Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

От китайския Джим Морисън до Колтрейн, „Туин Пийкс“ и лечебния авангард – разговор с Алекс Хан Хунтай

Измина малко повече от десетилетие от първото гостуване на Алекс Хан Хунтай в България – тогава с проекта му Dirty Beaches по повод четвъртия рожден ден на радиофестивала „Аларма Пънк Джаз“ и на музикалната платформа Indioteque. През 2023 г. и двете организации честват 15-ия си юбилей – отново заедно, отново с Алекс, когото не сме виждали в Европа от поне пет години. Иначе по едно време той си живееше в Европа – първо в Берлин, а после в Лисабон – кратък, но ключов за музикалните му метаморфози период. Но да върнем лентата малко назад: Алекс Хан Хунтай (род. 1980 г.) е дете на монреалската независима сцена. Живее в Квебек от 8-годишен, когато семейството му напуска Тайван. В момента го намираме в Ню Йорк. Преди десетилетие свързвахме музиката му по-скоро с ъндърграунд рокендрола. Нека припомним и как се ражда проектът Dirty Beaches: Алекс работи в суши ресторант в Монреал, където шефът му по цял ден слуша хитове еднодневки по радиото. Един ден радиото се поврежда и през изкривения сигнал еднодневките започват да звучат като авангарден рокендрол от друго измерение. Така Алекс изобретява тогавашното си сценично „Аз“ – с ретро микрофони за запис на говор от 60-те, купени за 10 долара в Ebay, електрическа китара, кривящи звука електронни устройства и плътен нисък глас в най-добрите традиции на Джим Морисън, Ник Кейв и Джейсън Димайс, звучащ обаче като от съседната стая…

Десет години по-късно го преоткриваме като саксофонист (и понякога пианист). След разпадането на Dirty Beaches има записани дузина албуми – и солови, и съвместни с други артисти, и филмова музика. Дори участва в един изключително сюрреалистичен филм от 2018 г. – August at Akiko’s на Кристофър Макото Йоги. Саундтракът на следващия филм на същия режисьор – I Was a Simple Man (2021), който имаше своята премиера на „Сънданс“, отново е дело на Алекс. Не смята да се снима повече като актьор, но в момента пише два сценария за филми. А ако си припомним и какво ни разказа преди десет години, едно от най-големите влияния в начина, по който разказва истории с музика, е разказваческият метод на режисьора Уон Карвай в киното. Един от профилите му в онлайн пространството и до днес носи името Wrong („грешен“) Карвай, като „грешен“ тук е ключово понятие… Знаете ли как и кога е просвирил на саксофон?

През 2014 г. негов приятел, чувайки, че има учудващо добро звукоизвличане за човек, който никога не е свирил на духови инструменти, му заема тенор саксофона си. При многото пътувания Алекс го поврежда и когато след година се заема по-сериозно с изучаването на инструмента, се оказва, че се е научил да свири на счупен саксофон, и то напълно погрешно. После продължава с нов саксофон в добро състояние, но установява, че не може да изсвири на него нещата, които вече е изобретил на повредения. „Наложи се да счупя нещо в мозъка си, за да стигна отново дотам, където бях стигнал с повредения саксофон.“ Като го чуете днес обаче, няма да повярвате, че се е докоснал до този инструмент чак на 34-годишна възраст. Режисьорът Дейвид Линч, който има ухо за тия работи, неслучайно го кани за една специална сцена в „Туин Пийкс“ още през 2016–2017 г. Там Алекс свири с триото Trouble заедно с Дийн Хърли зад барабаните и сина на Линч Райли на електрическа китара (два чудесни записа са останали от онова време).

Настоящата му музика можем да наречем и ембиънт, и съвременна импровизирана музика, и постджаз, но в нея по странен начин все още се усеща и рокендролът, неговият рокендрол. Все пак нека не забравяме, че друг от онлайн псевдонимите му открай време е Last Lizard (Последният гущер), своеобразен наследник на Lizard King (Краля гущер – Джим Морисън). Концертът му е на 5 март в пространството „Сингълс“ (НДК, вход А4) заедно с цяла плеяда млади и нови български ембиънт-нойз-импро-електроакустични проекти: отличените в конкурса Music Elevator на Koncerti.BG Rønja и Flying Person и звездното трио на лейбъла Amek „Шентов, Симитчиев, Луканов“ – истински празник, истинска годишнина.

Алекс, нека да започнем от миграциите ви между различни градове, страни, континенти, които бележат последното десетилетие. Как повлияха те върху музикалните ви трансформации?

Всичко в този живот оказва влияние върху творчеството – храната, това, което слушаш, детските ти преживявания, приятелите ти… Разбира се, че и тези премествания из пространството са повлияли на музиката ми, макар причините за тях винаги да са били драматични. Когато смениш града или страната, звуците, които чуваш навън, са различни, езикът е различен, културата е различна – храната, хората, танците, всичко. И ти се опитваш да ги преработиш, да откриеш неща, с които да установиш връзка, да припознаеш себе си в тях. А за нещата, с които не успяваш да се свържеш, да се запиташ защо не успяваш – дали е защото сега съм по-възрастен и преценката ми спрямо дадена култура и спрямо хората е станала по-критична, или поради нещо друго, дали въобще е свързано с възрастта… Смятам, че винаги е добре да сме отворени към другостта, защото като млади ни е много лесно да съдим другите. В младостта не знаем кои сме и изграждаме идентичността си въз основа на отричането на нещата, които не харесваме.

Това си е в природата на пънка все пак…

Да – „не знам кой съм, но знам какво не харесвам“… Но после порастваш и постепенно стигаш до извода, че то не е задължително лошо.

В края на 2022 г. издадохте албума Swimming Bird, чието звучене е вдъхновено от песента на една изчезнала птица – кауа’и о’о от Хавайските острови. Как същество, което го няма вече на тази земя, може да ви вдъхнови толкова органично чрез… отсъствието си?

Смятам въпроса за много интересен, защото и начинът да разбуля нещо мистериозно с този албум беше интересен. Говоря за себе си, не знам как е при други музиканти, но когато създаваш албум или пиеса, понякога първоначално не разбираш това, което си създал. Записах първата от двете пиеси край Ел Ей Ривър, реката на Лос Анджелис, докато още живеех там. И по време на този запис идея си нямах какво свиря, защото беше под влияние на заобикалящата среда в конкретния момент: чувах реката, тунела с птиците в него – други птици, не тази… Беше много красиво и музиката ме отнесе на място, на което дори не осъзнавах, че съм попаднал. И това имам предвид също, като казвам „да съдиш“, „да преценяваш“. Тогава – действието се развива преди около две-три години – съдех самия себе си. Каква е тази музика? Не я разбирам… Защо я свиря? Защо има толкова много пространство и празнота в нея? Такива мисли минаваха през главата ми. Не разбирах какво свиря. Бях много щастлив, че съм направил този запис, но… просто не разбирах музиката. Така че го заделих настрана. И две-три години по-късно, живеейки вече в Ню Йорк, чух някъде в интернет пространството документален запис, озаглавен „Последната песен на птицата кауа’и о’о“. Това е теренен запис на тази птица, която е изчезнала през ХХ век и чиято песен звучи изключително красиво. Започнах да се ровя, за да науча повече за нея и за този запис. Не знам дали историята е изцяло истинска, или е легенда, но гласи следното: песните на птиците кауа’и о’о са разговор между мъжкия и женската, а на записа е само една птица – мъжка. И тук е цялата трагедия: той пее своята красива песен, без да знае, че е последният от вида си и няма кой да му отговори. И някак си почувствах, че изсвиреното от мен преди три години край реката е точно това. Вече виждах цялата картинка и разбирах какво съм изсвирил тогава.

А понякога е нужен цял един живот за такова прозрение. Преди десетилетие, когато свирехте на китара и пеехте, асоциацията беше с Джим Морисън. После, когато излязохте вече със саксофон в петия епизод на новия „Туин Пийкс“, веднага усетих родство с легендарните нюйоркчани Lounge Lizards. Тогава обаче все още не сте живеели в Ню Йорк. В албума с песента на птицата пък някак си чувам отглас от Тери Райли, което е трета, съвсем различна вселена. Как успявате да живеете между измеренията? Или това е в природата на съвременния човек – да е истински цялостен само когато е на границата между различни светове?

Мисля, че е напълно възможно това да е отговорът. Първият пример, който бих дал, е с това какви сме, когато общуваме с майка си. Тогава сме едни, пред баща си обаче сме други. С брат си и сестра си – трети, с приятелите – четвърти. Като родители сме пък още по-различни… Как е възможно човек да бъде всички тези личности, живеейки в едно тяло и съзнание? Възможно е, особено пък ако се касае за нещо толкова плитко и повърхностно като музиката (смее се)… Ние, хората, сме сложни същества.

Какво означава за вас отново да сте на турне след пандемията? Ето, тя тъкмо свърши и започна война. С нея дойде и световна икономическа криза. За кратко през 2022 г. хората – и музикантите, и публиката – бяха наистина ентусиазирани, че отново има концерти, но този ентусиазъм сякаш се изпари и влязохме в друга депресия. Как е при вас?

Чувствам се по съвсем същия начин. Веднага след като започна войната в Украйна, всички се запитахме какво предстои. Китай да нахлуе в Тайван? Всичките ми сънародници от Тайван говорят за това. Защото в глобален план не вярвахме и че Русия наистина ще направи нещо такова. А ето какво стана! И е много тъжно за нас, които сме от тези малки страни… Много неща мога да кажа, но ще се огранича до това, че ние, хората от малките страни, нямаме силите и възможностите да преговаряме, така че наративът е пределно ясен. Ние сме магарето в тяхната игра на война. За тях това е игра, искам да кажа, но не и за нас, защото ние сме тези, които умират или плащат цената накрая. Мисля, че и поради това музиката ми днес е толкова различна от тази, която създавах преди – заради всички тези гадни неща навън. Опитвам се честно и отговорно да създавам комплексна музика, която да пречиства тъмните и негативните аспекти на реалността. В това се изразява, мисля, и отговорността ми към публиката. А не да се кривя на сцената – „Ето ме! Това е шоу!“. Това го правех, когато бях 20-годишен. Тогава носиш толкова много гняв и обикновено не знаеш как да го изразиш другояче, освен чрез музиката. Днес съм на 42 и разбирам, че не е това начинът. Поне не за мен. Има и други музиканти – Кеиджи Хаино и на 70 или Петер Брьоцман на 80 все още създават музика, която е като ритник в лицето, и това е техният начин. У тях хардкорът е жив. Това, което аз обаче искам да представям на сцената, е дестилирана есенция – да филтрирам всички неща, които смятам за ненужни, и накрая да дам на публиката само това, което според мен си струва да се сподели със света. Надявам се, то да е лечебно. Поне на мен тази нова музика ми действа така и точно затова искам да я споделя с хората. Всичко опира обаче и до контекста. А в контекста на соловия пърформанс ти носиш по-голяма отговорност. Излизаш сам пред хората и трябва да заявиш позиция.

Наскоро в едно интервю Иън Ф. Свенониъс, също гост на „Аларма Пънк Джаз“, сподели интересна концепция за соловите концерти: когато си соло, ти си част от общия ритуал с публиката, а дуото вече е институция, която застава пред хората и създава по-голяма дистанция. Как е при вас?

Да, точно това е соловият концерт – заедно с публиката преминавате през ритуала. Дуото също е много интересно, тъй като там разчитате един на друг. Когато са само двама души, динамиката е много особена. Опасно е, защото нещата бързо могат да поемат в лоша посока. Бил съм на такива концерти, които са наистина ужасни. Виждаш най-лошите човешки страни – не се слушат взаимно, надвикват се, не си дават пространство, игнорират се един друг, чудиш се защо изобщо свирят заедно… Не знам, може би съм просто старомоден. Обичам хармонията, обичам и ритъма. Което не означава, че ритъмът трябва винаги да е един и същи, разбира се. Понякога гледаш някой дует и си мислиш, че двамата се мразят. Това не може да се скрие в импровизацията – в импровизираната музика свириш така, както живееш – всичко е на показ, когато си на сцената, особено в дуо. В триото сценарият е още по-различен. Има различни и безкрайни комбинации: майка, баща и дете, любовен триъгълник, тримата глупаци… Всичко, по-голямо от квартет, вече става много сложно: прекалено много его, прекалено много енергия, толкова много говорещи на масата, че чак да ти се отще да кажеш нещо.

Говорим все пак за импровизирана музика. А как си представяте вашата музика, разписана за симфоничен оркестър например?

Никак. Там структурата е военна. Композиторът или диригентът е генерал и командва батальон. Аз самият обаче се опитвам да избягвам военните структури. Особено ако аз трябва да съм на върха и да командвам всичко това.