираме – защо е казано така, какво е имал предвид о. Паисий, по какво се отличава от това, което ние днес знаем за тези събития.
Кои основни митове, свързани с името на Паисий и неговата История, трябва да бъдат рационализирани?
О, митовете са много, не знам дали бих успял да ги изброя всичките. Например, че о. Паисий е бил беден монах, че проигумен означава „помощник на игумена“, че брат му Лаврентий е бил игумен на Хилендар, когато о. Паисий е дошъл на Света гора, че о. Паисий се е преместил в Зографския манастир и е станал част от зографското братство, че „История славянобългарска“ е програма на Възраждането и т.н.
Да, демитологизацията е важна, и то най-вече във връзка с новите данни около живота му, както и новия поглед върху неговото съчинение. Рационализирането на митовете прави образа на монаха историк по-плътен, по-реален и по-разбираем, което ни помага да разберем подбудите му, а това означава и да разберем епохата, оттук да разберем какво точно е направил и така да осъзнаем значението му. И тогава ще казваме не „велик е, защото ни е събудил“, а „велик е, защото пръв е обединил българската история в единен наратив, пръв е нарекъл азбуката българска и е извел на особено място св. св. Кирил и Методий сред българските светци, пръв е очертал в пълнота културното пространство на българина на картата на Балканите, пръв е прозрял потенциала на българското и е извадил българската история от положението на подзвено в илирическия конструкт и т.н., и т.н.
А какво научихте вие като изследовател при работата си с текста и при превода на „История славянобългарска“?
Че разковничето винаги е в подробностите.
Димитър Пеев е завършил НГДЕК „Св. Константин Кирил-Философ“ и индология в Санктпетербургския държавен университет. От 2003 г. е асистент по старобългарски език към Факултет „Славянски филологии“ на Софийския университет. В периода 2013–2019 г. е лектор по български език и литература в Хумболтовия университет в Берлин. От 2019 г. работи и към Йенския университет. Интересите му са в областта на старобългарския език и историята на славянските езици. Работил е върху дигитализацията и опазването на славянското ръкописно наследство в Рилския и Зографския манастир. От 2019 г. се занимава с историографията на XVIII век на Балканите.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук