Култура / Брой 3 (2996), Март 2023

„Фотографията е приключение, макар и не онова, за което съм бленувала като дете. Не е приключение по далечни и невиждани места, а е по-скоро пътешествие навътре.“ С Боряна Илиева разговаря Оля Стоянова

Боряна Илиева е завършила различни школи по фотография. Има една самостоятелна изложба в „Червената къща“ в София през 2016 г. под заглавие „Аз сме“, както и редица участия в общи изложби и фестивали. Подготвя съвместен албум със свои колеги и учители, който трябва да излезе през тази година.

„Това е любов завинаги и съм щастлива и благодарна, че още в ранна възраст се насочих към нея и толкова дълго присъства в живота ми“ – това пишете за фотографията на страницата ви във Фейсбук. Каква беше първата ви среща с нея?

Първата среща с фотографията беше детската мечта, която се роди, след като гледах филм, в който героинята снимаше от съвсем близо горили. И такава беше мечтата ми – за далечни и невиждани пътешествия и откривателство, с апарат на рамо и джобове, пълни с филми. След това последваха загубите – любимата ми баба си отиде от този свят, а аз събрах всички снимки, които открих, на всички роднини, в опит да ги запазя. Тогава се загледах в някои конкретни черно-бели фотографии. Имаше една, която беше направена от професионален фотограф, с осветление. Можех да я гледам с часове и да се чудя на моята млада баба – защо точно в тази поза е главата ѝ и какъв е този поглед, който никога не бях улавяла. Имаше и други фотографии, с дефекти – не бяха добре заснети, проявени или изкопирани, но именно тези дефекти ги правеха още по-интересни за мен. Скоро след това открих в един шкаф вкъщи стар фотоапарат „Зенит“, задигнах го, без да питам, и със спестяванията си купих първото филмче, което дори не успях да заредя сама. Не знаех какво правя, първите дни изснимах десетки филмчета с див ентусиазъм, че всеки кадър е невиждан и невероятен. Подредих всичко в албум и гордо се явих пред приятел, който работеше като оператор. Оряза ми крилата много бързо и ме смъмри за всяка снимка. Но това не ме отказа, а започнах да чета, да се уча. Сега знам, че фотографията наистина е приключение, макар и не онова, за което съм бленувала като дете. Не е приключение по далечни и невиждани места, а е по-скоро пътешествие навътре. 

Това ли все още ви държи на територията на фотографията?

Необятна е територията ѝ и винаги предлага подслон. Давам си сметка, че през всеки важен период от живота си съм минала под ръка с фотографията, която винаги предлага разбиране и утеха, винаги проправя път. Не мисля, че някога изобщо ще я напусна. Има периоди на затишие, в които не снимам, но никога не спирам да я мисля, да гледам други фотографи как работят. Докато го има живота, ще я има и фотографията. За мен е така.

На какво ви учи тя? Някои фотографи казват, че ги учи на търпение, на смирение дори.

Мен ме учи на емпатия. Трябва да проявя разбиране и уважение към другия, който е пред фотоапарата. Когато снимаш, не можеш да застанеш срещу обекта си с осъждане, с лоши помисли. Не можеш да проникнеш със сила там, където е издигната преграда. Всеки човек е многолик, многопластов. Една фотография улавя само този пласт, който ни е показан сега. Ако искаме да вникнем по-дълбоко, не можем да сме неуважителни към границите на човека срещу нас. В този смисъл фотографията учи и на едно непрестанно търсене, учене, израстване. Работа вътре. Аз не мога да ви дам нещо, което не нося в себе си. Не мога и да го видя у вас, ако го няма вътре в мен.

В кои жанрове обичате да работите? От това, което видях, имате интерес предимно към уличната фотография и портрета.

Винаги ми е било много трудно да поставя такава рамка и граници. Румен Георгиев има термин „фотография на всекидневието“, който ме улеснява в това да обясня какво точно снимам и кое ме провокира. Всекидневието, но през моя поглед, усещане и възприемане. Светлината, хората, формите.

А имате ли интерес към фотожурналистиката, която изисква друга дисциплина, друг подход?

По-скоро не. Нещата, които снимам, не гонят новината и сензацията. Те са късове от обикновени, всекидневни мигове, над които е паднал по-особен лъч светлина или които за миг съм съзряла под неочакван ъгъл.

Кои са вашите герои, защото вие снимате много хора? Кои са ви интересни?

Всеки човек може да бъде обект на фотографското желание, въпросът е какво лице показва днес този човек, какво търси фотографът и дали ще се срещнат.

Как работите с хората? Как ги предразполагате да се отпуснат и да бъдат естествени?

Хората са чувствителни същества, улавят намеренията. Трябва да усетят, че отсреща няма осъждане на личността им, а са приети, уважени. Когато снимам портрет, сме още по-близо един до друг – чисто физически. Аз със сигурност трябва да имам разрешението на този човек да го снимам, а не бих могла да го получа, ако самата аз не застана открита пред него. Съответно това ще се види и на снимката. Говорим, свързваме се. С всеки човек е различно, но трябва да се покажеш равен на другия, камерата не те е овластила или извисила над другия, а дори те разголва по някакъв начин. Фотоапарата често възприемам като преграда, но и като мост. Поставяйки го пред лицето си, аз съм отделена от обекта на заснемането, но и никога не съм била по-свързана. Това, което е пред камерата, преминава през обектива и се отразява в мен. Скоро открихме изложба със заглавие „Фотографията от прозореца до огледалото“. Ние като фотографи сме точно по средата. Благодарение на фотографията светът ни се разкрива като отворен прозорец, но и пак благодарение на нея можем да видим по-ясно какво носим в себе си. 

Случва ли се да режисирате хората или напротив, те са непринудени, както личи в снимките ви?

Обикновено снимам това, което се случва. Намирам особена сладост в това да уловя момента. Рядко режисирам, обикновено има повече намеса, когато е студиен портрет, но и там идва момент, в който човекът се отпуска, преградата пада и моята намеса вече не е необходима, нужно е само да мога да видя.

Защо черно-бяла фотография? И дълъг път ли изминахте, преди да се спрете на нея?

Това е първата любов. Първото филмче, което заредих, беше черно-бяло. След това, заравяйки се в историята на фотографията и разглеждайки големите ѝ имена, осъзнах каква сила има тя в нашия така цветен цвят. С по-малко да кажеш много, дори всичко. След това дойдоха уроците по проявяване и копиране в едно мазе на ул. „Граф Игнатиев“ с Борис Янев. Вълнението от появяващия се образ върху хартията само засили обичта ми към черно-бялата фотография. По-късно продължих да снимам цифрово, но предпочитанието към монохромното остана. Харесвам графичността, предаването на светлината и сянката, отказа от бъбривостта на цвета и фокусирането в други елементи, които могат да подсилят това, което искаш да кажеш. Наскоро друг фотограф ме попита коя фотография намирам за по-лесна – цветната или черно-бялата. Този въпрос много ме озадачи и не мисля, че има правилен отговор, защото има достатъчно добри майстори, които да докажат едното или другото. Знам, че когато гледам фотография, търся онова, което е като убождане, кара те да затаиш дъх за миг, да продължиш да се любуваш, да погледнеш пак. Това отличава хубавата фотография, а не цветът или липсата му. 

Кои са учителите ви във фотографията?

Бях 19–20-годишна, имах един стар „Зенит“ и започнах да търся уроци по фотография. Попаднах на една школа, в която основно се обсъждаше как се работи с „Фотошоп“ и какви са възможности на програмата. Това замалко да загаси пламъчето, което тъкмо се бе разгоряло. Реших да потърся друго място и тогава попаднах на фотошколата „Паралакс“ на Николай Трейман, който е заразил не един и двама с любов към фотографията. Прекарала съм едни от най-хубавите си вечери в тази школа, там срещнах прекрасни хора. Катерина Гаджева повдигна завесата към миналото и ме запозна с историята на фотографията и имената, в които винаги намирам вдъхновение. Борис Янев запали червената лампа за мен в тъмната стаичка и интереса към експерименти и творчество. Цочо Бояджиев, който разгърна философията на фотографията и ме вдъхнови за едно безкрайно търсене на отговори, показа, че фотографията е и философия, поезия, саудаде. Уча се и от големите – Ървинг Пен, Ралф Гибсън, Йордан Йорданов-Юри, Лоте Михайлова, Станка Цонкова, Бресон… Всекидневно откривам вдъхновение и сред нови автори. Всъщност това е непрестанен процес и добавяш по нещо след всяка среща, след всяка книга и албум.

Само за техника ли става въпрос, или за поглед към света, за етика?

За мен фотографията никога не е била въпрос само на техника. Всъщност техниката е просто средството да осъществиш идеите си. Има фотографи, които много задълбават в дългото обсъждане на обективи, параметри, пиксели, терабайти… Съществува реална опасност да забравят или дори никога да не научат за истинските тайнства на фотографията, които се простират далеч отвъд техниката. Снимала съм с консервна кутия (пинхол), снимала съм на филм, снимала съм повече от година със счупен дисплей на фотоапарата, но не това е било важното, а резултатът, който не зависи толкова от техниката, колкото от уменията на фотографа. 

Как се променят темите, които са ви интересни?

Аз пораснах с фотографията, съответно не снимам по начина, по който снимах на двадесет години, нито снимам нещата, които тогава ме вълнуваха. Погледът се промени с повечето знания, с повечето опит – житейски и фотографски, с важните срещи, с учителите, които са ме развълнували, с прочетените книги, видените изложби. Интересен е този процес, защото напълно неочаквани неща те провокират. Понякога може да е просто ред от стих и това да преобърне представите ти и да отвори очите ти в друга посока. По-често промените не са така драстични, а се случват бавно, неосезаемо за момента. Преливат една в друга, за да оформят накрая твоя личен визуален подпис. 

Има ли моменти, когато се отказвате да снимате, въпреки че имате тази възможност? Интересно ми е кога се разколебавате и кога се отказвате? Сюзан Зонтаг пише: „Снимката не е само резултат от сблъсъка на събитието и фотографа; самото снимане е събитие и то ти дава изключителни права – да се впуснеш, да посегнеш, или пък да пренебрегнеш случващото се“.

Има много такива моменти и понякога дълго време мисля за някоя фотография, която не съм заснела, но остава запечатана в мен. Причините да не се случи могат да бъдат различни – свян от моя страна или простото усещане, че мигът не трябва да бъде прекъсван от щракването на фотоапарата, а понякога е знанието, че обектът също има своите права да не бъде сниман точно сега.

Имате ли проект, по който сте работили много дълго?

По-скоро не. Може би не съм открила тема, която да искам да доведа докрай, или ограничението, което поставят темите, ме плаши. Все пак изпитвам възхищение към тези фотографи, които успяват да осъществят цял проект, в който освен като поредица фотографиите да съществуват и самостоятелно, достатъчно красиво и въздействащо.

По какви маршрути ви води обикновено фотографията – къде обичате да снимате? В малките села, големите градове, сред природата?

Навсякъде може да се натъкнеш на обекта си. Обикновено е там, където са хората, или поне са се докоснали. Интересно е, че понякога просто не виждаш, няма я светлината, която търсиш, или обектът не иска да се разкрие, друг път светът щедро ти се показва, сякаш театралничи нарочно в неповторими сцени и предлага удивителни гледки по улици, по които минаваш всеки ден. Това е магията на уличната фотография – никога не знаеш какво те чака зад ъгъла.