Култура / Брой 8 (2991), Октомври 2022

„Жена на вятъра“, Александър Секулов, ИК „Хермес“, 2021 г.

Върбан Стаматов – големият български маринист, в цяла една дебела книга, „Българинът и морето“ („Отечество“, без година), се опитва да разбере защо неговите сънародници така нехайно са обърнали гръб на морето – тази стихия, в която гърци, италианци, французи, турци, албанци, испанци, португалци, шведи и норвежци, че даже и руснаци, се чувстват като у дома си. Друг голям наш маринист, бургазлията Георги Ингилизов, също си блъскаше главата с този въпрос. Но и не бездействаше: непрекъснато влагаше енергии да популяризира и затвърди значението и важността на морето като тема. Стана двигател за издаването на том „Българска маринистика“ (УИ „Св. Климент Охридски“, 2002 г.), в който намериха място 15 автори. По негова идея в Ахтопол бе създаден литературен конкурс „Ах! Морето!“, достигнал вече седем издания благодарение на неуморните усилия на Катя Съева и нейното Сдружение „Лумен“. Всичките тези прояви говорят: морето е странична линия за българското писане – гледа то на него само като на фон. Романът на Емилия Дворянова „При входа на морето“ („Обсидиан“, 2014 г.) в това отношение е емблематичен – много-много на заден план в него е морето, едва-едва чуваме вълните му.

Споменавам всичко това, за да посоча: романът на Александър Секулов „Жена на вятъра“ е маринистика чиста проба. Не само защото голяма част от действието „плава“ в морето, но и защото самото море не присъства единствено като пейзаж, а е герой, дори бих казал един от главните герои. Финалната част на романа дори така е озаглавена – „Морето“. Морето, което е откровение и молитва. Поне според Александър Секулов: „Вече знам, че морето и молитвата са едно и също нещо. Много пъти съм се опитвал да опиша усещането, когато тялото ти се плъзва във водите на Егея. Сякаш се сливаш с мирозданието, сякаш Господ те прегръща. Сякаш си помилван“. Морето – първозданна стихия, която приласкава. Но не само: „Мелтемът и постоянните пропадания на лодката скапваха. Лицата ни горяха. Всеки бе намерил място, където да се крие от нестихващия вятър, примесен с разпрашена морска пяна“; тази първозданна стихия може и да брули.

Всъщност главните герои на Александър Секулов – разказвачът Йоско, неговият антагонист Киро Ганц, момчето Панайотис, капитан Маникакас, се сблъскват тъкмо със стихията море. Но и с друга стихия – вятъра. Че и с трета, може би най-стихийната – жената. Катерина, покрай която на борда на лодката и четиримата мъже се усукват като платно около мачта, е не по-малка стихия от морето и вятъра: „Не гледам на мъжете като на корабокрушенци; няма да имат смисъл, ако са безпомощни. Приемам ги като животни, които имат нужда да бъдат покорени“.

Може би поради това Александър Секулов не нарича частите на романа си глави, нито картини, а „катерини“. Имам обяснение: Катерина (или Катрина) беше един от най-смъртоносните урагани, връхлетявали американското крайбрежие, погубил 1833 души. „Жена на вятъра“ е роман за тази стихия Кат(е)рина, която всмуква в себе си мъжете и ги оставя без дъх. Толкова без дъх, че когато я откриват мъртва, са стъписани и изпадат в психически ступор. След това обаче се осеферват и ѝ отдават по подобаващ начин последна почит. Само че се оказва – без нея, кат(е)рината, съдружието им се проваля; разпадат се. И всеки тръгва по пътя си – повече самотен, отколкото щастлив. Стихията море ги е предизвикала, стихията вятър ги е препятствала, стихията жена ги е сплотявала. Без тези стихии те са нелепи. Нелепи и обезсолени.

Книгата носи заглавието „Жена на вятъра“, навявайки асоциации с фразеологизма „думи на вятъра“. Ще рече уж, че жената е похабена, похарчена, прахосана. Съдържанието на романа обаче противостои на такова разбиране – жената не е похабена, жената е увековечена. Александър Секулов я описва като стихия, каквато стихия е и морето. И в това е differentia specifica-та на неговата маринистика – тя не разказва за морски труженици, тя разказва за стихии. Стихии, които единствено в вековечното море могат да се проявят и се проявяват с всичката си мощ.