Култура / Брой 10 (2993), Декември 2022

Текст на известния италиански философ, публикуван в неговия блог Quodlibet, 7 октомври 2022 г.

През 1958 г. Карл Ясперс публикува книга, озаглавена „Атомната бомба и бъдещето на човечеството“, в която радикално поставя под съмнение – както става ясно от подзаглавието – политическото съзнание на нашето време. Атомната бомба, изтъква той още в началото, създава съвършено нова ситуация в историята на човечеството, изправяйки го пред неизбежната алтернатива: „или цялото човечество да бъде физически унищожено, или човекът да промени своята етико-политическа участ“. Ако в миналото, например в раннохристиянските общини, хората са пребивавали в „нереални представи“ за края на света, то днес за първи път в историята си човечеството има „реална възможност“ да унищожи себе си и живота на земята. Тази възможност, дори хората да не я осъзнават напълно, може да постави началото на ново политическо съзнание и да доведе до „поврат в историята на човечеството“.

И ето че след около седемдесет години „реалната възможност“ за самоунищожение на човечеството, разтърсила навремето съвестта на философа и неговите читатели (книгата е била широко обсъждана), се превръща във факт, за който вестниците и политиците ни напомнят всеки ден като за някаква „евентуалност“. Благодарение на „извънредното положение“ – в което изключението се превръща в правило – събитието, което Ясперс е смятал за нещо нечувано, започва да се възприема като банално произшествие, чиято вероятност и неизбежност би трябвало да оценят експертите. От мига, в който бомбата престава да бъде решаваща „възможност“ за историята на човечеството, тя започва да се представя като „причинност “ сред другите, характерни за войната, и би било добре да се преразгледа самият въпрос, който може би не е бил зададен в съответните термини.

Тринайсет години по-късно в есе под многозначителното заглавие „Апокалипсисът разочарова“ Морис Бланшо също се връща към проблема за края на човечеството. Той подлага на дискретна, но ефикасна критика тезите на Ясперс. Ако тема на книгата е необходимостта от епохална промяна, удивително е как „от страна на Ясперс в книга, която би трябвало да е осъзнаване и коментар на промяната, нищо не се променило – нито в езика, нито в мисленето, нито в политическите формули, които си остават неизменни и дори се концентрират във всички предразсъдъци на неговия живот, някои от тях благородни, а други твърде ограничени… как е възможно въпрос, в който се разиграва съдбата на човечеството, да не доведе до изцяло ново мислене, да не обнови езика си, частичните и партизански пристрастия в политически порядък, както и емоционалните пристрастия в духовен порядък, тъждествени на всичко, напразно повтаряно две хиляди години?“. Възражението е уместно, тъй като книгата на Ясперс е не само академична монография, разглеждаща проблема във всичките му аспекти, но и израз на онова, което авторът възнамерява да противопостави на унищожението – общото място за „всеобщия мир без атомно оръжие и за нов живот, икономически основаващ се върху атомната енергия“. Освен това атомната бомба е била обвързана със смъртоносната заплаха от тоталитарното господство на болшевизма, изключваща всяко примирие.

Работата е там, смята Бланшо, че такава апокалиптична перспектива неизбежно разочарова, защото представя като сила в ръцете на човечеството нещо, което всъщност не е такова. „Това е сила, която не е в наша власт, указваща на възможност, на която не сме господари, на вероятност – да я наречем „невероятна вероятност“ – която би дала израз на нашата сила само в случай, ако безопасно господствахме над нея. Ала засега ние не можем да господстваме над нея, както бихме искали, по една понятна причина: не сме господари на себе си, тъй като това човечество, което би могло да бъде тотално унищожено, все още не съществува като цяло“. От едната страна е властта, която не може да бъде власт, от другата – човешката общност като субект на тази власт, която „може да бъде премахната, но не и утвърдена, и която може да се утвърди само след своето заличаване, като празнота…“.

Ако, колкото и да ни изглежда безспорно, унищожението на човечеството не е възможност, с която човечеството съзнателно разполага, а е обвързана със случайността на решения и преценки, до голяма степен зависещи от някой държавен глава, то аргументацията на Ясперс рухва из основи, защото хората, нямащи възможността да унищожат самите себе си, не разполагат и с възможността морално и политически да променят своето съзнание. Ясперс тук видимо повтаря грешката, извършена преди това от Хусерл, който в лекцията си „Философията и кризата на европейското човечество“ (1935 г.) съзира причината за кризата в „отклоненията на рационализма“, но натоварва „европейския разум“ със задачата да съпровожда човечеството в неговия безкраен път към съзряването. Тук ясно е формулирана алтернативата между „изчезването на Европа, все по-чужда на себе си и на своето разумно призвание“ и „възраждането на Европа“ благодарение на „един героизъм на разума“, с ясното разбиране, че там, където има необходимост от „героизъм“, вече няма място за „разумно призвание“ (което, както се уточнява, отличава европейското човечество от „дивака папуас“ в същата степен, в която той се отличава от животното).

На здравия разум не му стига смелостта да признае, че краят на европейското човечество или на самото човечество, обречено на успокоителни или суетни стремежи, се корени, както изтъква Бланшо, в онзи „простичък факт, за който никой нищо не казва, освен че това е самото отсъствие на смисъл, нещо, незаслужаващо нито превъзнасяне, нито отчаяние, може би даже внимание“. Никое историческо събитие – нито атомната война (за Хусерл – Първата световна война), нито изтреблението на евреите, а още по-малко пандемията – не може да бъде хипостазирано като епохално събитие, ако не се превърне в непонятен и пуст idolum historiae (идол на историята), който не подлежи на осмисляне.

Ето защо не издържа аргументацията на Ясперс, неотчитащ неспособността на западния разум да мисли проблема за края, който сам е създал, но не може да овладее. Изправен пред реалността на собствения си край, разумът се опитва да печели време, превръщайки тази реалност във възможност, предвещаваща бъдещото си осъществяване, атомната война, която разумът все още е в състояние да предотврати. Затова би могло да се предположи, че човечеството, създало бомбата, е духовно мъртво и че би трябвало да започнем да мислим осъзнаването на реалността, а не толкова възможността на тази смърт. Ако мисълта не може разумно да постави проблема за края на света, то е, защото мисълта винаги се намира в края, тя във всеки миг преживява реалността, а не възможността за края. Войната, от която се боим, винаги продължава и никога не свършва, както и бомбата, веднъж хвърлена над Хирошима и Нагасаки, никога не престава да бъде хвърляна.

Едва след осъзнаването на края на човечеството атомната война и климатичните катастрофи престават да бъдат фантазми, които приземяват и парализират разума, неспособен да ги разбере, за да се превърнат в това, което са: политически феномени, винаги актуални в случайността и абсурдността си, от които би трябвало да спрем да се боим като от фаталности без алтернатива, защото можем да се справим тях в зависимост от конкретните случаи и от силите, с които разполагаме. На това се научихме през изминалите две години пред лицето на властимащите, които все повече не могат да се справят с извънредното положение, което сами са създали. И би трябвало да извлечем от това максимален урок.

Превод от италиански Тони Николов