Култура / Брой 1 (2994), Януари 2023

Даниел Леков се занимава с рекламна и колодиева фотография. Основател е на „Студио Лампа“ (www.daniellekov.com). Оля Стоянова разговаря с него за естетиката на колодиевата фотография и за увлечението му по старите фотографски техники

У нас колко са хората, които се занимават с колодиева фотография? Кога се появи интересът към нея и наистина ли сте шепа хора, които използвате този „стар благороден процес“, както го наричате?

Да, наистина сме малко. Дори мисля, че сме по-малко от десетина души. Колодиевата фотография не е нещо ново за българската фотография, но през последните години в световен план като че ли интересът към нея се засили.

Вие как си го обяснявате? Мога да си представя, че това е съпротива на бързия живот и консуматорското общество. Така се обясняват и носталгията по миналото, и завръщането на ретро техниката, на интереса към старите камери...

До голяма степен е това, но аз си мисля, че в този фотографски процес има магия, която е на по-дълбоко ниво, одухотвореност, която чисто визуално грабва хората още когато видят изображението. Не могат да си обяснят защо тези снимки ги привличат, но осъзнават, че това е много по-различна естетика… не знам дали може да се облече в думи.

Може би има нещо в процеса? Тук всичко продължава да минава през ръцете ви.

Да, определено ръчният труд допринася за уникалността на тези изображения. Различно е от умните камери, които могат да свършат всичко вместо нас.

Вероятно помага и това, че колодиевата фотография е доста трудоемка. Че понякога се създават само оригинали, а не копия?

Да, отчасти и това присъства. Колодиевата фотография е свързана с по-специфична снимачна техника. Боравенето с нея е по-трудоемко. Когато добавим и това, че сами си приготвяте всички обработващи разтвори и светлочувствителния носител, както и че се нуждаете от тъмна стая, за да проявите плаката непосредствено след експонирането, нещата стават съвсем сложни и с много добавена стойност. Когато говорим за началото на мокрия колодиев процес, първо е открита амбротипията – снима се върху прозрачно стъкло и се получава негативно изображение, което след това може да бъде обърнато в позитив и мултиплицирано чрез контактно копиране. По онова време голямата цел е била да се достигне до фотографски процес, който дава добро качество на изображението за по-кратко експонационно време, но и това изображение да може да се мултиплицира. Защото до онзи момент при калотипията е имало негативно-позитивен процес, но с незадоволително качество. Когато обаче се снима върху непрозрачна подложка, примерно черно стъкло или друг материал, имаме директно позитивно изображение – оригинал. Феротипията, или tintype, е фотография, заснета чрез мокър колодиев процес върху алуминиева или друга метална плака, при което се получава директно позитивно изображение – уникат. Един-единствен оригинал, който не може да бъде повторен.

Колко често ви се налага да обяснявате какво представлява този тип фотография? Вероятно на всеки модел, когото снимате? И как го обяснявате?

Да, всеки път, когато снимам някого, се налага да разкажа какво представлява колодиевата фотография, какво се случва в различните етапи и какво предстои. Опитвам се да обясня всичко по-простичко и по-кратко, за да не пълня главите на хората с излишни неща. Това, което ги грабва, е самото преживяване. В снимачния процес сниманият е оставен сам със себе си за няколко минути, докато плаката се подготвя, полива с колодий и очувствява в сребърен нитрат. Главата му се държи неподвижна от стойка, а тялото – замръзнало в предварително нагласената поза. Налага му се да не диша, мърда и мига за няколко секунди. Това определено е преживяване, което се запомня.

Има нещо като ритуал в този процес. Както някога хората са отивали във фотографското ателие, за да се снимат.

Според мен това също грабва хората, този процес те връща към по-стойностната част от нещата – да отделиш време и внимание, за да ти бъде направен портрет.

Вие кога се запалихте и как започна всичко?

Още като студент исках да мина през почти всичко, за да мога да направя избор коя от всички пътеки във фотографията да хвана. Но винаги съм имал слабост към портрета. Преди да завърша специалност „Фотография“ в НАТФИЗ, съм учил в художествено училище. Целият опит, който съм трупал чрез боравене със светлината, рисувайки, наблюдавайки тази светлина, ми е от огромна полза и днес. Мога да я използвам, за да рисувам с нея. Имах интерес към скулптурата и виждането на пластиката и триизмерността на обектите също ми е от голяма полза. Просто моливчето, с което рисувам, е друго. Старите процеси винаги са ми били интересни. Аз съм от поколението преди цифровите технологии, затова съм се учил на черно-бяла фотография, проявяване на филми, копиране. И когато снимах портрети за различни мои проекти, избягвах цифровата технология.

Само че колодиевата фотография иска и друго оборудване, не просто да кажеш: хайде, сега ще поснимам малко така...

Да, върви със специално оборудване. Голяма, тежка камера. Много химикали и реактиви. Тъмна стая и много познания в различни сфери.

Има известен парадокс в това, че близо 150 години по-късно се оказва, че трябва да се извърви целият този път отново?

Тук нямаше от кого да се уча. Нямаше литература на български език. Имаше няколко души, които към този момент се занимаваха с колодиева фотография, но всеки си пазеше тайните… Да, започнах с проба-грешка и противоречивата информация от интернет. Много дълъг период от време – без успех. Докато не ме запознаха с човек, който беше стигнал по-напред в познанията, с когото обединихме усилия в опитите си и нещата започнаха да се получават.

Може ли човек да бъде самоук в тази област? В този процес са важни много неща – човек трябва да има познания по химия, физика...

Да, така е. И аз до голяма степен се учех по този начин, сам.

По света, както казахте, има по-голям интерес към колодиевата фотография, отколкото у нас. Дали е въпрос на време повече хора да се запалят по нея?

Не съм сигурен дали е нужно всички да знаят за нея. Струва ми се обаче, че чужденците знаят за тази техника дори от обща култура. Също така разбират уникалността и цената ѝ. В България фотографията никога не е имала такива традиции, че обикновеният човек да е наясно с нейната история, с естетиката на старите процеси. Чак в последните години започнаха да се случват събития, които обучават публиката. Социалните мрежи също влияят. Хората попадат на колодиеви изображения, запленяват се от тази естетика и започват да търсят, четат и следят. Появиха се приложения, които имитират колодиевата фотография, а това означава, че определено има публика.

Каква е реакцията на хората, които идват в студиото ви? Имат ли търпение да позират, интересуват ли се от процеса?

Повечето го определят като невероятно изживяване. Искат да станат свидетели на това, което се случва в тъмната стая, да видят обърнатото изображение върху матовото стъкло на гърба на камерата, да се докоснат и научат повече за техниката и оптиката от средата на XIX в. Подлагат на изпитание уменията си да не мигат, дишат и мърдат за по-дълго време. Стараят се да бъдат по-добри за всеки следващ кадър. Все усилия, които оставят у тях трайни спомени.

Занимавате се много с рекламна фотография, но използвате ли този тип техника и в рекламата? Или има противоречие в това – в рекламната фотографията се търси друго, на друга скорост и никой няма време за тези бавни процеси?

За щастие, през годините успях да реализирам няколко комерсиални проекта, използвайки мокър колодиев процес. През 2017 г. направих модна сесия за обширен едиториал и корица на списание AMICA. Това беше голяма моя мечта, защото се случва изключително рядко дори и в световен мащаб. Трудно беше да убедя редакторите и арт директорите, защото колодиевата фотосесия върви със своите неудобства, изисква много повече време и средства и най-вече не беше правено нещо подобно в съвременно българско модно списание. Малко са хората, които могат да проявят смелостта да пуснат корица, изглеждаща доста по-различно от стандартната корица на модно списание. За щастие тогавашната главна редакторка я прояви. Сесията и корицата вече са факт и предизвикаха сериозен интерес. Това лято бях поканен от Chase a cloud и режисьора Владислав Лаков в един рекламен проект за японския бирен бранд Yebisu. Снимките бяха в Жатец, Чехия, а колодиевата фотография, която създадохме там, успешно се вписа в сценария и визията на заснетия филм. Наложи ми се да прекося половин Европа с ван, пълен с химикали и обемиста техника, да треперя, минавайки през граничен контрол, и куп други неща. През 2016 г. заедно с Институт „Отворено общество“ осъществихме проекта „Обърни представите“, в който цялата концепция и посланието бяха подчинени на обърнатия образ, имащ за цел да промени представите. Направихме изложба в градинката „Кристал“ с колодиеви портрети, които бяха изложени с главата надолу, така както бяха заснети. А този проект впоследствие донесе награди и за пиар агенцията, и за клиента. Да, колодиевата фотография е бавна, но уникална и който осъзнае това, е готов да прави жертви. Правят ги дори и брандове като Sapporo Breweries, AMICA, Nissan.

От една страна, това е по-бавен процес, но от друга – при колодиевата фотография понякога си личат дребните дефекти и несъвършенства. А в рекламната фотография, която продава илюзията за съвършен свят, май обикновено се търси нещо съвсем друго.

Всеки търси уникалността. Именно тези дребни дефекти и несъвършенства правят снимката уникална. Те създават тази естетика, те я правят да бъде толкова впечатляваща.

До каква степен тези несъвършенства могат да се контролират?

Някои от тях изобщо не могат да се контролират. Това понякога са неща, случили се чрез химическа реакция, благодарение на това, че температурата е била по-висока или че някой от разтворите е остарял. Или нещо съвсем друго.

Говорим за процес, при който не всичко зависи от фотографа, така ли? И сигурно това е хубавото, можем да се откажем от илюзията, че контролираме всичко.

Много малко неща зависят от фотографа. Наистина много малко. И е хубаво човек, когато се занимава с това, да го знае още в началото, защото е неизбежно. С натрупването на опита, с многото грешки, които правим, започваме да си обясняваме някои неща, които са се случвали и които ще се случват с изображението. Някои ще можем да контролираме, други – не. Това е част от магията на колодиевата фотография. Държи те в неизвестност дали нещата ще се случат добре до последния етап от процеса.

Имали ли сте този лукс да работите дълги години само върху един проект?

Да. Проектите, с които се захващам, няма как да се случат с едно снимане. Дори и Сребърните портрети, които в последно време правя, са отворен проект. Работя по тях от 2015 г. насам.

Говорите за изложбата с колодиеви фотографии „Сребърни портрети“?

Да, част от този проект с работното заглавие Unphotoshopped Beauty беше показан през 2018 г. на Националните есенни изложби в Пловдив. Колодиеви портрети, показващи чистата и неподправена човешка красота. Без филтри, без постпродукция. Само светлина и сребро.

Но това е гледната точка на един художник.

Май да.

В каква посока гледате и с какво ви се занимава сега?

Преди четири години взех един товарен бус, който превърнах в кемпер, за да мога да пътувам с него и да го използвам като тъмна стая за колодиевата ми фотография. За съжаление, две години заради пандемията нищо не се случи в тази посока – нито можеше да се пътува, нито да се снимат хора. Но сега тази идея отново е на дневен ред. Искам да продължа да се занимавам с правене на портрети, пътувайки.