Култура / Брой 1 (2994), Януари 2023

„Не се опитвайте да пеете като Борис Христов – ще се провалите“, казва именитият бас от Софийската опера, който отпразнува 50 години на сцената. С него разговаря Виолета Цветкова

10 декември 2022 г., в Софийската опера и балет има празник. Един от най-ярките таланти в националната трупа – Димитър Станчев, е в центъра на вниманието със своя юбилеен концерт по повод 50 години от първото му излизане на професионална сцена. Под диригентството на Паоло Андреоли доайенът на българските баси отново се връща към любими оперни герои – слугата Лепорело с арията Madamina, il catalogo e questo или самия Дон Жуан (с La Ci Darem La Mano в дует с Церлина/Силвия Тенева) от „Дон Жуан“ на Моцарт, Атила (в дует с Енцо/Венцеслав Анастасов) от едноименната творба на Верди, Колин във второ действие от „Бохеми“ на Пучини (заедно с възпитаниците на Райна Кабаиванска: Мими/Ариана Чимолин, Мюзета/Александрина Михайлова, Рудолф/Джузепе Инфантино, Марсел/Микеле Пати и др.)… Роден е през ноември 1945 г., но все така респектира с импозантната си осанка и с мощния си, разпознаваем и докосващ глас.

Броени дни преди концерта Димитър Станчев ме посреща в своята гримьорна, светая светих на басите в Софийската опера. По-скоро аскетичен, отколкото луксозен интериор – пиано с графичен колаж от портрети на Борис Христов над него, кът за отдих и за грим, щендер за костюми. Усетил любопитството ми, се връща в спомените си.

„Долу, точно под тази стая, беше нещо като VIP пространството на Гяуров, на Гюзелев… А тук, допреди двайсет години, когато направиха ремонт, имаше стена от шкафчета чак до тавана – на Стефан Еленков и Димитър Петков (моето беше между тях), на Петър Петров и Асен Селимски… повечето вече ги няма. В други шкафове режисьори си държаха архива. Моят преподавател от Консерваторията и щатен режисьор тук, Петър Щърбанов, който беше завършил италиански лицей, имаше огромна библиотека с италианска литература, но успях да съхраня само две негови ценни книги за пеене от XVIII в.

Димитър Станчев не е роден на „жълтите павета“, а в Твърдица, не наследява гените на велики певци, но има предци, влюбени в музиката; не е закърмен с оперни арии, а с фолклорна пъстрота. Да не говорим, че преди да познае Верди и Пучини, Моцарт и Мусоргски, е посветен в дебрите на медицината в професионално училище за фелдшери в Стара Загора. Там за пръв път се среща с оперното изкуство, но и със своя „откривател“.

Кой ви откри, г-н Станчев?

Главният мой ментор се оказа Желязко Тенев, библиотекарят на владиката дядо Панкратий в Стара Загора. Беше завършил Семинарията и дирижираше църковния хор. Случайно се бяхме запознали в младежка компания и той все ни канеше: „Моля ви, елате да пеете в моя хор, почина тенорът, почина баритонът“. Отидохме с двама-трима приятели и като ме чу, той каза: „Ама ти имаш глас! Готов си за Консерваторията!“. Заобяснявах, че по-скоро ще отида във ВИФ, защото бях с 30 кг по-лек, пълен с енергия и младост, можех да стана спортист. Но той: „Дума да не става! Тая медицина, дето я учиш, е само етап в твоето развитие. Друга ти е съдбата. Почваме уроци“. Явно в живота има проницателни хора, които усещат нещата по-добре от нас. И започнахме, както в Консерваторията (пее), октави, квинти, арпежи. Един ден ми каза: „Няма какво да си губим времето. Заминаваме за София“. Срещнахме се с неговия състудент, дякон Стефан Марков от храма „Св. Александър Невски“, и той ни заведе при проф. Геновева Списаревска, преподавателка в Консерваторията, завършила пиано и пеене в Париж. Тя ме чу и каза: „Моето момче, ако сега кандидатстваш, веднага ще те приемем, но изпитите минаха. Връщате се и продължавате пеенето с Желязко, а догодина рано-рано идвате тук, за да видим какво ще правим. И се обадете на проф. Бръмбаров“. А аз не съм чувал ни за Бръмбаров, ни за никого – знам си само кожни, нервни, вътрешни болести, докторска работа. Продължих обаче с уроците по пеене, ставаше ми все по-интересно, научих арии. И както Гюзелев навремето кандидатствал с „Иван Сусасин“, така и аз, без да знам, това научих. Явих се на изпити и бях сред първите десет от общо 50–60 кандидати за Консерваторията.

В Стара Загора е първата стъпка на Димитър Станчев към оперното изкуство, но музикалното семе е посято в… санитарната школа в Русе, където бъдещият бас отбива военната си служба. Там по стара традиция всички 120 войници пеят във военния хор – кой колкото може. Помощник на диригента е днешният именит виолончелист Венцислав Николов, с него разучават песните. Гласът на редник Митко от Твърдица веднага е забелязан, а когато го чува и самият диригент, казва: „Момче, ела тук. Имаме и октет от офицери (четирима тенори, двама баритони и двама баси)“. Отива, разбира се. После се уволнява, поема към медицинския техникум в Стара Загора, но все по-често посещава представления на местната опера.

Като ви приеха в Консерваторията, разбрахте ли най-сетне кой е проф. Бръмбаров?

(Смее се.) Да. Отидох при него, а той: „Закъснял си! Класът ми е пълен, но когато мога, ще ти помагам“. Всички искаха да учат при него, за да станат звезди като Гена Димитрова, като Гяуров. На последния етаж в сградата на тогавашната „българо-съветска дружба“ той водеше нещо като школа за следдипломна квалификация. Станахме и приятели с проф. Бръмбаров. Иначе мой преподавател в Консерваторията беше Чавдар Хаджиев, който след години, вече професор, ме покани и за свой асистент. Щом се дипломирах, проф. Бръмбаров ме извика и каза: „Вземаш влака и отиваш в Плевен, там ще те назначат“. Отидох, веднага ми дадоха три роли, едната беше Базилио. На следващата година Софийската опера обяви конкурс за млади артисти. Явиха се десетки певци от цяла България, но до третия тур, на голяма сцена, останахме петнадесет. С режисьора Димитър Ченишев направих откъс от „Дон Жуан“, пях с оркестър, харесаха ме, приеха четирима души, аз бях един от тях и така до ден днешен. Като студент пях една година във Враца по покана на диригентката Радосвета Бояджиева, още една в Плевен и от 1974 г. съм тук. Всъщност и докато учех, всеки ден идвах в Софийската опера, от третия балкон гледах сутрешни и следобедни репетиции, вечерни спектакли. 50 стотинки струваше билетчето.

Има ли изпълнител, заради когото заобичахте това изкуство?

По наше време Николай Гяуров вече беше на Запад, връщаше се рядко, но Гена Димитрова идваше често. Беше боготворена, непринудена, истински феномен. Тя и Гяуров са последните гениални, извънземни. Вече няма такива целунати от Бога хора. Ние всички сме просто работяги, които си вършим работата и я обичаме, но гениалност, възвишеност – не. Тогава Никола Гюзелев много пееше тук. Беше мой идол, като студент дори се влияех от неговото пеене, човек можеше да го имитира, без да сбърка. Защото, ако се опитате да пеете като този велик човек Борис Христов, при всички случаи ще направите голяма беля. Неговата школа си е негова, той пее по уникален начин – прекрасно пя, всичко изпя, светла му памет, вечна му слава. А за нас, които тогава започнахме да пеем, особено баси и баритони, Гюзелев беше като урок по пеене. Още като студент се запознах с него, после станахме колеги, заедно пяхме какво ли не и къде ли не по света… Гюзелев бе нашият идол, а Гяуров беше икона.

А имаше ли спектакъл, който искахте да гледате отново и отново?

О, да! Една много стара постановка на „Борис Годунов“, много красива, в типичен реалистичен стил, гората беше гора, боровете – натежали от сняг, дворецът с всички подробности, доста си бяха играли художниците. Много пъти съм я гледал, с кого ли не. На „Сватбата на Фигаро“ с Гюзелев и Павел Герджиков съм ходил повече от сто пъти. А много по-късно самият аз бях Фигаро в чудна постановка на Петър Щърбанов, едно рококо, едно тревисто светлозелено… божеее, колко хубаво, с всичките му там красоти! Харесваше ми и „Италианката в Алжир“, постановка на Вили Цанков – толкова сполучлива, че не само ходехме да я гледаме, а и участвахме с удоволствие, голяма веселба. Перфектно изрепетирана с диригента Михаил Ангелов, не можеше да сбъркаш.

Пели сте и Мефистофел, нали?

Да, но в операта на Ариго Бойто. Другият Мефистофел, от „Фауст“ на Шарл Гуно, също се направи тук, но тогава бях твърде млад артист, момче, бледнеещо пред Гяуров, Гюзелев, Павел Герджиков, Живко Пранчев и Стоил Георгиев. Нямаше физическа възможност да ме включат при тяхното наличие. А „Мефистофел“ на Бойто се постави от Константин Димчев-Диди с диригент Иван Маринов – много дълга опера, безкрайна, но прекрасна. Пеехме с удоволствие аз, Коста Динков, Стефка Евстатиева, Калуди Калудов… чуден спектакъл. Напъхваха ме в зелен гащеризон с цип отзад. Беше непромокаем и след три часа на сцената краката ми жвакаха, защото във всеки от ботушите ми се стичаше по литър вода от мен – отслабвах с два литра от всяко представление, не ми трябваше сауна (смее се). Спомням си и как на една прочута ария – нали съм изчадие адово, излизам от преизподнята – трябваше да свиря с уста, защото така го е написал композиторът. Обикновено свири някой отстрани, но аз си свирех сам, с два пръста. А моят проф. Хаджиев все ме питаше: „Страхотно, как го правиш?!“. Ами не знам, успявах.

Спомените на Димитър Станчев се връщат и в годините, когато цялата ни култура е посветена на 1300-годишнината. Тогава той е и хан Аспарух в едноименната опера от Александър Райчев, поставена от кинорежисьора Христо Христов, както и хан Крум в операта от Александър Йосифов, постановка на Светозар Донев. Пее обаче и в „Замъкът на херцога Синята брада“ от Бела Барток, „съвсем различна, експресионистична опера“. Да не говорим за „Чичовци“ от Лазар Николов, една от най-новите постановки на акад. Пламен Карталов в Софийската опера, изключително трудна за изпълнителите музика…

Имате ли предпочитан композитор?

Не бих ги делил. Защото добре – изпяваш това, което обичаш, и после какво правиш?! Не може така. Всяко нещо, което правиш, трябва да го правиш с любов. Ако не ти харесва, казваш: „Нямам сили, предложете ми друго“. Пял съм в много опери на Верди, но и какво ли още не. Но знаете ли, че като се прибера вкъщи, не слушам нито Верди, нито Пучини, а какво?! Енио Мориконе. И Нино Рота. Трябва да се сменя доминантата. Не можеш да слушаш само „Кармен“ или „Борис Годунов“. Трябва да слушаш и „Веселите уиндзорки“, и „Фалстаф“…

А ще ми кажете ли честно – как се пее опера от Лазар Николов?

Трудно, това е само математика, само интервали, няма мелодия, няма къде да се хванеш. Оркестърът свири едно, ние пеем друго и остава какво? Режисурата. Маестро Карталов направи блестяща режисура на „Чичовци“, така че ние да се запалим и да се забавляваме на сцената. Грях голям си слагам на душата, като казвам, че музиката остана встрани – тя винаги е важна, но в случая не помага на нашите герои. И Вагнер е труден, но той е направил лайттема за морето, за планината, за боговете… можеш да разбереш за какво става дума. А при Лазар Николов е много, много трудно.

Не участвахте в тетралогията „Пръстенът на нибелунга“, нито в следващи постановки на Вагнерови опери в София – защо?

В България не съм пял Вагнер, с изключение на едно концертно изпълнение на „Валкюра“ с Анна Томова-Синтова като Зиглинде, а аз бях злият Хундинг. Най-големият ми опит с този композитор е в чужбина, по време на турне в Италия, Франция и Испания с „Лоенгрин“, много добра постановка на Лалов. Изиграхме я 35 пъти, дирижираше Методи Матакиев, немска прецизност, много стриктен. В състава бяха основно американци, но Лалов взе оттук 70 хористи… Играех крал Хайнрих Птицелов, много пеене. Но всичко с времето си. За „Пръстенът на нибелунга“ вече ми беше късно. Вагнер иска повече сили и енергия, повече вглъбяване в работата, а когато маестро Карталов започна да работи по тетралогията, аз вече бях намалил темпото. С възрастта се променят и рефлексите, и физиката, трябва да се съобразяваме с тези неща.

Играли сте князе, крале, графове, папи, монаси, роби… ролите променят ли артиста?

Не могат да те променят. Какъвто си, такъв си оставаш. Но знаете ли, има хора зевзеци, а операта изисква да бъдеш сериозен, да си следиш нотите и мизансцена. И какво се случва? Например в „Мария Десислава“ от Парашкев Хаджиев, в която Иван Шишман, за да има мир, дава като откуп сестра си на султан Мурад. Всичко е поставено в кръг и пет-шест души, които трябва да излязат в следващата картина, стоят отзад. Понякога играех пратеник на султана, друг път Патриарх Евтимий, но все си чакаме реда. Колегите отпред пеят, преживяват: Стоян Попов беше Иван Шишман, Никола Смочевски – брат му Срацимир, говорят си: „Шишмане…“, „Срацимире, брате…“, „Не ме наричай брат!“ (строго), а ние отзад тихо си подхвърляме шеги. Довеждат при турския султан пленени българи, отстрани стои Мария Десислава. „Какви сте вие?“, пита той. „Всички сме българи“, отговарят. „Познавате ли тази?“, пита пак. „Да, Мария Десислава.“ „По какво я познахте?“ Те пеят: „По българската хубост“. А ние отзад: „По българската глупост“. (Смее се.) Никой не ни виждаше и не спирахме да се майтапим. Разбира се, Галя Йончева беше феноменална като Мария Десислава. Много добра певица и в „Мадам Бътерфлай“, и в „Албена“ на Парашкев Хаджиев, дето от петдесет години никой не я е виждал и чувал – то и няма артисти за нея. Селимски играеше богатия мелничар, Митко Петков беше Куцар, гениален. Едни триъгълници любовни, едни взаимоотношения, които трябва да се изиграят, не само да се изпеят, а като се пеят, да се пеят с такива интонации, че и на трети балкон да те развълнуват.

Казвате, че сте като войник в Операта – тук важна ли е дисциплината?

Ще ви отговоря така: правят ми честване след 50 години по оперните сцени – е, аз какво мога да кажа? Слушам! Няма искам-не искам, а да, на разположение съм. Маестро Карталов ме помоли да предложа репертоар. Добре, предложих му. И стана ли така, както предложих – не стана. Половината неща махна, другите ги промени. А аз какво? Ами войник, слушам и изпълнявам. Дисциплина. Цял живот съм обучаван да бъда точен. Ако не на секундата, по-добре десет минути по-рано. Това е първото условие. В „кошарата“ на Операта има 70 музиканти, на сцената – 70 души хор и 20 солисти, още седем ателиета, които обслужват постановките. Всичко трябва да е стиковано и подчинено на една заповед – в 5 часа започва репетицията, това е. И второ, на една идея – да го направим хубаво. Да, така се чувствам, като войник – служим вярно, почтено, честно и гледаме да е с достойнство.

А изолиран ли е светът на оперния артист? Политиката например вълнува ли ви?

Съпругата ми почина преди три години, имам само едно кученце и цялата ми мисъл сутрин е за него, да го разходя, да го нахраня, после пия кафе и тръгвам. В 10 часа трябва да съм на сцената за репетиции, но преди това сядам пред пианото, за да видя имам ли глас, служи ли ми. После започваме – дуети, квартети, ансамбли, пред сцена, зад сцена, с костюми, с брада, с мустаци… Много е сложно, обзема цялото ти внимание. А какво казал Бойко, Пройко или Добройко – въобще не ме интересува. Те са скучни хора. Уж мислят за доброто на народа, но на кой народ точно? Като че ли мислят най-вече за собственото си добруване.

Казвате „да проверя дали има глас“ – ами ако няма глас?

Ако няма глас, нищо не става. И всичко, което си натрупал – пет години учене, слушаш този, гледаш онзи, пътуваш, ходиш по Виената, стоиш прав, гледаш едно-две представления, вземаш още уроци, натрупваш огромна информация и в крайна сметка до какво опираме? До две ей толкова мънички гласни връзки! Ако те не вибрират, не се докосват – нищо не става. Затова сме обречени да страдаме и да се грижим за тази част от гърлото, да няма налепи, да не ни боли, да работи, да вибрира… Ние сме роби на гласа.

Чувала съм артисти да казват, че когато им е трудно, се фокусират в човек от публиката и черпят от енергията му – вярно ли е?

Не е възможно. Срещу теб светят 50 прожектора, по време на представление не виждаш никого в залата. Затова как се фокусират – не ми е ясно. Според мен трябва да имаш вътрешно убеждение, че това, което правиш, е вярно; че с пеенето си казваш: „Хора, аз ви откривам света, отворете си очите, отпушете си ушите, чуйте истината, която имам да ви кажа“…

Искало ли ви се е да удушите някой режисьор или диригент?

О, много пъти! Примерно, трябва да лежиш с нос, забит в пода, и да чакаш да дойде твоето пеене. Добре, но лежиш половин час и дишаш прахоляка, защото никой преди това не е пуснал прахосмукачка, нито е минал с парцал по сцената, започваш да кашляш, а след малко трябва да станеш и да запееш. Какво ще изпееш?! Ами нищо! Много рядко режисьорите питат: „Така удобно ли ти е, ще можеш ли…“. Е, аз естествено ще кажа, че най-удобно ми е да стоя прав, да гледам диригента и да пея (смее се), но… Знаете ли, всякакви истории се разказват за Драган Кърджиев, прочут навремето оперен режисьор, починал е преди 60 години, бил е истински диктатор, но артистите са му прощавали, защото е бил изключителен ерудит.

Сладко ли е изтощението след тежък спектакъл?

След тежък спектакъл изтощението наистина е много голямо, но е сладко, особено ако той е бил успешен. Не можеш да легнеш и да заспиш веднага, защото адреналинът първо трябва да се успокои. И тогава стават най-хубавите разговори, събирания, веселба, припомняме си смешни моменти, как на някого му е паднала брадата, друг си загубил палците, на трети нещо му станало с гласа…

На 11 май се очаква премиера на „Рилският пустинник“? Ще участвате ли?

Още не знам. Оперна оратория е, написана от отец Кирил Попов от храма „Св. Неделя“, с много солисти. С костюми, разбира се, но с по-малко движение и повече пеене.

Иска ми се разговорът ни да не спира, но си казвам: стоп, този глас трябва да се щади. От „горе“ ли идва той, питам на тръгване, а оперният исполин се усмихва: „Раждаш се с дарбата, с предопределението. И трябва да си го кътаме гласа, иначе не се получава. Спортистът, ако има скъсан мускул, почва да се лекува – някои се излекуват, други не могат и стават треньори. А при нас какво? Стават професори по пеене…“. Слава богу, на 77-годишния Димитър Станчев това не му се налага.