Култура / Брой 1 (2994), Януари 2023

Рим, специално за списание „Култура“

В навечерието на 170-ата годишнина от рождението на Винсент ван Гог (30 март 1853–29 юли 1890) Палацо Бонапарте в Рим е домакин на голяма и очаквана изложба, посветена на художника

Изложбата (8 октомври–26 март 2023) представя петдесет творби на Ван Гог, между тях – картини от ранния период, рисунки и графики. Всички те идват само от нидерландския музей „Крьолер-Мюлер“ в Отерло, който съхранява второто по количество наследство в света от произведения на художника (първенството принадлежи на музея в Амстердам, кръстен на него). Сред показаните творби има много, които рядко излизат извън музея.

Историята на Ван Гог е белязана от неуспехи във всички сфери на битието му: невъзможност да създаде семейство, да си осигури прехраната и да поддържа човешки контакти. Трудно е да се разделят неговите творби от личността и биографията му. Физическите и моралните страдания, поведенческите му крайности подхранват мита за лудия художник. Навиците на Ван Гог, артистичните му страсти, отношението му към цвета, техниката на рисуване са ни познати благодарение на обширната кореспонденция, оставена от него. Най-вече от 650-те писма до брат му Тео, който го поддържа до последно. Преди да намери своето призвание, Ван Гог е търговец на картини, студент по теология, пътува между Хага, Лондон, Амстердам, Брюксел, Париж, Арл. И едва през 1881 г. започва да рисува. Художествената му дейност се развива в краткия период от 1881 до 1890 г. Десет активни години преди да сложи край на живота си.

Престижният музей „Крьолер-Мюлер“, който съхранява и много биографични свидетелства, реконструира неговата човешка и артистична история. Изложбата в Рим следва хронологичен и географски принцип. Началото е в Холандия, художникът се придвижва от Етен до Хага, от Дренте до Нунен. Творбите проследяват фазите от неговия скитнически живот. Преобладава грубият реализъм – лица, белязани от умора, старци, свити на кълбо, работници и селяни, наведени над полетата. Личи любов към земята и към дейността на хората, заети с тежък труд, винаги озарени от духовност и религиозност, което придава святост на смирението пред всекидневната работа.

Винсент се вдъхновява от Барбизонската школа, по-конкретно от Жан-Франсоа Миле и Шарл-Франсоа Добини. От тъмните пейзажи в младостта до изучаването на земеделската работа се раждат фигури от суровото всекидневие – сеячът, берачите на картофи, тъкачите, дърварите, жените, заети с домашна работа, уморени от пренасяне на торби с въглища или копаене на земята. В холандския период палитрата е тъмна, землиста: въглен и чисти, прости цветове. Трудно намира модели, всички отказват да му позират, както пише на брат си, смятат го за „лунатик, убиец, скитник“. Винсент е гледан със съмнение заради отношенията му с една проститутка, негов модел, която иска да откупи. В любовта няма късмет. Когато иска ръката на своя съседка в Нунен, нейното семейство се противопоставя и момичето се отравя.

После отива във Франция – Париж, Арл, Овер сюр Оаз. Решението да се премести в Париж през 1886 г. е неочаквано, дори не известява брат си, който го приютява. Това е годината на последната изложба на импресионистите. Особен акцент изложбата поставя върху престоя му във френската столица, когато се посвещава на прецизно търсене на цвета, повлиян от импресионистите, както и на свободния избор на теми. Покорен от новия начин на разбиране на природата от импресионистите и яркостта на цвета, той създава натюрморти с богати цветови комбинации. По време на краткия си престой в Париж Винсент се потапя в артистичната атмосфера на града. Засилва се и интересът му към човешкото лице, предопределил създаването на поредица автопортрети, желанието да остави следа от себе си и убеждението, че е придобил много по-голям технически опит. В този период той прави двадесет и пет от над четиридесетте си автопортрета. Автопортретът от 1887 г., на син фон със зелени щрихи и плътни мазки, ту хоризонтални, ту вертикални, е един от тях. Образът на художника се откроява в три четвърти, проницателният поглед, насочен към зрителя, изразява необичайна гордост. Щрихите показват способност да се проникне в изумителната сложност на образа.

Винсент е привлечен повече от пост- и неоимпресионистите – Тулуз-Лотрек, Пол Синяк, Жорж Сьора. Под тяхно влияние започва да нанася цветовете с тънки щрихи, които разстила един до друг. Палитрата е пропита с импресионистични и поантилистки цветове, със силни контрасти, които осветяват лилаво с оранжево, жълто със синьо и техните производни.

Потапянето в светлината и топлината на Юга, започнало от 1887 г., засилва силата на щриха в изобразяването на природата. Така се завръща образът на „Сеячът“ (1888), направен в Арл; „Болничната градина в Сен Реми“ (1889) е заплетена суматоха; „Тъгуващ старец“ (1890) е израз на фаталното отчаяние. Ентусиазмът на Ван Гог обаче не е споделен, смятат го за неспособен на самоконтрол и последователност.

За да „остави цялата отрова зад себе си“, през февруари 1888 г. той се насочва към Прованс. В ослепителната светлина на Юга цветовете придобиват друго измерение. Парижкият опит вече не е решаващ. Винсент отново мечтае за симфонии от цветове, които могат да бъдат свързани с музикални тонове. Пространството се създава от цвета. Появява се усещане за нова свобода. От момента, в който пристига, Ван Гог се поддава на внушенията на тази земя, опитва се да обнови картините си, да влее в тях жизненост и младост. Той сравнява престоя си в Прованс с този на Дьолакроа, който също търси светлина и цвят в Северна Африка.

Художникът иска да изрази щастливи, радостни усещания, създава ярки картини. Страстта към Дьолакроа, Миле и Коро остава. Чрез цвета Ван Гог усилва реалността дори и в показа на човешката фигура.

През 1888 г. Винсент е в Арл и създава слънчеви платна, потопен в провансалската жега и утешен от ефимерната утопия за основаване на средиземноморска школа с приятеля си Гоген. Пише му и го моли да се присъедини към него, за да сбъднат мечтата си за студио на юг. Гоген пристига през октомври. Винсент го чака като месия, който да го освободи от самотата. Със сигурност Гоген повлиява на живописта му, но съжителството е пагубно, спорят за всичко. Мечтата е разбита в драматичния завършек с отрязаното ухо.

Кризите се изострят и Ван Гог постъпва в клиниката в Сен Реми, където продължава да рисува. Щрихите стават все по-брутални. Художникът се връща към по-простото използване на цвета, стреми се към по-голяма яснота. Но вярата му в терапевтичната сила на цветовете се оказва неоправдана. Освободен от психиатрията, той изпитва нужда да тръгне на север, но не към Париж, а към Овер сюр Оаз. През последните три месеца, прекарани там, прави голям брой творби: изобразява близки хора, но и случайни модели, рисува пейзажи и натюрморти. Казва, че иска да преоткрие по модерен начин портрета. В края на живота си черпи нов творчески тласък от наблюдението на природата, изобразява пейзажи с култивирани ниви, дерета, дървета и градини.

Специалният подбор на картини и графики в изложбата поставя под съмнение някои общи познания за Ван Гог, на първо място, че творбите му са пряк израз на разстроен ум и трагичен живот. Напротив, изложените произведения демонстрират неизчерпаемата му жизненост на човек, който намира в изкуството възможност да придаде форма и цвят на душата си.

Разказът преминава през леко затъмнените зали с табла, които излагат многото писма на Винсент до Тео и до приятелите с размисли за работата, за променящите се настроения, за отчаяната и неизказана любов към света – една сърцераздирателна антология от страсти.

Превит от болка и променен заради психичното си състояние, художникът прекарва последните си месеци между болницата и къщата на доктор Гаше, грижовен и скъп приятел, където слага край на живота си. В последните му платна цветовете от Париж, доведени до екзалтация през провансалския период, сякаш променят тоналните си съотношения и се борят с хроматични конфликти.

„В работата аз рискувам живота си и разумът ми е почти разрушен“, пише той на 26 юли до Тео, три дни преди да се застреля. Само на 37 години.