Коледа на село
Ето, сякаш имам в ръката си вълшебно стъклено кълбо. Като го разклатиш, вътре завалява истински сняг. И се виждат малки фигурки.
Аз и брат ми сме на село. Зима е. Навалял е дълбок сняг, през който дядо е разчистил пътечки. Ние сме на четири години, обули сме дебели плетени гащи, влизаме и излизаме от къщата, не ни свърта. Баба каза, че довечера е празник, и от сутринта заседна край печката. Праща ни да ѝ донесем ту орехи, ту паница ошав, ту няколко глави чесън, ту от шарения боб, ту буркан с лозови листа, ту наниз сушени червени чушки, дето са закачени на стената в малката пристройка с двете стаички и пещта. Във втората, вътрешната стаичка спи вуйчо, и той е тук. Но той спи до късно. Вуйчо е ученик в техникума „Киров“, ние много му се зарадвахме, като дойде с рейса вчера. А той веднага си украси стаята, пусна от тавана жички с разноцветни лампички, включи ги в контакта и лампичките замигаха като в лунапарк. А пък във външната стая, онази с пещта, спят двете стари баби. Ама те изобщо не спят, ами все седят в тъмното на леглата си и приличат на страшилища.
Докато ходим по пътечките в снега, се разминаваме с котараците. Те са пет на брой, ние вече можем да броим до пет, колкото са пръстчетата на ръката, и отдавна сме ги преброили. Котараците ни стигат до кръста и малко се плашим от тях. Добре че дядо излиза на стъпалата на къщата и вика: пррус, бе, пррус! И те избягват, разлитат се в пет посоки.
Ето че и вуйчо става. Излиза на двора гол до кръста и се търка със сняг. Той тренира в техникума джудо и после ни е обещал да ни покаже някои хватки. Ние го дърпаме да ходим да нахраним магаренцето в плевнята. Той грабва кофата с пожълтелите нарязани ябълки и се запътваме натам. В плевнята е тъмно и мирише на мишина. Насипваме ябълките в ясличката и магаренцето започва сладко да ги хрупа, като ни гледа с голямото си добро око, а ние през това време го галим по меките бузи.
После, за да не се пречкаме на баба, докато тя приготвя яденето за довечера, дядо ни вика да ходим с него за хляб. Фурната е чак на другия край на селото и трябва да се облечем хубаво. Нахлузват ни дебели плетени шапки, от които косата започва да ни сърби и ни връзват на устата по един шал. По пътя дядо среща различни хора и с всеки от тях се спира да си приказва. Докато го чакаме, ние с брат ми правим снежни топки и ръцете ни накрая се вкочанясват. На връщане е по-лесно, защото дядо е натъпкал три самуна хляб в мрежата. Хлябът пари. Той пак спира да си приказва, но ние през това време чупим през дупките на мрежата от хляба и ядем, а ръцете ни се стоплят.
Дните през зимата са къси. Когато се връщаме с хляба, е започнало да се стъмва. Казват ни да доведем двете стари баби от пристройката в голямата стая на другата къща, където е сложена масата. Ние отиваме при тях и започваме да ги дърпаме. Полека, чедо, викат те, но се надигат и започват своя поход с малки миши стъпки, а тояжките им почукват на цимента, баба Марийка, свита като кука, и баба Дена, изправена като свещ, и двете облечени в черно, с черни забрадки, покриващи белите им коси. По гърба на баба Дена пълзи малка бяла плитчица.
Най-сетне сядаме на масата. Дядо налива в две чаши вино, за себе си и за вуйчо, а на нас ни дава да си натопим показалците и да ги оближем. Баба Марийка казва:
– Жечке, да кажем молитвата!
– Мамо, децата са тук! – сопва ѝ се баба. Но баба Марийка започва да шепти нещо, което ми звучи странно, хем са нашите думи, хем не са. Различавам в шепота и името на вуйчо, той се казва Христомир.
Двете стари баби отдавна ги няма. Баба и дядо и тях ги няма. И вуйчо го няма. А и такива големи котараци никога после не видях. Но онази Коледа на село я има. Потънала в злато, ливан и смирна. Затворена във вълшебното стъклено кълбо, което, като го разклатиш, вътре завалява истински сняг.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тукПрекрасен Деян Енев! Усеща се дори миризмата на старата къща от детството! Успешна година!
03.01.2023 18: