Култура / Брой 2 (2955), Февруари 2019

„Цариградско“ шосе, лъснало като самолетна писта. Огромният мол като Трети терминал. Околните офис сгради от стомана и стъкло – банкови институции, консорциуми и фондове за рисков капитал – светещи тук-там като шантава електронна игра от 90-те. Всичко се къпеше в светлина, все едно бяхме новородени. Бензиностанцията от другата страна. Жълто-червените цветове на колонките, навеса и търговското здание с касите – като първите екипи на „Левски“, някога, преди 100 години…

Изгаси колата и зачака реда си. Пред него – троица барутник, бричка и бегачка. Престой в локалното на света, посред синора на времето – тези моменти бяха почти винаги скука и по-рядко Откровение. Отпусна се с въздишка назад в седалката, от толкова седене вече излята по него.

Една женица сновеше между колите. Движенията ѝ му се сториха някак нелепи и дори забавни. Вероятно майката на момчето в първата кошара, помисли си. Сигурно ще отиде за кафе и кроасанчета с масло. И къде е бензинджията, по дяволите, колко време ще виси тук!? Но когато тя посегна и взе маркуча, сцената заприлича на гротеска. Той оголи зъби, но почти веднага сви устни в глуха ярост, че служителят на бензиностанцията нейде невидимо си драпа мандрагориите.

И тогава картинката започна да се изяснява. Тя втъкна обиграно маркуча в отвора на резервоара, видя как кокалчетата на ръката ѝ се опънаха, докато натиска лъскавия спусъков механизъм и зяпа брояча като табло с пристигащи полети.

Тя бачкаше на бензиностанцията.

Надигна се, подпрян на волана. В този момент предното стъкло беше екран, по който се излъчва документално кино. Той беше малко дете, отишло до самия телевизор в хола, немигащо, за да види отблизо лъва в саваната на „Серенгети“.

Беше не по-млада от 55, може би и към 60. Косите ѝ като изгорена купчина есенна шума. По попреминалата къна на косата избиваха ясни бели участъци – киши вечен летен сняг в усойните скални ниши из планините. На ушите ѝ щракнати златни халкички като на вярно улично куче, което е обезпаразитено и кастрирано. Преминало Комисията на Живота. Или по-добре, не – приличаше на добра и кротка крава, едновременно достолепна и предизвикваща снизходителни усмивки. Но и страхопочитание – че е там; че е избрала да е там; че е.

Коя беше тази жена? Какво правеше тук? Защо работеше това? Въпросите напираха. Нямаше никаква логика тя – почти пеньоарената баба – да опъва бензиновия шланг в студа.

И не само. Остъргваше суграшицата от стъклата с нарочна шпакличка и прибираше подадените бакшиши. И захождаше към следващата кола или колонка с приплъзващи стъпки, все едно тъкмо е измила пода в дома си, но трябва да си вземе започнатия гоблен от кухничката.

Беше едновременно чужда на Света и своя на Смисъла. Беше благодатен бъг в Системата. Насред този футуристичен и постмодерен джумбуш от светлини, картини и истории тя беше метафора. Тя беше. Тя просто беше. Тя побеждаваше и пребъдваше.

Дойде и неговият ред. Свали стъклото, което проплака като бебе. Тя се наведе леко и попита:

– Какво да бъде?

– Аз… ъъъ… се заредих.

Отпраши с мръсна газ. Свистящият мраз от все още отворения прозорец го лъхна опомнящо. Погледна в огледалото за обратно виждане и за последен път я видя – посадена в пространството, с маркуча в ръка, останала там неразбиращо и насмешливо.

И започна да се чуди защо изобщо спря на бензиностанцията, след като сутринта зареди догоре и все още имаше предостатъчно количество гориво в резервоара.