Култура / Брой 8 (2991), Октомври 2022

„Унищожение“, Мишел Уелбек, превод от френски Александра Велева, издателство „Факел експрес“, 2022 г.

„Унищожение“ най-вероятно ще бъде последният роман за Мишел Уелбек, l'enfant terrible на френската литература, който в благодарностите на последните страници намеква, че човек трябва да усети кога е настъпило времето да се оттегли. Няма по-подходяща книга от настоящата, която в 700 страници разгръща мъдро примирение със смъртта, тихо сбогуване със сянката на онова, което не можем да променим.

Годината е 2027, задават се президентски избори, които ще бъдат спечелени с малка преднина от неназования по име Еманюел Макрон. Главният герой Пол Резон е съветник на министъра на икономиката Брюно Жюж. Отчужден от своята съпруга Прюдънс, той се сблъсква с неочаквана нова заплаха от прецизни високотехнологични кибератаки, които хвърлят правителствата по света в паника. Терористите винаги предупреждават за мястото, което ще ударят (складове за замразена сперма, китайски контейнеровози), но видеата, които споделят в интернет, демонстрират владеене на невъзможно пресъздаване на реалността. В едно от тях самият министър Жюж е гилотиниран, а сцената изглежда притеснително истинска.

Уелбек подсказва, че цели да обърне очакванията от самото начало. Вместо да започне романа с главния си герой Пол, той ни отвежда на разходка с Бастиен – 40-годишен компютърен учен, който се появява и изчезва от страниците подобно на други герои. Изчезването е ключово. Това подвеждане на очакванията се случва на мащабно ниво с изграждането на конспиративен политически трилър, в който терористите планират атаките си спрямо мистичен пентаграм, наложен върху картата на Европа. Авторът иронично стимулира желанието на читателя за шеметно приключение, но вместо това го отвежда другаде.

Достойният за Умберто Еко конспиративен сюжет, чрез който Уелбек се впуска отново в ролята си на пророк, предричайки какво ще се случи с Франция след пет години, е увлекателен, но напълно изоставен от автора във втората половина на романа. Там е големият трик, който прави „Унищожение“ специална книга. Съспенсът и мистерията отстъпват място на една интимна човешка история, която със самото изместване на центъра ни води към основната теза. На пръв поглед песимистичен, романът всъщност е отдалечаване от иронията и нихилизма, красива защита на любовта и съчувствието, които хората търсят в последните минути на света.

Сви му се сърцето, като я видя, съвсем мъничка в детската си пижама, с малки бродирани зайчета на гърдите. Лоша работа, каза си той отчаяно, много лоша работа. За щастие тя, изглежда, не мислеше за тези неща. За щастие или за нещастие, впрочем.

Героите на Уелбек отново, подобно на тези от предишните му романи, са мъже на средна възраст, достигнали високи позиции в обществото, които чувстват празнота в себе си, а нея нито парите, нито безразборният секс могат да запълнят. Тези бели мъже в тежка екзистенциална криза малко или много движат света. Като почитател на Шопенхауер и източната философия Уелбек открива решение единствено в стазиса, в тихия медитативен миг, в който не съществуват страхове и стремежи. За свое щастие малко преди края това научава и героят му Пол.

Единственият проблем с „Унищожение“ е, че българското издание изобилства от преводачески и редакторски пропуски от рода на: „мобифон“, „Силикон Вали“ и изрази като „Какво да го шибам търсят тия шибани гълъби тук?“. Жалко е, че от „Факел експрес“ са бързали толкова, защото е недопустимо да получаваме в такъв вид последния роман на един от най-прозорливите световни автори днес, който за пореден път не отвръща поглед от трудните въпроси. „Унищожение“ е задължителна книга за изчезващия свят, в който живеем.

Подобряването на условията за живот е често съпътствано с влошаване на основанията за живот и особено на тези за съвместен живот.