Култура / Брой 9 (2992), Ноември 2022

Украинският писател и музикант Сергий Жадан получи на 23 октомври Наградата за мир на Франкфуртския панаир на книгата. Той е отличен „за изключителното си творчество, както и за хуманитарната си дейност, насочена към хората по време на войната“. Публикуваме фрагменти от неговото слово

… Какво променя войната преди всичко? Чувството за време и чувството за пространство. Контурите на перспективата, контурите на протичане на времето се променят невероятно бързо. Тези, които се озовават в пространството на войната, не правят планове за бъдещето, не мислят вече за това какъв ще е светът утре. Само това, което се случва с теб тук и сега, има значение и тежест, само неща и хора, които ще бъдат до теб най-късно утре – ако оцелееш и се събудиш, имат смисъл. Най-важната задача е да останеш невредим и да оцелееш в следващата половина от деня. В някакъв момент по-късно ще стане ясно, ще се разбере какво трябва да правиш и как трябва да се държиш, на какво можеш да разчиташ в този живот и от какво трябва да се откажеш. По принцип това се отнася както за военнослужещите, така и за тези, които са в зоната на смъртта като „цивилни“, сиреч невъоръжени. Точно това чувство те съпътства от първия ден на голямата война – чувството за прекъснато време, липсата на продължителност, усещането за сгъстен въздух, става трудно да се диша, защото реалността те притиска, опитва се да те тласне от другата страна на живота, от другата страна на видимото. Наслагването на събития и чувства, потъването в един лепкав кървав поток, който те завладява и обгръща, натискът, напрежението, невъзможността да дишаш свободно и да говориш спокойно коренно отличават реалността на войната от реалността на мира. Ала трябва да се говори. Дори по време на война. Особено по време на война.

Разбира се, войната променя езика, неговата архитектура и функционалното му поле. Като ботуша на нашественик, на чужденец войната разрушава мравуняка на словото. Затова мравките – говорещите на повредения език, трескаво се опитват да поправят разрушената структура, да възстановят това, което им е познато, което е част от живота им. В крайна сметка всичко си идва на мястото. Ала тази невъзможност да използваш познатите средства, по-точно неспособността да опишеш състоянието си, да обясниш своя гняв, своята болка и своята надежда с предишните конструкции от мирните предвоенни времена е особено болезнена и непоносима. Особено ако си свикнал да се доверяваш на езика и да разчиташ на неговия потенциал, който досега ти се е струвал неизчерпаем. Изведнъж става ясно, че възможностите на езика са ограничени, ограничени от новите обстоятелства, от един нов пейзаж – пейзаж, който се вписва в пространството на смъртта, в пространството на катастрофата. Задачата на всяка отделна мравка е да възстанови съгласуваността на колективното говорене, на цялостното звучене, на комуникацията и разбирането. Кой е писателят в този случай? Дори една мравка, онемяла като всички останали. От началото на войната си възвръщаме тази нарушена способност – способността да се разбираме. Всички ние се опитваме да обясним на самите себе си нашата истина, границите на нашата уязвимост и травматичност. Може би в случая литературата има предимство. Защото носи в себе си всички предишни езикови катастрофи и сривове.

Как трябва да говорим за войната? Как трябва да се справим с интонациите, в които има толкова много отчаяние, гняв и болка, но същевременно и сила, и готовност да не изоставяш своите, да не отстъпваш? Мисля, че проблемът с формулирането на най-важното днес не е само наш: светът, който ни слуша, понякога се затруднява да разбере едно просто нещо – че когато говорим, показваме високо ниво на езикова емоционалност, напрежение и откритост. Украинците не трябва да се оправдават за емоциите си, но със сигурност би било добре да обяснят тези емоции. Защо? Дори и само за да не се налага повече да се справят сами с гнева и болката. Ние можем да си обясним, можем да опишем какво ни се е случило и какво продължава да ни се случва. Трябва да се настроим, че това няма да е лесен разговор. Ала така или иначе трябва да започнем този разговор още днес. Тук ми се струва важно, че понятийното съдържание и нюансите на нашия речник са различни. Става дума за оптиката, за другия поглед, за другата гледна точка, ала преди всичко за езика. Понякога ми се струва, че наблюдавайки какво се случва през последните шест месеца в Източна Европа, светът използва думи и понятия, които отдавна не могат да обяснят ставащото. Например какво има предвид светът – знам, че определението е нереално и абстрактно, но го избрах съзнателно – когато говори за необходимостта от мир? Изглежда става дума за прекратяване на войната, на военното противопоставяне, за момента, в който артилерията замлъква и настъпва тишина. Мирът трябва да ни води към разбирателство. Какво най-много искат украинците? Разбира се, прекратяване на войната. Разбира се, мир. Разбира се, спиране на боевете. Аз, който живея в центъра на Харков, на осемнайсетия етаж, и от прозореца мога да видя как руснаците изстрелват ракети от Белгород, горещо желая прекратяване на ракетния обстрел, прекратяване на войната, завръщане към нормалността, към естественото съществуване.

Защо тогава украинците застават нащрек, когато европейските интелектуалци и политици заговорят за нуждата от мир? Не защото отричат нуждата от мир, а защото знаят, че мир няма да настъпи, когато жертвата на агресията свали оръжието. Цивилното население в Буча, Хостомел и Ирпен изобщо нямаше оръжие. Това не е спасило хората от ужасна смърт. Без оръжия са и жителите на Харков, които руснаците редовно и хаотично обстрелват с ракети. Какво трябва да направят те според привържениците на бързия мир на всяка цена? Къде трябва да минава според тях границата между подкрепата на мира и неподкрепата на съпротивата? Според мен, когато се говори за мир днес, пред лицето на тази кървава, драматична война, отприщена от Русия, някои хора не искат да признаят един прост факт: не може да има мир без справедливост. Има различни форми на замразен конфликт, има временно окупирани региони, има бомби със закъснител, маскирани като политически компромиси, ала мир, истински мир, който предлага сигурност и перспективи, няма, за съжаление. И когато някои европейци (трябва да отбележа – незначителна част) критикуват украинците, че отказът им да се предадат е едва ли не израз на милитаризъм и радикализъм, те правят нещо странно – опитвайки се да останат в своята зона на комфорт, благополучно прекрачват границите на етиката. Това не е въпрос към украинците, това е въпрос към света, към наличната (или неналичната) готовност да преглътне отново тоталното, безконтролно зло в името на съмнителна меркантилност и фалшив пацифизъм. Да се отправят апели към хора, които защитават живота си, да се обвинява жертвата, да се изместват акцентите, да се манипулират добри и положителни лозунги, е доста удобен начин за някои да прехвърлят отговорността. А всичко е много просто: ние подкрепяме нашата армия не защото искаме война, а защото наистина искаме мир. Меката и ненатрапчива форма на капитулация, която ни се предлага под претекст за мир, не е пътят към мирния живот и възстановяването на нашите градове. Може би европейците ще харчат по-малко за енергийни източници, ако украинците капитулират, ала как ще се почувстват хората в Европа, осъзнавайки (а не е възможно да не го осъзнаят), че топлината в домовете им се заплаща с разрушените животи и домове на хора, които също искаха да живеят в мирна и спокойна страна?

Тук става въпрос – подчертавам отново – за езика. За това колко точно и уместно използваме определени думи, колко подходяща е интонацията ни, когато говорим, че сме на ръба между живота и смъртта. Доколко ни стига речникът – речникът, с който довчера описвахме света – доколко ни е достатъчен днес, за да говорим за това, от което ни боли или което ни дава сили? В края на краищата всички ние днес сме се озовали в една точка на говорене, от която не сме се изразявали преди, съответно имаме изместена система на оценки и възприятия, сменени координати на смисъла, сменени граници за целесъобразност. Това, което отвън, от разстояние, може би изглежда като разговори за смъртта, в действителност е отчаян опит да се вкопчиш в живота, в неговата възможност, в неговата трайност. Изобщо къде в тази нова, раздробена, изместена реалност свършва войната и къде започва мирът? Хладилният камион с телата на загиналите – тук за мир ли става дума, или за война? Когато жените се отвеждат на места, където няма боеве, какво подкрепя това? Мирното решаване на конфликта? Турникетът, който купи, за да спасиш живота на един войник, все още ли е хуманитарна помощ, или е директна подкрепа за воюващите? И изобщо помощта за тези, които воюват за теб, за цивилните в мазетата, за децата в метрото, напуска ли границите на един достоен разговор за доброто и съпричастността? Трябва ли да припомняме правото си на съществуване в този свят, или това право е очевидно и ненакърнимо?

Много неща, феномени и понятия днес се нуждаят, ако не от обяснение, то поне от напомняне, от нов разговор, от ново приемане. Както винаги, войната разкрива това, което дълго време е било пренебрегвано, войната е времето на неудобните въпроси и сложните отговори. Войната, започната от руската армия, повдига цяла поредица от въпроси, които далеч надхвърлят руско-украинския контекст. През следващите години ще ни се наложи по един или друг начин да разговаряме на неудобни теми – за популизма и двойните стандарти, за безотговорността и политическия конформизъм, по етични теми, които, както се оказа, отдавна и безнадеждно са изчезнали от речника на онези, които вземат съдбоносни решения в съвременния свят. Можем да кажем, че тези теми засягат политиката и затова трябва да говорим за политика. Ала политиката тук е само прикритие, възможност да се избягват острите ъгли и да не се назовават нещата с истинските им имена. Нещата изискват точно това – да бъдат назовани с имената си. Да наричаме престъпленията престъпления. Да наричаме свободата свобода. Да наричаме подлостта подлост. По време на война подобни лексеми звучат особено ясно и подчертано. Много трудно можете да ги избегнете, без да се нараните. И не трябва да ги избягвате, изобщо не трябва.  

Тъжно и показателно е, че говорим за Наградата за мир, докато в Европа отново бушува война. Войната не е далече от нас. Всъщност не е започнала от тази година. През всичките години, докато тя траеше, Наградата за мир беше присъждана. Разбира се, тук не става въпрос за наградата като такава. А за това доколко Европа е готова да приеме тази нова реалност – реалност, в която има разрушени градове (с тях доскоро можеше да се прави съвместен бизнес); реалност, в която има масови гробове (в тях лежат граждани на Украйна, които довчера можеха да пътуват до немските градове – на покупки или за да разгледат музеите); реалност, в която има филтрационни лагери за украинците, попаднали в окупация (лагери, окупация, колаборационисти – думи, които едва ли се използват често във всекидневния език на европейците). Въпросът е и как всички ние да продължим да живеем в тази нова реалност – с разрушените градове, бомбардираните училища, унищожените книги. И преди всичко с хилядите убити, които довчера водеха мирен живот и крояха планове, живееха с всекидневните си тревоги и разчитаха на собствената си памет.

Да говорим за паметта също е важно, ето защо. Войната не е просто различно преживяване. Тези, които твърдят това, говорят само за повърхностното, за очевидното, което много описва, но малко обяснява. Войната променя паметта ни, изпълва я с твърде болезнени спомени, с твърде дълбоки травми и твърде горчиви разговори. Не можеш да премахнеш тези спомени, не можеш да поправиш миналото. От сега нататък то е част от самия теб. И едва ли най-добрата част. Процесът на вцепеняване и на поемане на дъх, преживяното онемяване и търсенето на нов език – този процес е много болезнен, за да можеш след това да продължиш да говориш безгрижно за прекрасния свят зад прозореца. Поезията след Буча и Изюм, разбира се, все още е възможна, дори е необходима. Ала сянката на Буча и Изюм, съществуването на тези места ще оставят дълбоки следи в следвоенната поезия и ще определят нейното съдържание и тоналност. Болезненото, но необходимо осъзнаване, че от сега нататък масовите гробове и бомбардираните жилищни квартали създават контекста на стихотворенията, написани в твоята страна – естествено, това не внушава оптимизъм, но допринася за разбирането, че езикът всеки ден се нуждае от нашата работа, от нашето докосване, от нашето внимание. В крайна сметка с какво можем да се изразим, да се обясним? С нашия език и нашата памет.

От края на февруари, от началото на клането, ясно се усеща как времето губи нормалното си измерение, своето протичане. Сега то прилича на река през зимата, която замръзва до дъното, спира да тече и парализира всички попаднали в замръзналия поток. Заклещени сме в това плътно вцепенение, в студеното не-време. Спомням си много добре това безсилие – не усещаш помръдване, изгубваш се в тишината и не можеш да видиш какво има там, пред теб в тъмното и в тишината. Времето на войната наистина е време на изкривена панорама, на прекъсната комуникация между минало и бъдеще, време на изключително остро и горчиво възприемане на настоящето, на потъване в пространството, което те заобикаля, на съсредоточаване върху момента, който те изпълва…

Превод от немски Людмила Димова