Култура / Брой 9 (2992), Ноември 2022

„Всички последни неща“, Валентин Калинов, ИК „Жанет 45“, 2022 г.

Когато за първи път прочетох книга на Томас Бернхард, бях зашеметен. Изваден от обувките си, абсолютно: тия дълги-дълги изречения с тия непрекъснати повторения и със задъхана, на границата на истерията интонация, не се издържат лесно. Но и не се забравят, любовно не се забравят: смятам Томас Бернхард за един от най-големите австрийски автори на ХХ в., редом с Музил и Канети, много по-голям от Елфриде Йелинек, нобеловата лауреатка. Прочее тя не крие, че се е учила от него.

Аз не понасям самотата, а винаги говоря за нея, проповядвам самотата и дълбоко я мразя, защото нищо друго не ме прави толкова нещастен, това ми е добре известно, в момента отново го чувствам, аз проповядвам самотата примерно пред Гамбети, а в същото време зная много добре, че самотата е най-ужасяващото наказание. Казвам на Гамбети, Гамбети, най-великото е самотата, защото се правя на неговия голям философ, много добре зная обаче, че самотата е най-ужасяващото наказание. Само един луд човек може да прехвалва самотата, а да бъдеш съвършено самотен в края на краищата не означава нищо друго, освен да бъдеш луд, помислих си отново и поех в обратната посока (Томас Бернхард „Изличаване. Едно разпадане“, превод Любомир Илиев, ИК „Атлантис КЛ“, София 2007, с. 213).

Когато за първи път прочетох разказите на Валентин Калинов от сборника „Всички последни неща“, отново бях зашеметен. И отново от Томас Бернхард: фигурата на австриеца се изпречи мощно пред очите ми, по олимпийски атлетична: никога досега не бях срещал български автор така органично попил безподобния му и по определение уникален почерк с повторенията, с дължините, с интонацията. И отново се влюбих, в последните неща се влюбих.

Щом вратата се затвори веднъж и ключът прещрака, кой ще мисли за вехториите, казвам аз, или за аксесоарите, когато стъпките все повече и повече се отдалечават от дома, и после, когато очите се затварят постепенно, погледът на очите угасва, мозъкът се сплува в черепната кутия, кой ще си губи времето в размисли какво е оставил зад себе си на бюрото или на нощното си шкафче. Най-вероятно никой. И кътните си зъби да е оставил в чекмеджето на писалището, той пак нито ще се сети за тях, нито ще мисли за тях, никой няма да мисли в този момент за всичко това и никой няма да мисли за кътните си зъби, щом като очите се затварят постепенно, а мозъкът се разпада, докато те се затворят завинаги („Самовар с леля“, с. 77).

Но Валентин Калинов не само прилича на Бернхард, той е и различен. И не единствено защото роденият в Нидерландия (Хеерлен) австрийски писател предпочита романите и драмите, но също и в нещата, които двамата описват, и в начина, по който ги описват. Българският автор съзнателно прескача Бернхард, за да стигне до едри метафизически мъглявини, които австриецът ненавижда и го декларира неведнъж (неслучайно е сънародник с Лудвиг Витгенщайн); така Валентин Калинов пише и по Бернхард, но и отвъд Бернхард (както и отвъд Витгенщайн). Това първо. Второто е, че Бернхардовата прицелна провокация и Калиновата прицелна провокация се разминават: Томас Бернхард взривява бюргерския морал, високата култура, доброто възпитание, ако щете; Валентин Калинов в някои разкази (не във всички) праща по дяволите свенливата по принцип и патриархално срамежлива българска литература. Калинов съвсем нарочно еротизира Бернхард, на места чак го порнографизира („Сърце“). Така е прескочен не само Бернхард, така е прескочена цяла традиция на българската литература. Прескочена с помощта на Томас Бернхард, който служи като овчарски прът на Валентин Калинов, олимпийски овчарски прът, за да постигне с негова помощ нови височини, нови върхове, нови измерения за нея.

Измерения оригинални, автентични, самобитни…