Култура / Брой 1 (2994), Януари 2023

„Има време, което препуска напред, и време, което се връща назад. Време, което се върти в кръг, и време, което не се движи, не е нищо повече от един-единствен миг“, пише Ирис Волф в книгата си „Неясните очертания на света“ (превод от немски Виолета Вичева, изд. „Аквариус“). С нея разговаря Людмила Димова

Действието в романа на Ирис Волф, което се развива в Банат между управлението на румънския крал Михай I и падането на режима на Чаушеску, завършва в днешна Южна Германия. Всяка от седемте глави е разказ на различен герой, което превръща книгата в своеобразен калейдоскоп. Ирис Волф, родена през 1977 г. в Херманщат, Румъния, емигрира със семейството си в Германия в средата на 80-те години на ХХ в. Авторка е на романите „Полукамък“ (2012), „Сияещи сенки“ (2015), „Да се преструваш, че вали“ (2017). „Неясните очертания на света“ (2020) е получил няколко престижни номинации, включително за Германската литературна награда на годината, както и престижни немски литературни отличия, сред които и това на името на Мари Луизе Кашниц. Ирис Волф гостува на Софийския литературен фестивал през декември 2022 г.

Вашите книги неизменно отвеждат читателите в Банат, в земите на етническите германци. Защо продължавате да се връщате там във въображението си?

И аз се питам дали и в бъдеще моите книги ще са свързани с изгубените места на детството, непрекъснато ме тегли към този свят, който вече не съществува. Може би се чувствам отговорна и искам да го задържа, защото литературата може да съживи нещо, което вече го няма. Писателите могат да бъдат хроникьори на времето, а хората и обществото се опитват да забравят колкото се може по-бързо. Харесва ми мисълта, че мога да задържа този свят още малко, преди никой вече да не си спомня за него. Може би защото тамошните истории са други, хората са други, езикът е друг.

Какво си спомняте за този изгубен свят?

Имам много спомени, разбира се, детски. А иначе пътуванията – преди със семейството ми, днес по-скоро заради моите книги – непрекъснато ме отвеждат по тези места и когато съм там, усещам, че това продължава да е моята родина, въпреки че отдавна живея в Германия.

Израснали сте в свещенически дом, баща ви е бил евангелски пастор, такъв е и главният герой в романа. Има ли книгата автобиографична основа?

Има известни автобиографични елементи. Имах възможността дълго да разпитвам баща ми за преживяното като млад свещеник. Той също като героя е бил разпитван от агентите на „Секуритате“, защото през лятото в нашата къща идваха много гости от ГДР. Върнах се към това, което си спомням, например към къщата от моето детство. Мисля, че е чудесно, че читателите могат да влязат чрез въображението си в този дом, защото аз все още го обичам, да влязат в църквата, в градината. Всичко това е автентично, героите обаче – свещеникът Ханес и съпругата му Флорентине, не са идентични с моите родители.

Флорентине и нейният син Самуел са странни персонажи, мълчаливци, които се отнасят сякаш с подозрение към думите. Споделяте ли тяхната подозрителност?

Намирам за прекрасно, че са толкова мълчаливи. Живеем в свят, който е станал бъбрив, а толкова малко казва. Социалните мрежи ни изкушават да се изразяваме редуцирано и бързо, а много неща изискват време, за да ги разберем. Ние нямаме това време на съзерцание, разсъждение, преценка, вслушване. Трябва бързо да изразим мнение – дали нещо е добро, или лошо, „да“ или „не“. А в света има толкова много неща „помежду“, толкова много цветове и полутонове, толкова много не знаем. Когато човек се отдръпне и наблюдава света, без прибързано да съди и оценява, възприема много повече. Днес все повече губим това качество.

Беше ли и вашето детство така мълчаливо?

Бях много самотна, но по-скоро когато отидохме в Германия. Сама си играех, бях си достатъчна. Въпреки че пиша, че думите са моята професия, аз обичам тишината. И вярвам, че литературата винаги трябва да влиза в тишината и да излиза от тишината, за да намира думи. Аз по-добре пиша за нещо, отколкото мога да говоря за него.

Писателката и нобелова лауреатка Херта Мюлер, която също като вас е родена в Банат, казва в едно интервю: „За мен езикът е нещо външно. Той може всичко, аз му нямам доверие… Той може и да убива, и да спасява“.

Чувствам близка Херта Мюлер, нейния начин на възприятие на света. Сякаш тя е част от природата, може да говори на едно цвете, на едно дърво. Звучи странно, когато го казвам, но целият свят е послание и всичко, което мога да възприема, е живо. Не я познавам лично, но когато чета книгите ѝ, го усещам.

В романа описвате как по звука на камбаните в банатското село се разбира изповеданието на починалия – дали е протестант, православен или католик. Какво място има християнската вяра в живота ви?

В детството ми не разсъждавах върху християнската вяра, тя просто беше част от живота заради професията на баща ми. Едва по-късно се опитах да се определя – какво е отношението ми към религията. Аз изпитвам по принцип интерес към религиите, към многообразието от религии. Най-близка ми е християнската, но мога да приема и оценя красотата, убедителността и на други вероизповедания, на други форми на преклонение пред божественото. За мен Бог е почти разбираща се от само себе си величина, но като всеки човек имам въпроси към Него, на които не мога да отговоря, далеч съм от непоколебимата вяра, ала живот без Него за мен е немислим.

Немското малцинство свободно ли изповядваше вярата си по време на режима на Чаушеску?

Имаше известна толерантност към изповядването на религия от немското малцинство. Тя беше много важна част от идентичността ни, не беше силно насърчавана, но и не ѝ се пречеше. Имаше и немски училища, аз посещавах такова училище. На село се знаеше кой е човекът на „Секуритате“, но властта имаше търпимост към Църквата. Службите бяха добре посетени. През 70-те и 80-те години всички на село ходеха на църква.

В „Неясните очертания на света“ разказвате и за изселването на банатските немци в Германия, за опитите за бягство. Травматичен ли беше този процес за вашите сънародници?

Съществуваха посредници, които взимаха подкупи в германски марки, за да се ускори издаването на паспорти. В главата „Макромолекулярно“ героят Освалд се опитва да намери валута, но не успява. Германците не знаеха, че федералното правителство е заплащало на режима на Чаушеску за всеки изселил се в Германия. Румънската държава всъщност е печелела двойно – получавала е откуп от германската държава за всеки, на когото е разрешено да напусне Румъния, освен това е получавала валута от етническите германци, които са давали подкупи, получила е и цялото им имущество, домовете им.

Как се чувствате днес в Германия и в немския език? Чувствате ли се различна?

Винаги е предимство да познаваш един друг живот, можеш да сравняваш, или ако владееш повече езици, да имаш други думи за всяко нещо. Това е богатство. Но за германците, които се преселиха от Румъния, според мен процесът беше болезнен. Там те са съжителствали с унгарци, с румънци, изпитвали са различни влияния, имали са своите обичаи, готвели са своите ястия, а след няколко поколения всичко това ще изчезне. Те си мислеха, че се завръщат у дома, ала това беше погрешно заключение. В предишната ми книга и още повече в първата – „Полукамък“, загубата, скръбта са много големи, чувството, че изчезват над 850 години история. Едно поколение напуска, а следващото забравя. Днес в Румъния живеят само около 10 000 немци. Забелязва се по църквите, в които влизат малко хора, един свещеник обгрижва много общини, след 10–20 години всичко ще изчезне.

Във вашата книга са описани две бягства на млади германци към Западна Германия – едното от Румъния, другото от ГДР. Първото е необичайно, със самолет.

Аз винаги правя интервюта за моите книги и един мъж ми разказа за такова бягство от Банат – със селскостопански самолет. Направих проучване, но не открих дали е истина. Ала за мен като писателка е достатъчна вероятността. В книгата има много такива малки разкази, които са ми подарени от други хора, животът разказва най-добрите истории.

Потърсихте ли достъп до архивите на „Секуритате“, преди да напишете книгата?

Не. Питах се дали не трябва да го направя заради моето семейство. Ала аз се интересувам от това как хората се отнасят към такива преломни моменти, към какво се чувстват принадлежни – към новото или към старото, изпитват ли носталгия, или гледат напред, на какво се решават, какво предават на децата си. Историите на живите трябва да бъдат събрани, докато те все още са с нас.

Кои съвременни писатели четете и чувствате близки?

В Германия има много съвременни автори, които като мен са дошли от други страни, обичам тази литература – на Марица Бодрожич, която идва от Хърватия, Илия Троянов – от България, Александру Булуч от Румъния… Не непременно друг език, но други начини на разказване, друг тон.

Следващата ви книга отново ли e за Банат?

Действието се развива в тези географски пространства, но имам усещането, че ще е за последен път. После ще напиша нещо съвсем различно, може би книга, която никой няма да хареса, кой знае. Трудно е да измислиш толкова много герои, както в „Неясните очертания на света“, но ми достави удоволствие. Забелязвам го сега, когато пиша роман от гледната точка само на един герой.