Култура / Брой 3 (2996), Март 2023

„Триумфът на Ахил. Дивият ирис. Медоулендс“, Луиз Глик, превод Надежда Радулова и Калоян Игнатовски, Издателство за поезия ДА, София, 2022 г.

В речта си при получаването на Нобеловата награда за литература за 2020 г. Луиз Глик, определена от Шведския Нобелов комитет като „един от най-важните поети в американската съвременна литература“, споделя, че я привлича поезията, в която читателят или слушателят има значимо участие като душеприказчик, понякога и като съзаклятник. Тя вярва, че удостояването ѝ с наградата е избор на „интимния, индивидуален глас“.

Срещата на читателите със стиховете на голямата американска поетеса, мисля, ще ги убеди в тази нейна вяра.

Луиз Глик, макар и непозната на повечето читатели досега, е голям творец с респектиращо присъствие в поезията от 60-те насам (дебютира през 1968 г.). През 2012 г. в САЩ излезе сборник, събиращ нейни стихове, писани между 1962 и 2012 г. Носителка е на Пулицър именно за „Дивият ирис“, на Националната литературна награда на САЩ, Националната награда на литературната критика и др. Авторка е на 13 стихосбирки и два сборника с есета.

В първото издание на български на нейни стихове са включени творби от „Триумфът на Ахил“ (1985), „Дивият ирис“ (1992) и „Медоулендс“ (1996).

Може би общото в тези три различни книги е „сюжетността“. Не в отделното стихотворение (макар че има и такива), а в целостта на отделната стихосбирка. Травмата, изследването ѝ категорично „превземат“ поезията на Глик. В „Триумфът на Ахил“ тя – чрез лични или митологични, библейски сюжети, се превръща в опит за по-цялостно изследване и разбиране на живота, на самотата, на смъртта. „В шатрата си Ахил / скърбял с цялото си същество, / а боговете видели, / че той е вече мъртъв, жертва / на онази част, която обича, / онази част, която е смъртна.“ Приемането на тази смъртност прави героя по-истинско, по-пълноценно човешко същество. И макар да „няма такъв бог, който да спаси отделния човек“, понякога човекът, въпреки празнотата и самотата, може да „постигне“ всичко, „за което е способен да мечтае“.

Отношенията с другия, сложната природа на любовта също са теми и в трите книги на Луиз Глик. Особено дълбоко са разгърнати те в „Медоулендс“, стиховете се отличават със силен автобиографичен глас. Семейната история, оказала се пред разпад, в своя край е осмислена и чрез една друга история – на Одисей и Пенелопа. „Вечното чакане“ на жената може ли да опази свързаността, големите отговори не са едни и същи за отделните малки, лични истории. Чрез митологичните сюжети, чрез миналото всъщност поетесата рефлектира върху личните преживявания, върху сегашното.

И в „Дивият ирис“ можем да открием споменатата „сюжетност“. В една градина растенията – кокичета, ириси, маргаритки, макове, със своя природен глас разговарят със стопанката, с „божественото“ за най-същностното, за природата на живота. Тези „разговори“ са израз на сложното, амбивалентно отношение на поетесата към всичко. Поетическият глас много често е „разпънат“ между привързаност и отдалечаване, между чувственост и рационалност, между емоция и разум. Има една непрестанна саморефлексия в стиховете на Луиз Глик, едно напрегнато себеизследване. Защото загубите, травмата, страданието, опитът за преодоляването им, опитът за изцеление са онова, което съгражда основите на тази поезия. Поезия, в която всекидневното чудо, красотата на малкото се „оспорват“ от анализа, от стремежа емоциите да бъдат овладени. Желание и съпротива, едни желания срещу други желания – те непрестанно „разпъват“ думите, разпъват и смисъла.

Освен всичко, поезията на Луиз Глик е много, много красива. Тя е и благодатна за читателя, защото му оставя пространства. И защото дарява индивидуално човешкото с универсален смисъл.

Преводът на добрата поезия от добри поети прави възможна срещата със „строгата“ красота на стиховете на американската поетеса. Изданието пък, което включва Нобеловата лекция на Глик, както и думи на Надежда Радулова и Калоян Игнатовски за представените в него стихосбирки, е на висотата на поезията, с която ни среща.