Култура / Брой 3 (2996), Март 2023

Наблюдения върху съвременното изкуство, българско и световно

Визуалните изкуства, така както бяха представени на форума Документа в Германия през миналата година, очевидно са се сраснали с разнообразните политически и социални проблеми, вълнуващи съвременното глобално общество. Докато в днешната философия на изкуството все още се случва да изплува въпросът дали и доколко последното се е „освободило“ от модернисткия проект, състоящ се в търсене на собствената същност с помощта на чисто художествени изразни средства, в практиката отдавна доминират злободневното и публицистиката. Като че ли съществува негласно споразумение да бъдат пренебрегвани теми, които нямат връзка с историята на колониализма, доминацията на Запада над останалите географски и културни региони по света, миграцията, малцинствата и пр.

В този смисъл бе повече от очаквано, че политическият скандал не закъсня да сполети миналогодишната Документа. Индонезийските автори, на които бе възложена основната роля в провеждането на форума, бяха обвинени в използването на свастики в някои творби, а това от своя страна доведе до остри критики към немските организатори, допуснали подобно нарушаване на политическите и етични табута. Способността за дистанциране от себе си и за поставяне на собствената културна и ценностна система в относителна светлина характеризира „отворените“ общества, които сме свикнали да наричаме със събирателното понятие „Запад“. От българска перспектива няма съмнение, че сме все още твърде далеч от постигането на този идеал, но това не бива да ни кара да пренебрегваме един фундаментален проблем на съвременния глобален свят. Изкуството, на чиято територия принципно следва да бъде предоставяна по-голяма свобода на мненията и на самоизразяването в сравнение с останалите публични дискусии и дискурси, не може да се изолира от считащата се за непогрешима гражданска съвест, която не се спира пред историята или традициите, когато търси да изобличи всевъзможни реални или пък мними накърнявания на моралните конвенции и норми.

Един трезв поглед към не толкова далечната история на изкуството от втората половина на ХХ век ще ни помогне да си припомним, че допреди едва няколко десетилетия политиката представляваше устойчив компонент от транснационалния artworld – и то от двете страни на Желязната завеса. Новото днес може би е в това, че и без помощта на държавните институции съвременните художници напълно компетентно се ориентират според очакванията и изискванията на глобалната естетическа и ценностна конюнктура. Не на последно място, става въпрос и за финансиране, а в очите на западната общественост последното може да бъде оправдано единствено когато вниманието се насочи към „правилните“ теми и послания. Участието в играта е възможно само ако се спазват нейните правила.

Интересно би било да се опитаме да ситуираме родната действителност на фона на тези глобални процеси. Документа 2022 мина без българско участие, което може би обяснява не толкова големия интерес от страна на професионалните наблюдатели и коментатори. Когато не става дума за похарчени пари и за мирови въпроси и спорове от рода на „Това въобще изкуство ли е?!“, вниманието по традиция си остава насочено навътре, към домашните проблеми. И все пак не може да бъде оспорен фактът, че при съвременното българско изкуство вече не е адекватно да се говори за провинциализъм или пък за изоставане от световните тенденции. Голяма част от авторите активно търсят отваряне не просто в посока нови медии и форми на изразяване, а към политическите и социални проблеми на съвременния свят.

Централна роля във формирането на процесите в съвременния български художествен живот от известно време играе дебатът – който поне засега все още не е придобил устойчива формулировка в публичното пространство – относно предефинирането на отношенията между художествено произведение и публика. Насложена върху извечната българска парадигма за непримиримия конфликт между „стари“ и нови“, основната линия на противопоставяне в българския artworld в момента като че ли е тази между „изкуство за съзерцание“ и „интерактивно изкуство“. Първата разновидност бива идентифицирана с демодираните и отдавна преодолени по света салонни изложби, на които зрителят не може да взаимодейства с окачените на стената картини, бидейки принуден да ги наблюдава безучастно.

Не е нужна кой знае каква теоретична подготовка, за да си дадем сметка колко съмнително е въпросното терминологично разграничение. И най-класическото живописно изображение не приканва просто към интуитивното и недискурсивно визуално възприятие. Разбирането, интерпретацията и оценката по достойнство (която в англоезичната естетика е смислово уловена с прекрасната дума appreciation) представляват когнитивно начинание, евристичен процес, при който в действие влиза адекватното прилагане на исторически, жанрови и пр. понятия. Не само създаването, но и рецепцията на „традиционно“ изкуство, каквото и да се има предвид с този израз, не носят непосредствен характер.

В пълна степен типично за българския случай, мисленето оперира с опозиции от не просто противопоставени един на друг, а направо взаимно изключващи се понятийни конструкти. В момента впрочем този проблем занимава една част от нашата хуманитарна общност, стремяща се да примири воюващи помежду си символи и ценностни принципи, които, за добро или за лошо, доминират както културните, така и политическите реалности в съвременна България. Може би обаче ще се окаже, че в случая биват лекувани по-скоро симптомите, без да сме стигнали до причините за възникването на това особено „българско“ мислене.

Но да се върнем на изкуството. На гореописаното пасивно съзерцание бива противопоставено взаимодействието между публиката и художественото произведение, в хода на което последното е в състояние да тематизира проблеми и въпроси от рода на контрола, упражняван върху индивида от страна на постиндустриалната държава, кръстосването между биология и технология, предефинирането на отколешните хуманистични идеали – все неща, които „традиционната“ картина просто няма как да засегне.

Съществува ли начин да бъде снета така очертаната бинарна опозиция? От художниците (впрочем разломът между традиция и обновление не подминава и този термин; немалко от новаторски настроените съвременни български автори предпочитат да се наричат „артисти“) е най-естествено да се очаква именно противопоставяне на досегашното, на чийто фон да се утвърди собственото творчество. Това може и следва да бъде не просто толерирано, а приветствано. Все пак именно конфликтът генерира развитието на изкуството, а какво по-хубаво от факта, че в днешния български художествен живот се срещат автори, и то не толкова малко на брой, които са напълно „в час“ с онова, което занимава техните колеги по света. Прави обаче впечатление, че заинтересованата публика като че ли все още не е в състояние да застане на достатъчна дистанция от целите и стратегиите на художническата (или „артистичната“) общност и да формулира свой собствен интерес, който следва принципно да се различава от този на преките участници в художествените процеси. От гледна точка на критиката би трябвало не да пледираме в полза на една или друга тенденция, а преди всичко да „картографираме“ понятийните категории, служещи за осмисляне на протичащото в днешното българското изкуство. Критикът, разбира се, също участва в социализирането на новото, но неговата перспектива е демократично егалитарна, а не партизанска. Като че ли художествената общественост у нас не желае да забележи, че българското изкуство като цяло е „наваксало“ изоставането спрямо световните процеси и се радва на вътрешна плурализация, резултат най-вече от обстоятелството, че България, колкото и да сме убедени в противното, все пак представлява част от свободния свят. Диференцирането и по-ясната концептуализация на ролите в полето на изкуството е онова, от което има нужда сега.