Култура / Брой 3 (2996), Март 2023

„В България продължава да доминира дискурсът на пасивния залог: евреите „били спасени“... Разговор с Надеж Рагару, професор в Университета за политически науки, Париж

Кое ви провокира да напишете мащабното си документално изследване „И българските евреи бяха спасени…“?[1]

Нерядко най-продължителните, най-внимателните и всеотдайни проучвания са плод на случайност, съпроводена с изумление. През 2010 г. в Благоевград правех изследване върху нещо съвсем различно – програмите на театрите по време на Втората световна война. Исках да разбера какви обрати настъпват след 9 септември 1944 г. в културната политика. Един възрастен човек бе приел да сподели спомените си с мен. Докато се опитваше да си припомни датата на един спектакъл, той промърмори сякаш сам на себе си: „Не, не, това беше преди депортирането на евреите“. Аз моментално го попитах: „Какви евреи?“. „По-добре да не говорим за тези неща“ – отговори ми той. И разговорът бързо приключи. Но след него аз не можех да мисля за нищо друго, питах се: „Какви евреи?“. По онова време ставаха двайсет години, откакто бях започнала да работя върху България; знанието ми, че българските евреи не са били депортирани, бе допринесло много за моето решение да посветя изследванията си и моя живот на България. И ето че внезапно щях да открия, че съм познавала само едната страна на историята, или по-точно, че когато съм чела изследвания върху съдбата на евреите в България по време на Втората световна война, в паметта ми е останал само очароващият разказ за „спасяването“ на българските евреи, но не и данните за депортирането на евреите от окупираните от България югославски и гръцки територии. Впрочем нека обясня защо системно поставям думата „спасение“ в кавички – смятам я за носител на една представа за миналото, която именно е обект на моето изследване; а освен това отпращам към оживените дискусии сред историците в България дали в случая „оцеляване“ не е за предпочитане пред „спасяване“.

Постепенно щях да си давам сметка, че съвсем не съм единствената, която подхранва в себе си подобен едностранчив, осакатен образ на историческите факти, и че тази конфигурация има своята история, която би трябвало да възсъздам. Ето защо се заех да изследвам моментите, местата и актьорите, допринесли ако не за заличаването на едната, то поне за асиметричното осветяване на тези две фасети на българската политика спрямо евреите по време на войната.

Опитвате се да покажете как противоречивото минало се свежда само до „спасението“, а депортациите на евреи от територии на Югославия и Гърция, тогава окупирани от Царство България, се премълчават. Защо става така?

Тук става дума за резултата от сложни, взаимопресичащи се процеси, включващи различни залози и действащи лица в различните моменти, юристи, дипломати, политици, хора на изкуството, хора на решаващи длъжности в музеите и множество други. Стремежът да се произвежда исторически разказ, който да е източник на национална гордост, е общоприсъщ на повечето национални държави. В това отношение българският случай изобщо не е някакво изключение. Централното място, което Холокостът заема в колективната памет в Европа и света, придава голям резонанс на недепортирането на българските евреи, което бива преценено като добър инструмент за това България да придобие висока стойност на международната сцена. Но по-същественото е, че историческите факти относно еврейските съдбини в България и в окупираните територии са били замъглявани, а понякога дори заличавани в степента, в която са ставали заложници на други исторически контроверзии в България и отвъд нея.

Непосредствено след края на Втората световна война чрез изтъкването на „спасяването“ и на „националната толерантност към малцинствата“ – според утвърдения израз – Отечественият фронт цели, освен всичко друго, в момента на мирните преговори да смекчи дипломатическите последици от присъединяването на България към Тристранния пакт. По-късно, в една социалистическа страна, държаща се като верен сателит на СССР, изтъкването на изключителността на „спасяването на българските евреи“ става средство за подкрепяне на легитимността на комунистическия режим (разобличавайки цар Борис III), средство да се противопостави на „ционисткия“ прочит на Втората световна война едно „комунистическо“ виждане, центрирано върху антифашистката съпротива, както и да се допринесе за създаването на благоприятен международен образ на България. По този начин разказът за историята на евреите в България и в окупираните територии се оказва превърнат в сателит на онези контроверзии, които противопоставят останалите в България евреи на установилите се в Израел евреи, противопоставят комунистическите историци на живеещите в изгнание среди, състоящи се от някогашни „буржоазни“ елити. След 1989 г. въпросът за еврейските съдбини отново бива включен в онези исторически разпри, с които те са имали допирни точки – разприте около фашизма и комунизма.

Така че в различни периоди дискусиите за миналото на евреите в България и в окупираните територии са служели за дефинирането на различни политически, национални или социални идентичности. Дебатите са бивали твърде остри, но по същество са се въртели около въпроса за това каква е йерархията на заслугите за „спасяването“. Учудващо е, че всички – или почти всички – протагонисти в тези контроверзии винаги са имали като общо помежду си следните три постулата: те приписват на цялото българско общество куража и моралния интегритет, проявен от отделни личности; по някакъв начин говорят за евреите в пасивен залог – онези, които „бяха спасени“, сякаш самите евреи не са участвали активно в защитата на своите права и на своето оцеляване; противопоставят разказа за Холокоста (извън България) и разказа за „спасяването“ (що се отнася до България).

Съдбата на еврейското малцинство още по време на „Народния съд“ е лишена от своята „уникалност“ и сякаш е подчинена на разказа на мнозинството. И ако в ранните години след Втората световна война това е обяснимо, защо и днес разказът на мнозинството продължава да е доминиращ?

Всъщност това е един от най-учудващите парадокси, свързани с работата на VII състав на Народния съд: той, който бил конституиран специално с оглед разкриване на своеобразието на антиеврейските гонения, макар и да дал възможност да се натрупа извънредно ценен архив, в крайна сметка се вписал в онзи тип дискурси, които Отечественият фронт, и по-конкретно, комунистическите среди искали да се държи. Но пък е редно да си припомним, че по онова време – което ще рече, преди Нюрнбергския процес – са били крайно малко политическите дейци, юристите и дори историците, които са си давали сметка за безпрецедентността на унищожаването на евреите в Европа. Подчиняването на разказа за унищожаването на евреите на един разказ за солидарността между евреи и неевреи, на разказа за антифашистката борба – това впрочем по същото време се е правело и в други източни страни, по-специално в СССР.

В това отношение съвременният период е радикално различен и трябва да кажа, че съм изненадана от устойчивостта на този дискурс, който свежда съдбата на евреите до още един повод или причина за изтъкване на българските добродетели. Архивите на Комисарството за еврейските въпроси, както и на министерствата и институциите, които са участвали в антиеврейските политики, са забележително добре съхранени в българския държавен архив; те са публично достъпни. Български и чуждестранни изследователи са публикували сборници от документи. И в България, и в чужбина са извършени чудесни исторически проучвания. Историческите факти са документирани. Депортирането от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот е било договорено от България с отговорни лица на Райха; депортирането е било организирано от българското Комисарство за еврейските въпроси с помощта на специалния пратеник на Айхман – капитана от СС Теодор Данекер, пристигнал в България на 21 януари 1943 г. То е било извършено от пълномощници по еврейските въпроси и специални пратеници в региона, в координация с местните власти, българската полиция и армия. Предвиждало се е депортиране ако не на всички, то поне на една част от българските евреи. То не се е случило в контекста на военните поражения на нацистка Германия на Източния фронт, както и на множество социални мобилизации на евреи и неевреи в България – и те са добре известни.

Това, че 48 000 евреи от България, което ще рече почти всички евреи, носителите на българско гражданство, са оцелели в тази война, е забележително! Но защо е това желание да се „пропускат“ онези 11 343 евреи, които са били депортирани? Всъщност, ако не се посочват депортациите от окупираните територии, то няма как да се разбере процесът, който е довел до решението да се отложат, а после и окончателно да се отменят депортациите на българските евреи.

Как се стига до комунистическия разказ от времето на НРБ за „спасението на евреите“ и „българската изключителност“ под ръководството на БКП?

Множество променливи допринасят за формулирането на този разказ. Контекстът на Студената война е една от тях: по времето на социализма в областта на писането на (политическа) история се очертават две разделителни линии. Те противопоставят, от една страна, историците комунисти в България на историците антикомунисти, които живеят в изгнание в Западна Европа, САЩ, Латинска Америка; от друга страна, противопоставят евреите комунисти в България на евреите, установили се да живеят в Израел. Да се определи кой е играл роля в недепортирането на българските евреи, става по онова време аргумент, използван и от едните, и от другите в тяхната битка около (монархисткото) минало и (социалистическото) настояще.

Въпросът за съдебните процеси за нацистките престъпления по света, и по специално в Западна Германия, също заема централно място в онзи политически и морален конфликт, в който се противопоставят един на друг Изтокът и Западът. България, както и другите страни от Източния блок, непрекъснато говорела за наличието на пряка приемственост между Райха и Западна Германия, за някакъв западногермански реваншизъм, империализъм и войнолюбство, както и за така наречената неспособност на ФРГ да се отнесе критично към миналото си и да предаде на правосъдието някогашните нацистки престъпници. В контраст на това България подчертавала – по-специално по времето на процеса срещу Айхман, но и след него – способността на българската държава да изпрати пред съда още през 1945 г. извършителите на антиеврейските престъпления. Освен това комунистическите елити постоянно се стремели да подчертават контраста между антифашистките борци и „прогресивните народни маси“, от една страна, и „фашистката клика“, от друга: чрез „спасяването на българските евреи“ било възможно да се прокара и утвърди тезата за две Българии – една незначителна България, съюзник на Райха, и една „друга България“, „окупирана от Германия“, която се съпротивялвала и действала в защита на българските евреи.

През 70-те, а още повече и през 80-те години на ХХ в. култът към личността, поддържан от Тодор Живков, довел до още по-голямо медиатизиране на „спасяването на българските евреи“ както в България, така и на международната сцена. При това Тодор Живков довел нещата дотам да му се приписва първостепенна роля в това историческо събитие, по-специално що се отнася до демонстрацията от 24 май 1943 г., като дори не се посвенил от риска това да доведе до смут даже сред най-верните на комунистическата партия евреи комунисти.

Какви са разликите и приликите в българския и македонския разказ за съдбата на евреите? На българската подмяна на вината със спасението сякаш се противопоставя метафората на жертвата в Северна Македония. В какво е конфронтацията между тези два разказа?

Тук трябва да се разгледат няколко плана. Сред еврейската общност от Северна Македония прочитът на депортациите от окупираните територии е подобен на прочита, предложен в България от част от историческите среди и част от еврейската общност. Различията се разполагат на друго ниво: българският публичен дискурс за „спасяването“ и за „националната толерантност към малцинствата“ има за свой обратен аналог един публичен македонски дискурс за страданията и историческите несправедливости, понесени от македонския народ. При управлението на някои македонски правителства, формирани след разпадането на Югославия през 1991 г., фаталната съдба на евреите в Македония е служела като метонимия за това македонско страдание. Паралелът между публичните дискурси на двете страни е в склонността фактите да се отразяват сякаш в увеличителни огледала. В българския случай мобилизирането на отделни личности и конкретни сегменти от обществото в защита на българските евреи било приписвано на целия български народ, а сега има тенденция да се приписва и на цялата българската държава. В македонския случай унищожаването на евреите от Македония е било смятано за метафора за насилията, претърпени от съвкупното население на Македония.

В книгата си правите обширен анализ на филма „Звезди“ (реж. Конрад Волф, сц. Анжел Вагенщайн, 1959 г.) и на „Ешелоните на смъртта“ (реж. Борислав Пунчев, сц. Хаим Оливер, 1986 г.). Как визуалното пресъздава или променя съществуващия български исторически разказ?

Двата филма принадлежат към два доста различни исторически периода. „Звезди“, режисиран от Конрад Волф, е българо-източногерманска копродукция от 1959 г., чието съдържание било договорено между отговорните лица на кинематографиите в двете страни. В България той бил приет заради, от една страна, надеждата да се увеличи престижът на българското кино благодарение на сътрудничеството с Източна Германия, а от друга – защото филмът бил планиран и очакван като „антифашистки филм“. През декември 1958 – януари 1959 г. разочарованието у официалната българска страна било остро: филмът показвал много малко прояви на съпротивата, но за сметка на това – депортираните евреи от Беломорието, пристигането им в транзитен лагер в България и после тяхното депортиране. Но все пак той приписва това депортиране основно на нацистите.

„Ешелоните на смъртта“, създаден през 1986 г. от режисьора Борислав Пунчев, представя финалната фаза на социализма и неговото пренаписване на историята. От сега нататък преди всичко целта е да се възхваляват добродетелите на една личност, Тодор Живков, и да се извежда над всичко ролята на комунистите в демонстрацията от 24 май 1943 г. срещу изселването на евреите от София. Впрочем в художествен план е доста трудно да се сравняват двете произведения.

Кое е характерното за публичните дебати в България след края на комунизма за репресиите срещу евреите, за тяхното „спасение“/„неспасение“? Как се разбира понятието „дебат“, кои са основните гледни точки и как еволюират интерпретациите от 1989 г. до днес?

Всъщност има няколко фази на посткомунизма. Нека се опитаме най-напред да изброим факторите, които се отразяват върху дискурса за миналото: първият елемент засяга края на единствената партия – Партията – въвеждането на свобода на изразяването и връщането на многопартийността в България; вторият фактор – завръщането на страната към международна отвореност и стремежът на част от евреите, установили се извън България, да възстановят връзките си със страната на своите предци, както и да разберат по-добре миналото си; третият фактор е едно преобразуване в глобален план на онези начини, по които се гледа на историята, една история, относно която историкът Енцо Траверсо с право казва, че от сега нататък преди всичко бива припомняна в аспекта на нейните насилия и жертви; четвъртият фактор е процесът на интеграция на България в Европейския съюз; петият е една нарастваща чувствителност в световен план към уникалността на Холокоста и към необходимостта да се съхранява паметта за него, за да се предотврати нова поява на антисемитизъм.

В България съединяването между тези доста различни преобразувания превръща Холокоста в терен на екскомунистически и антикомунистически противопоставяния през 90-те години на ХХ в. По-учудващото е, че през второто десетилетие на XXI в. бавно се очертава един патриотичен консенсус около удължаване на списъка с герои на „спасяването на българските евреи“, около едно твърдение, според което България „съжалява“, че „не е могла да спаси“ евреите от окупираните територии. В началото на въпросното десетилетие обаче същото това обединяване на различни фактори успява да благоприятства разгръщането на исторически изследвания от най-високо качество и да допринесе за международно признание за работата на българските изследователи. В по-неотдавнашни времена, може би поради кризата на легитимността на българските политически елити в контекста на една криза на партийната система, поради пандемията от COVID-19, икономическата криза, а сега и вътрешнополитическите разделения около войната в Украйна, някои управляващи, изглежда, търсят в един идеализиран препрочит на миналото отговор на своя дефицит на легитимност, а и на онова чувство за безнадеждност, което започва да преобладава в обширни сектори от българското общество. И това става, като се забравят постиженията на историците от второто десетилетие на XXI в., както и сякаш забравяйки задълженията на България като член на Международния алианс за възпоменание на Холокоста (International Holocaust Remembrance Alliance, IHRA). Впрочем не е рядкост, независимо за коя страна говорим, политици, неспособни да предложат на избирателите щастливо бъдеще, да се опитват да им предлагат минало, с което да се гордеят.

Но този избор също изглежда смайващ. Да се правят изявления, които противоречат на знания, които вече са установени и основани на изключително детайлни и внимателни проучвания на архивите, е нещо, което може само да засили кризата на доверие на гражданите в тези, които ги управляват. Във време, когато академичните книги са все повече и повече свободно достъпни, когато много граждани могат да четат на два-три езика, когато архивите биват дигитализирани и предложени на свободен достъп, гражданите, които искат да бъдат информирани, могат да си създават собствено мнение. Ако подценяваме тяхната интелигентност и желание за истина, то това ще значи, струва ми се, че твърде малко вярваме в тях и не им отдаваме дължимото. Когато бях по-млада, в продължение на десетина години работих върху условията за произвеждане на политическа легитимност (темата на докторантурата ми беше свързана точно с тези въпроси). Онзи, който представя всички данни по сложен проблем, се смята за смел, дори предизвиква възхита у хората, които го слушат или четат. А опитът да се принуди да „замълчи“ онова, което вече е известно, документирано, признато в цял свят, ми се струва доста по-рискован. Повече от всякога гражданите на България – страна, която дълбоко обичам – изпитват нужда да бъдат уважавани и изслушвани. Те имат усещането, че политическата класа ги лъже, че си играе с тях.

Как участва в тези дебати българската еврейска общност и как се развива дебатът вътре в самата еврейска общност в годините на прехода?

Българската еврейска общност, избрала да остане в България по време на създаването на държавата Израел, се оказва в изключително сложна и болезнена ситуация след 1989 г. Първо, немалка част от нея живее със спомена, със съзнанието, че не е била депортирана, а освен това е интериоризирала комунистическия дискурс, според който трябва да бъде вечно признателна за това. Докато от 70-те години на миналия век насам навсякъде другаде по света историците и оцелелите от Холокоста показват, че оцеляването е било резултат и от действието, куража и съпротивата на самите евреи, в България продължава да доминира дискурсът на пасивния залог: евреите „били спасени“..., сякаш те самите не са направили нищо, за да убедят властите да не ги депортират.

На второ място, падането на комунизма слага край на единствената форма на действеност (agency), която била оставена и „позволена“ на евреите в България: тази на дейци на комунистическата съпротива и на антифашистки активисти. Разбира се, да чуеш да се възхвалява Тодор Живков като „спасител“ на българските евреи, е било изпитание за мнозина. Но евреите сякаш изгубват всичко наведнъж – и мястото си в съпротивата, и мястото си въобще. Дори и днес е много трудно да се възстановят всички форми на еврейска смелост в България – сякаш никой не смее да говори за тях. Да се говори за онези бащи, които напускали семействата си, за да полагат принудителен труд, за онези майки, които се опитвали да отгледат децата си въпреки всичко, за юношите, които живеели в страх и срам, за семействата, които били разделени при изселването си от София през май 1943 г., били задължени да предадат списък на движимото си имущество, преди да заминат, принудени да продадат набързо всичко, което могат, като през цялото време се питали къде ли ще ги отведат и дали един ден и те няма да бъдат депортирани. И въпреки всичко евреите на България работели, помагали си един на друг; търсели български приятели и роднини или хора от други малцинства, за да продължат да живеят и да се надяват. Този разказ за съпротивата на всекидневно ниво, за моралната съпротива, заслужава да бъде написан.

Трето, сред българската еврейска общност било изключително трудно на оцелелите да говорят за насилията, на които били подложени не само евреите в окупираните територии на Беломорието и Вардарска Македония, но и тези в „старите земи“ на царство България: принудителен труд, заграбване на притежанията, изселване от София и други градове. Официалният дискурс най-често се ограничава до посочване, че те били принудени да носят жълта еврейска звезда; ограничава се само до казването, че българските трудови лагери не били толкова жестоки, колкото нацистките. Този факт, макар и да е точен, не означава, че в българските еврейски трудови отряди не е имало насилие. С течение на десетилетията това мълчание започва да тежи все повече на по-възрастните членове на общността. И на техните деца.

И накрая, все още предстои да се отговаря на предизвикателството да се възстановят връзките между всички еврейски общности в балканските страни. Между онези, които загубили почти всички членове на семействата си, и тези, при които пък почти всички оцелели. Тази дистанция обаче е парадоксална. Нима са малко евреите в България, които са имали братовчеди или потомци на братовчеди в Югославия, Гърция или Турция? Те често са знаели за съдбата, сполетяла тези по-далечни членове на фамилиите. Страдали са от това отдалечаване, страдали са, че контактите не могат да бъдат подновени. Погледната от историческа гледна точка и от гледната точка на историка, настоящата ситуация е толкова парадоксална! В продължение на векове евреите на Балканите са живели в рамките на Османската империя, бидейки свързани с търговски, културни и лични връзки; пътували са, все още невъзпрепятствани от държавни граници. Споделяли са общ език, изкуство на обличане, хранене, живеене. Поне до края на Първата световна война, а понякога и до края на Втората. Дали не би било възможно да се възродят тези споделяни тогава исторически преживявания и идентичности – предимно сефарадски, по-рядко ашкеназки?

Каква роля играе популисткият националистически дискурс в процесите, които описвате?

Появата през последните години в България (но и в европейски мащаб) на една радикално националистическа атмосфера, враждебна към мюсюлманските, ромските и еврейските малцинства, никак не е благоприятна за открита публична дискусия за миналото, а още по-малко – за диалог отвъд границите на България. И по отношение на това също ми е трудно да разбера някои логики на вземане на решение. България дълго време е страдала от своята изолация, имала е чувството, че не е призната на международната сцена. Това е много красива страна, която аз дълбоко обичам и за която не преставам да говоря, неуморно, във всички държави, където имам лекции, доклади на конференции, на моите студенти, на колеги, приятели – до степен, че накрая всички решават, че съм българка, особено като се има предвид личното ми име, което произлиза от славянското име „Надежда“. Тази страна има извънредно богата история, много жива култура и народ, който е известен в цял свят с гостоприемството си. Защо да я окуражаваме да се затваря в себе си, да се изолира още веднъж, вместо да приветства всички онези хора, били те българи, или не, които допринасят за това да става все по-позната и обичана навън? Нашето време има нужда от солидарност, човечност и благородство, а не от изкуствено създавани разделения. Как е възможно да не се вижда, че днешните световни предизвикателства изискват точно това? Те отправят призив към нашето човешко достойнство. И изискват смелост за истината.

Въпросите зададе екипът на „Култура“.

Превод от френски Антоанета Колева

Надеж Рагару е професор в елитния Университет за политически науки (Sciences Po, Париж), където преподава история и памет за социализма и за Холокоста в Източна Европа. Била е Invited Scholar в Оксфордския университет и Reid Hall Fellow в Колумбийския университет. Изследва България от близо 30 години. На български е публикувана и нейната книга „Преплетените времена на настоящето: България 20 години след 1989“.