Култура / Брой 1 (2994), Януари 2023

През ноември 2022 г. в Анахайм, Калифорния, се състояха конгрес на Американската асоциация на лютиерите и международен конкурс за лютиери. На това грандиозно събитие имаше и един български представител, Владо Тилев, който участва в изложбата и в конкурса. И не само участва, но и спечели награди

„Този огромен лютиерски форум се провежда на всеки две години на Източното или на Западното крайбрежие на САЩ. Никъде другаде не могат да се видят толкова лютиери от цял свят на едно място – предимно американци и китайци, малко европейци – най-вече французи и италианци. От бившия соцлагер бяха не повече от десет души. Изключително интересна програма с много лектори и беседи на най-различни теми, които вълнуват лютиерите, като започнем от конструктивни проблеми при създаването на инструментите, та стигнем до лака и грундлака. До ден днешен лютиерите се борят да открият същността на звука на старите италиански майстори отпреди три века. Интересна беше изложбата на стари инструменти – деветнадесет оригинала от фамилията Гуарнери – Андрей, Джузепе, Джузепе дел Джезу – може би най-скъпия майстор в света, и неговия брат Пиетро. На едно място толкова образци от една фамилия никъде другаде не може да се види.“

Владо Тилев е известен наш лютиер. Учил е виолончело в Софийското музикално училище, а след това в Университета за изкуства „Фолкванг“ в Есен. В Германия изучава и тънкостите на лютиерството при реномирани майстори. Негови инструменти притежават Веско Пантелеев-Ешкенази, концертмайстор на Кралския Концертгебау оркестър в Амстердам; Димитър Иванов, концертмайстор на Франкфуртската опера, Йоана Каменарска, концертмайстор на Хамбургската филхармония, Кай Глюстийн, концертмайстор на театър „Лисео“ в Барселона; Светозар Аначков, концертмайстор на театър „Ам Гертнерплац“ в Мюнхен; Николай Минчев, концертмайстор на Симфоничния оркестър във Вупертал; Даниел Бел, концертмайстор на филхармонията в Есен; Биляна Вучкова, солистка и мултидисциплинарна артистка; Христо Късметски, водач на вторите цигулки на театър „Ам Гертнерплац“.

Форумът е съпроводен и с изложба на нови инструменти. Какво в нея привлече вниманието ви?

Самият аз участвах в изложбата. Представих една виола и една цигулка за конкурса и цигулка за изложбата. Беше странно, защото преди началото всички участници трябваше да регистрират инструментите си и се получи много дълга опашка. Когато видиш толкова много хора и инструменти, е малко стресиращо. Но аз бях наясно, че ще има над 150 цигулки, които се борят за наградата. Оказа се, че са 194 цигулки, около 60 виоли. Получих сребърен медал за звук за виола и сертификат за звук за цигулка. Конкурсът е в две категории – за звук и за изработка. Не ми достигнаха малко точки, за да мога да получа сертификат за изработка на виола. Ако бях получил тези точки, щях да имам златен медал за звук. Всъщност сребърният медал за виола сред шестдесет инструмента тежи по-малко, отколкото сертификата за цигулка сред 194 инструмента. Но аз съм безкрайно доволен – пропътувах десет хиляди километра, отидох на абсолютно непознато място, а и аз бях напълно непознат за тамошната гилдия, за журито и тяхната школа, въпреки това постигнах резултати. Но винаги може повече, затова се надявам да се явя поне още веднъж. Това е първият ми конкурс и скочих направо в дълбокото, защото е най-големият конкурс в света. Има още един, който е също много престижен – в Европа, в Кремона, провежда се на три години. Но на американския се явяват повече участници.

Всички отбелязват богатия, дълбок, плътен звук на вашите инструменти. Сигурно имате тайни, но на какво се дължи този звук – на избора на материала, на спецификата на изработката?

Изключително важен е изборът на материала. Както се казва, „от всяко дърво свирка не става“. Второто, разбира се, е, че всеки уважаващ себе си лютиер има свои находки или тайни. Нивото на звука, до което съм стигнал, е плод на четири години всекидневно изследване, което направихме с цигуларя Христо Късметски. Той е изключително отдаден на звука. Всеки ден разговаряхме по тези теми и двамата търсехме онова, което е обвито в паяжината на времето. Забравени неща, които стоят в ъгъла, никой не им обръща внимание вече от стотици години, а в тях може би е ключът към тайните на италианците. Имаме редица сравнения със световни образци от онази епоха и смея да твърдя, че два инструмента са победили като звук мои инструменти. Единият е „Гуарнери“, на който свири Веско Пантелеев-Ешкенази, другият е „Страдивари“ на Леонидас Кавакос. Сравнявали сме звука с редица инструменти от фамилията „Галиано“, също „Гваданини“. Не мога да кажа, че моите инструменти са отстъпвали като звук. Може би ще ви се стори нахално и нескромно, но цитирам впечатления, получени при директно сравнение. Едно от последните сравнения, които направихме, е със Страдивария, притежание на Република България, с който свири проф. Минчо Минчев. В зала „България“ четири мои инструмента се надсвирваха с него. И четирите бяха по-добри на ми, ла и ре струна. Само на ниската струна той беше по-добър. Мисля, че докато съм жив, ще има какво да търся. Но Страдиварият е на триста години, тотално обсвирен, а новите ми инструменти бяха на месец-два.

Вие самият черпите вдъхновение от тези старинни образци.

Всеки съвременен лютиер трябва да се придържа към класическите екземпляри от епохата преди триста години. По света има кописти, чиито инструменти са феноменално изработени, лакирани, състарени, изглеждат като оригинала. Но когато засвирите, веднага става ясно всичко. Така че не се стремя към визуалното буквално копие, което да разтърси света. Всички мои инструменти изглеждат старинно, имат старинен характер на лакиране, но съм далеч от буквалното копиране и дори смятам, че то е излишно. Но работя по отделни модели – седем-осем на Гуарнери и два на Страдивари.

Създадохте фондация, чрез която давате инструменти на млади музиканти.

Работя със Софийското музикално училище. Дарявам, за да могат децата да се развиват с инструмент, който да им помага, а не да им пречи. Ясно е, че стандартът в България е доста нисък и малко родители могат да си позволят да купят качествен инструмент за детето си. Идеята ми беше да дам инструмент на талантлив ученик, с който той да завърши гимназия. След това да го върне или ако реши, може да го купи при преференциални условия. В повечето случаи ги връщат. И може би тук е подходящо да спомена, че конкурсната цигулка, която взе сертификат за звук, съм я подарил на проф. Минчо Минчев. Той я познава, обсвири я, за да е в по-добро състояние за конкурса.

Изработвате цигулки и виоли, но самият вие сте виолончелист. Защо не се спряхте на виолончели?

Много рядко правя виолончели. Имам няколко инструмента. Изработката им е сложен процес, а реализацията не е лесна. Извеждането на инструмента в чужбина също е проблем. Но основното е, че много трудно се намира наистина добър материал за толкова голям инструмент.

Откъде започва изработката на един инструмент? Когато видите едно дърво, представяте ли си го вече в готов вид?

Да, естествено, както всеки друг майстор, когато видя дървения материал, си представям какво може да излезе от него. Но усещам какъв инструмент ще излезе, когато започна да работя по дъното и по горния капак. Когато го настройвам, когато търся честоти и трептения, с които да предам моята представа за звук.

Сигурно има значение колко е дебело дървото, какъв е лакът?

Разбира се, това са акустичните настройки, които дават или отнемат от един инструмент. Днес доста майстори работят с малки дебелини, правят тънки инструменти, които в началото звучат много силно, но след две-три години угасват, бих казал завинаги, защото се получава умора на материала. Моите инструменти не са заплашени от това, защото са дебели. Няма да забравя реакцията на един майстор в Германия, който държеше моя цигулка и поиска да я премери – има специални уреди за целта – и като видя дебелините на капаците, остана много учуден. Имам си тайни, които ми позволяват да работя с толкова големи дебелини.

След това се добавя лакът. Всичко ли дава отражение върху звука? Вероятно и лъкът?

Всичко дава отражение. Един хубав инструмент ще звучи и с лош лък, но ще звучи прекрасно с хубав лък. Самият аз допреди пет години правех и лъкове. Имам произведени около 900 лъка. Но признавам, че нивото на моите лъкове не стана световно. Не успях да намеря това, което съм намерил при звука на цигулките, тънкостите, които правят един лък изключителен.

Максималист сте.

Да, винаги се стремя към все повече и повече.

Освен че правите инструменти, извършвате ли реставрации? При поправката възстановява ли се звукът?

Реставрацията е нещо много сложно, аз бях отдаден на този клон от лютерията от 2005 до 2017 г. Не виждах смисъл да правя нови цигулки при наличието на толкова много майстори по света. Христо Късметски беше катализаторът да започна да правя нови инструменти.

Що се отнася да реставрацията, един инструмент може да бъде повреден не само когато падне на земята, а и от майстор. Има много образци на инструменти от класическия италиански период, които са съсипани от лоша поддръжка, от лоша намеса. Реставрацията изисква много добър поглед върху инструмента, анализ, който да доведе до съживяването му, както звуково, така и визуално. При мен са идвали инструменти, които са били буквално на парчета. След няколко месеца са изглеждали така, сякаш никога не са били счупени. Изпитвах огромна любов към старинните инструменти, от които съм научил много, преди да започна да правя нови.

Всъщност занаята учите в Германия, но в детските ви години сте имали съсед, който е бил лютиер.

Да, над нас живееше един майстор, който ни беше семеен приятел. Всеки път, когато влизах в ателието му, имах странно усещане, приповдигнато настроение сред толкова много старинни инструменти. Тогава осъзнах, че един ден ще се занимавам с това. Бях на дванайсет години.

В живота на всеки има преломни моменти. За вас конкурсът за виолончелист в Радиооркестъра ли беше такъв момент? Ако ви бяха приели, щяхте ли да бъдете лютиер?

Със сигурност нямаше да съм тук сега. Онзи неуспех беше огромен успех за мен (смее се).

Има ли много лютиери в България? Познавате ли се?

Има и по-възрастни от мен колеги, с доста от тях се познавам. В София не са много, но в Казанлък има десетки, някои от тях са работили във фабриката и след това са се отделили. Някои дори в Кремона са учили. Има много добри майстори. Те си имат клиентела, работят с определени търговци. Произвеждат много прилични инструменти. Но не можем да се сравняваме с Европа – например с Франция, Германия, Северна Италия.

Как се продава един инструмент?

Аз не мога да кажа, че имам много клиенти, защото отскоро правя инструменти, които да се харесват от концертмайстори или солисти. При мен става „от уста на ухо“.

В България няма изложение или срещи на лютиерите.

Преди няколко години имаше конкурс в Казанлък, организиран от гилдията, с международно жури. Има понякога събития, но сме доста в ъгъла на всичко, което се случва в тази професия.

Продължава ли Кремона да е водещото място за майсторски инструменти?

Кремона продължава да е водеща благодарение на майсторите отпреди петстотин години. Тогава е създадена школата, апогеят ѝ е в края на XVII до средата на XVIII в. Но до ден днешен това е достатъчно като реклама за съвременните лютиери, които работят там. Аз смело мога да кажа, че голяма част от тях не биха били интересни за никой сериозен музикант.

По-младите музиканти сякаш предпочитат съвременни инструменти. Някои се притесняват от огромната отговорност и грижа за старинните инструменти.

Големите музиканти приемат за привилегия да свирят на инструмент от класическия период на италианските майстори. Ако имат подобен шанс, независимо дали са солисти, или концертмайстори, не искат да се разделят с него. Тези от тях, които не са имали шанса да получат подобен инструмент от фондация, частен спонсор или от оркестър, са принудени да купят някой от новите майстори или от по-късен период, от по-малките италиански майстори. Ако не могат, се обръщат към френските майстори. Това е своеобразна класация. Всички останали музиканти, които тепърва се развиват, още по-трудно биха се добрали до класически инструмент. Така че те са групата, в която се целя.

Все пак прочутите инструменти не са безкрайно много. Знае се къде са, колко са, кой свири на тях.

Почти всички се знаят, но понякога има и открития. Много рядко, но се случва да се появи нов инструмент, който не е бил познат на експертите.

Много ми се иска на финала да ми разкажете за баща ви, Георги Тилев. Той е легендарна личност, невероятен цигулар, основател на радиоквартет „Тилев“.

Винаги съм смятал, че е много талантлив човек, който малко си е разпилял таланта, защото се е занимавал с много различни неща, които са му били интересни. Всичко, което е постигнал като цигулар, е плод на неговия изключителен талант. Той, за жалост, вече над двайсет години не свири поради професионални травми, но докато беше активен, можеше да не свири един месец, после да хване цигулката и след час всичко му е в ръцете. Това е невъзможно за нормалните хора. Музикантите със солистична дейност или концертмайсторите трябва непрекъснато да поддържат форма. Никога не съм виждал баща ми да свири повече от два часа на ден. Същото твърди и майка ми. Това е феноменално. Сигурен съм, че в предишния си живот пак е бил цигулар. Казваше, че не е имал никакво отношение към пианото, но с цигулката всичко е постигнал изведнъж, с малко упражнения.