Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

Някога заедно с Иван Радоев бягал от часове в Класическата гимназия, за да гледа „В очакване на Годо“ на Леон Даниел в Театър „Българска армия“. Днес Георги Къркеланов играе Естрагон в новата постановка на Бекетовата пиеса на същата сцена. С него разговаря Мария Митева

Георги Къркеланов е роден през 1972 г. Завършил е НГДЕК „Св. Константин-Кирил Философ“ и актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ „Кръстю Сарафов“, в класа на проф. Крикор Азарян, доц. Тодор Колев и Николай Поляков, има и следдипломна квалификация режисура за драматичен театър при проф. Крикор Азарян и доц. Красимир Спасов. През 1991 г. записва богословие, но не се дипломира. Основател и изпълнител във вокалната формация „Юлангело“. Актьор в театър „Българска армия“, играе и в „Театър 199“.

Чакали сте три години проф. Крикор Азарян да вземе клас, за да учите при него. Благословия ли е да бъдеш ученик на Крикор Азарян?

Така е, но за театъра ме откри Бончо Урумов, ръководител на детско-юношеската школа в „Сълза и смях“, където влязох след единадесети клас, през лятото на 1990 г. В школата бяха и Иван Радоев, Лара Златарева, Иван Урумов, Светльо Добрев, Башар Рахал, Карла Рахал, Георги Георгиев-Гого. След мен приеха и Гергана Данданова, Владо Карамазов. Тук получих първите си уроци за отговорността да работиш в театър. Оттогава започна и приятелството ми с Иван Урумов.

Станали сте съмишленици с него?

До ден днешен. „В очакване на Годо“ е последното представление, в което той ме покани. Огромно щастие за мен е, че той е режисьор в театър „Българска армия“. Започнахме заедно в „Да разлаем кучетата“ на Емил Атанасов. След това в „Отело“ на Шекспир бях Яго и тогава играехме двамата с Иван Радоев. Следващият проект бе „Черна комедия“ на Питър Шафър, после „Хотел между тоя и оня свят“. Злите персонажи ми се получаваха толкова добре, че хората започнаха да ме намразват. В „Хотел между тоя и оня свят“ играя добър човек, а добър човек се играе много трудно.

Какво добро отключи у вас професор Азарян?

Той много пъти ми е казвал: „Георги, моето момче, театърът няма нужда от семинаристи, а има нужда от артисти“. В театъра най-важната археология за него беше – едно да мислиш, друго да казваш. С думи да скриваш мислите си, а с действията да скриваш и думите, и мислите си. Какво се казва и какво се случва, всичко е по посока на скриване на истината. Най-важно е да откриеш тази археология на истината, на мисленето и от там нататък да го покриеш с видимите неща, за да скриеш невидимото. И всяка пиеса трябва да разказва една история. И тя е като притчите в Библията – за доброто и злото. Театърът е училище и за нас, артистите, които всеки път научаваме нови неща за себе си, нов емоционален нюанс. Коко казваше, че душата на актьора е като роял с много клавиши. Има актьори, които цял живот работят с два-три клавиша и гениално свирят мелодиите на тях. Но с всяка нова роля, с всяко ново произведение той ни съветваше: „Обогатявайте се, търсете повече клавиши, намирайте стихотворения, случки, четете истории. Отбелязвайте си кое ви импонира“. Много интуитивен преподавател, педагог. Той ни насочваше как сами да развиваме своите духовни, психически, интелектуални и физически възможности. Като винаги посочваше и себе си като пример, че винаги чете и се обогатява; учудва се като малко дете. Предаде това детско светоусещане, в което ти научаваш за първи път всичко с някакво учудване.

Играете Естрагон в новата постановка на „В очакване на Годо“, в театър „Българска армия“.

Това е текст, в който нищо не се случва, няма събитийност, няма линия на действие. Противоречи на всички закони на класическата драматургия. Текстът е пълен с лафове, както им викаше Коко, но те са наистина бързи скечове с уличен жаргон, идиоматичен, трудно преводим и на френски, и на английски. Пиесата е цветът на уличния език. В този жаргон влизат и така наречените философски и религиозни връзки. Самото заглавие „В очакване на Годо“ съдържа корена на думата God. Тоест „В очакване на божественото“. Нищо не се случва, никой не идва, защото нищо ново не става. В Бекет все пак има надежда, героите очакват. Докато при Пинтър вече няма и надежда, няма и очакване.

Младите хора посещават представлението, но като че ли някак недоразбират Бекет. Дали не са малко откъснати от философията му?

Младите трудно го разбират. Големият ми син три пъти гледа „Годо“ и вика: „Тате, нищо не разбирам! Аз излизам без отговор, но излизам с въпрос“. Ето в това е силата на този текст, в това е силата на Бекет. Дори аз бях малко стъписан пред текста, макар че с Иван Радоев имаме страхотен опит като тандем. С него бяхме съученици в Класическата гимназия, в два съседни класа. Тогава бягахме от часове, за да гледаме „В очакване на Годо“ в театър „Българска армия“. Заедно с Явор Гърдев, Иво Сиромахов, Аглика Стефанова, Ани Йотова. Бяхме цяла група и знаехме още от осми-девети клас, че ще се занимаваме с изкуство, с театър. Нашето поколение е „сектата“ от Класическата гимназия. Повечето участваме днес на всяко едно ниво на социалния, политическия и обществения живот. През последните 4–5 години парламентът е изпъстрен с нашите „пилци“ и те са пръснати във всички парламентарни групи. Продължаваме да полемизираме, да се борим.

Конкретен преподавател ли разви у вас тона на полемиката?

Директорката Гергина Тончева бе най-големият ни учител. Тя въведе полемиката в своя предмет „Любословие“, по името на първото литературно списание от Възраждането ни. Беше като жрица на българския език. Наставляваше ни: „Живейте във всеки миг пълноценно! Чувствайте природата, сливането, опиянението и прилива на сърцето си. Четете, постоянно се обогатявайте! Четете дори това, което не разбирате! Винаги си водете бележки, разсъждавайте!“.

Не мислите ли, че българинът е по-скоро атеист?

Българинът винаги е имал познание за тия неща. Но когато види, че нещо е коригирано и че нещо е изместено, че някой се опитва да му редактира дори и вярата, и най-святото религиозно чувство – това не е атеистично – просто има съмнение и не вярва на общоприетото.

Още от гимназията сте свързан с религията.

Аз съм църковен човек. Винаги съм се черкувал, още от десети клас. Когато попаднах в Класическата гимназия, постъпих в хора на мама Доби, така наричахме учителката ни по музика Людмила Добринова. Беше камерен хор за старинна българска музика, през социализма така се наричаше. С този хор мисля, че имам над 300 концерта. В гимназията по едно време ни държаха само защото бяхме добри хористи. В хора на мама Доби имаше и католици, и юдеи, дори имахме едно момче от мюсюлмански произход, Рафаил. И до днес продължавам да пея в няколко храма. Места, където няма свещеници, да речем, в село Ярлово, където имам и къща. Свещеник Масларски от това село почина, а докато беше жив, аз пеех с него и сестрите му, и с други, които идваха в църквата. Откакто свещеникът почина, всеки Великден, всяка Бъдни вечер, всяко Рождество Христово заставам пред хората в храма и заедно пеем. Аз раздавам текстовете и правим църковно служение, въпреки че нямам право да чета думите в червено, които са свещеническите формули.

Изпълнявате пак двойна роля – на артист и на свещеник?

По принцип – да. Дяконът и певецът в църквата, това е видимото изкуство. Повтарям пак това, което Коко ни е казвал. Театрален ритуал е. Самият Гогол, когато изгаря произведенията си и минава на изповед, се обръща към православието и категорично се отказва от творчеството си като сатанинско. И той пише едно произведение „Размисли върху божествената литургия“. Изкупил съм голяма част от тиража му и съм подарявал екземпляри на мои колеги, режисьори – на Стоян Радев, Лилия Абаджиева, Георги Михалков, Людмил Банов, Венцислав Асенов, с които израснахме в НАТФИЗ, в класа по режисура на проф. Красимир Спасов. Подарявах им ги, за да видят, че това е един символен театър, който разказва историята на жертвата, на Христос. Литургията – това е тайната вечеря, кръстът, саможертвата и споделянето на даровете на тази вечеря, хляба и виното. Йоан-Златоустовата и преди това Василевата литургия са описани много внимателно – кой как влиза, от коя врата, през кой вход се минава, кои двери се отварят, всичко това е символен, каноничен театър, същият като този в Индия, в Китай и Египет. И ти, ако не спазиш нещо, променяш буквата на Библията, на видимото. Свещениците са просвещавали народа, тъй като не всички са можели да четат, и така са им го обяснявали с ритуал.

Кой е следващият ви проект?

Италианската пиеса „Кралицата майка“ на Манлио Сантанели, написана през 1984 г. и играна в много страни. Поставяна е у нас преди десетина години в „Театър 199“. Черна комедия е, класически случай на сблъсък между властна майка и петдесетгодишния ѝ син. Режисьор на новата постановка е Стефан Спасов. Преводът е на Аве Иванова. Ще си партнираме с Мария Стефанова, доайен сред актрисите ни. Започваме репетиции от февруари в театър „Българска армия“.