Култура / Брой 3 (2996), Март 2023

Биньо Иванов, „Зрящият е хляб. Избрано“, съставител Яна Букова, издателство „Аквариус“, 2022 г.

Първата книга на Биньо Иванов, която прочетох през 90-те, беше „Стихотворения“ от 1989 г. Тогава не можех да я имам, затова преписах 27 стихотворения от нея в една тетрадка. Нямаше как да остана без тях. Любопитна бях да сравня избора си с този на Яна Букова, но си дадох сметка, че тогава още не са били създадени „Си искам живота“, „Часът на участта“ и още някои. И сега намирам поезията на Биньо Иванов за изключително интимна.

В послеслова на „Зрящият е хляб“ съставителката пише, че стиховете на Биньо Иванов са „важен и винаги актуален урок“, разкриваща се пред всеки читател реалност в момента на четенето. Разпад и конструиране наново пред очите ни. В едно и също време смисъл и упражнение за смисъл. Какво богато предизвикателство! Дали е сюрреализъм, или „български сюрреализъм“, или алиби през всичко това? Нещо подобно за гоненето на смисъла в крачка пише и Енчо Мутафов: „Със стресови образувания-разпадания стихотворението се гради пред нас – в момента си подготвя матрицата, без предварителен канон“[1]. През 2016 г. в издателство „Стигмати“ излезе книга на поета Веселин Тачев.[2] В нея имаше три стихотворения, посветени на Биньо Иванов. Едно от тях завършваше с „Падат червеи, / умират символи“, а началото на друго беше: „Толкова е тежка / дървената ми врата – / дърпам и не мога да я мръдна“. За такава съпротива и болка става дума. Поет от поета търси съпричастност. Сега отново поет преподрежда Биньо Иванов с идеята да енергизира литературния контекст, да произведе „зрящи“, да се припомнят „непознатите пътечки“, заплахите, онази социалистическа ентропия и настоящата, не по-малко безпросветна.[3]

Голямата поезия побира близките и далечните времена, малките вселенски прашинки и големите до безкрай широти. Например в „Късче от поема“ забелязвам Андрей Платонов, в „Приказка, която не е приказка“ има малко от зимния Радичков, в „Мъжът на вдовицата“ част от Даниил Хармс и други още по-ключови приближавания. Но конкретните артистични имена и стилове в нея са без особено значение, защото „така все някога във свойто време ще пристигнем“ („Търпеливо“). Тя може да се разказва, теоретизира, блика от всякакви форми и културни наративи, от „езика ти се измъква“. Тя е изкуството и теорията за него. Този род поезия носи такава своя поетическа правда, че писането е с вродена липса на предразсъдъци как ще изглежда и дали ще стои прилично и в рамките на очакваното. Поезия без поза, отявлено небесна. Толкова е себе си, че дори изглежда нещо друго, може да е „научна“, като симулация на лабораторно изследване или стихийна като природно явление, към което постоянно се прибавят нови свойства. Може би микроскопичната широта ще даде повод и на Яна Букова да нарече своя послеслов „Бележки върху оптиката“. Така през 2004 г. бях направила едно сравнение между понятието за далечност в поезията на Биньо Иванов и в книгата на психоаналитика Орлин Тодоров. „Поезията е най-прекият път нещо да се яви, когато никъде другаде не се вижда, когато паметта мисли или се надява да е изчезнало: „От пълното неудържимо пространство се сипят / последни и сетни възможности, / раста в дъжда“ („Последна свобода“, Биньо Иванов). Рикьор предупреждава: „Метафоричността оперира без наше знание, зад гърба ни“. Излиза, че далечността е оптически проблем, тя е така близо в моментите, когато нищо не долавяме, а още има смисъл да положим усилие“[4].

Все още има смисъл от усилието да четем, мислим и научаваме за себе си чрез поетически метод. И авторската антологичност на Яна Букова и „Аквариус“ е същинска критическа работа между нас и поезията. 

Заглавието на текста е част от стих на Биньо Иванов, „Дървената гъба“.