Култура / Брой 3 (2996), Март 2023

С Константин Добройков, който от този сезон е главен диригент и художествен ръководител на Камерния ансамбъл „Софийски солисти“, разговаря Светлана Димитрова

Константин Добройков е роден в Пловдив, където продължава да живее. За своята възраст има огромен опит, дирижирал е множество концерти и има дори номинация за наградите Латино Грами през 2021 г. в категорията „Най-добър класически албум“ за запис с композитора Ектор Инфансон и Симфоничния оркестър на БНР. От 2013 г. е в екипа на Пловдивската опера. Сътрудничеството му със СО на БНР е от 2016 г. Две години по-късно е и първият му концерт със Софийската филхармония. Канен е за серия концерти от Държавната филхармония в Кошице, от Радио-симфоничния оркестър на Словакия в Братислава, от „Симфониета Братислава“. От този сезон е главен диригент и художествен ръководител на Камерния ансамбъл „Софийски солисти“.

Завършил е Пловдивското музикално училище „Добрин Петков“, след което продължава обучението си в САЩ, като получава последователно бакалавърски и магистърски степени в Idyllwild Arts Academy, Oberlin Conservatory of Music, Училището по изкуствата на Университета на Северна Каролина и Бостънския университет. За професионалното му израстване помага и специализацията с прочутия италиански диригент Даниеле Гати в Академия Киджана през 2018 г.

Последната ни среща беше по повод мюзикъла „Компания“ на Стивън Сондхайм, съвместната продукция на Пловдивската опера и Народния театър „Иван Вазов“ от 2021 г. Оттогава се случиха много събития в творческата ви биография, но да започнем от последното – концерта със Симфоничния оркестър на БНР.

Програмата бе фокусирана върху световната премиера на концерта на Петър Керкелов „дуермевела“ – интерлюд и епилог. Съвсем ново произведение, изпълнено с познати и непознати образи и съзвучия, органични и приятни за слуха тембри, които той е успял да намери и пресъздаде спрямо вижданията си за абстрактно и неабстрактно сливане на светове. Главната идея в творбата е сънят, който завършва с много рязко събуждане. Самото произведение е с проблясъци от слънчеви лъчи – съвсем накрая това се усеща и звуково, и психически. То е съвкупност от съзвучия, но и съвкупност от цитати на познати на слушателите форми – три фагота, наподобяващи грумхорн, много рядък инструмент, характерен за Ренесанса, барокови и ренесансови танци, чуваме и мексиканска музика в края на първата част. В центъра на цялата програма е това произведение. Петър Керкелов предложи още Симфония №40 от Моцарт, която сама по себе си е като сън, разглеждана като една от последните три симфонии на композитора, написани за няколко седмици. Симфония №39 започва много помпозно, Четиридесет и първата свършва страхотно, а Четиридесетата е като втора част от метасимфония. Тя така и започва, все едно не е спирала досега (изпява началото). Така започва и пиесата на Керкелов, защото във всеки сън е така. Никога не се питаме как сме попаднали в него, кога и как е започнал, защо е толкова различен от реалността. Другата творба в програмата беше увертюрата „Крал Лир“ на Берлиоз. Произведението на Петър Керкелов е силно вдъхновено от книгата на Джеймс Джойс „Бдение над Финеган“, самият Джойс е бил страстен почитател на Шекспир и това е връзката с увертюрата.

Как работихте с Керкелов?

И преди, и по време на репетициите е много приятно да се работи с него. Видяхме се в Пловдив и много от нещата ми се изясниха, най-вече зараждането на всяка идея в партитурата. Всяка подробност ми е ясна благодарение на това, че композиторът е млад, умен и интелигентен човек. Имах удоволствието композиторът да е до мен, което много рядко ми се случва, да имам шанса да обсъждам с него и той да присъства на репетициите.

След концерта в статия, публикувана в Портал Култура, Маня Попова отбелязва: „Оказва се, че няма нито един „излишен“ инструмент, който да изчаква отредените му паузи. Напротив – всъщност всеки е солиращ…“ Другата хубава новина при вас е фактът, че вече ръководите един от елитните столични камерни състави – „Софийски солисти“.

Изглежда странно спрямо това, което съм правил досега, но музиката е водещият фактор. Разбира се, има огромна разлика в работата с камерен и със симфоничен оркестър, с певци или с камерен струнен оркестър. Със „Софийски солисти“ вече имам три концерта и два неофициални извън афиша. Цялата история започна през януари миналата година, тогава беше пробният сезон. В края на 2020 г. те ми се обадиха, казаха, че Пламен Джуров ще се оттегли и искат да поработят с няколко диригенти, преди да решат с кого биха искали да продължат. Много съм щастлив, че това съм аз.

Сезонът сигурно вече е готов, но как избрахте програмите?

В първия концерт бях решил да представя композитори в „екстремната“ им младост – Менделсон, който на дванадесет години започва да пише струнни симфонии, три от тях присъстваха в концерта. Както и младият Лист, и младият Ясуши Акутагава – японски композитор, емигрирал в Русия. Представихме го с едно много известно в Япония произведение. Вторият концерт беше върху „екстремната“ старост на Бах и Бетовен. Но няма да загърбваме и стандартния репертоар, който публиката обича. И ето, на 11 януари чухме любимата Серенада на Чайковски. Имаме планирани още два концерта през април и юни с гост солисти. Една от тях е София Проданова с Концерт за цигулка на Анджей Пануфник, който е невероятен. София неотдавна спечели Баховия конкурс в Дрезден. А в програмата е и „Просветлена нощ“ на Шьонберг. На 21 юни ще бъдем с Александър Димитров, челист от Германия. С него ще изпълним втория виолончелов концерт „Присъствие“ на Петерис Васкс – една от най-красивите пиеси в света, според мен. Много дълга, изключително трогателна, особено към края.

„Софийски солисти“ винаги са участвали на Мартенските музикални дни в Русе.

И тази година ще бъдат, но ще дирижира Пламен Джуров, а солист ще бъде Минчо Минчев. Така показваме приемственост. Имаме и две участия в Софийски музикални седмици.

Приоритет на състава винаги е бил подкрепата за млади музиканти. Виждам, че и вие продължавате тази традиция.

Това е много важно. На концерта през януари чухме Павела Азанова, която е в седми клас, а свири невероятно за възрастта си. Зорница Иларионова, Мартина Табакова също са млади солистки, но с малко повече опит. Това е мисия, която трябва да продължим.

Музиката е във вашето семейство. Израствате в Пловдив, град, дълбоко свързан с имената на големи музиканти.

Баща ми беше хоров диригент и пианист – Теодор Добройков, майка ми е цигуларка и дългогодишна преподавателка по музика в Пловдив – Тони Добройкова. От шестгодишен съм в Музикалното училище. Интересното е, че от съвсем малък исках да стана диригент. Най-яркият ми спомен е от една Коледа. Бях в пети клас. Имаме традиция да се събираме в дома на дядо и там получих подарък – аудио касета с „Матеус Пасион“ от Бах, изпълнение на филхармонията на Утрехт. Дядо имаше много хубави тон колони и веднага я пуснах. Бях зашеметен от звука, който чух. Физически го усетих. Оттогава вниманието ми беше приковано в диригента. Ходил съм на десетки концерти на филхармонията. С който и учител или музикант да говорех, те все ми казваха, че ако се интересувам от дирижирането, трябва да уча теория, солфеж, анализ, инструментознание. Съветваха ме да се подготвя добре. Разбира се, минах и през фазата да дирижирам записи. Но спрях да го правя, защото осъзнах, че това много пречи. То води до неумение да дирижираш жив оркестър. Записът свири независимо от твоите добри или лоши жестове. Не отричам информативните слушания, но не трябва едно и също изпълнение да се слуша повече от един или два пъти. Добре е да чуеш повече записи, за да добиеш бегла представа как трябва да звучи. Още повече в ранните години, когато търсиш все повече и повече информация. В Пловдив редовно съм ходил на концертите на Георги Димитров, Емил Табаков, Найден Тодоров.

А перкусиите къде изостанаха?

Това е моята специалност – ударните инструменти. Стигнах едно много високо ниво и всички се чудеха защо искам да се откажа. А аз изгубих интерес. Усещах лимита в звукоизвличането, въпреки че има изключително широка палитра от всевъзможни варианти и инструменти, както и всевъзможни пособия – ръце, лъкове, палки. Но музикално не ми беше достатъчно. Така открих безкрайните възможности на оркестъра.

Да поговорим за хората, които са ви водили по пътя.

Като дете започнах с Дора Бакалова, много добра преподавателка за началните стъпки в ударните инструменти, след това Пенчо Пенчев ме оформи като млад „ударник“ (смее се), той все още създава много добри таланти. Следват моите години в САЩ, в консерваторията в Оберлин в началото на 2000 г. Преминах от ударни към дирижиране, но имаше момент, в който едновременно се занимавах и с двете. Учех при Майк Розен – легендарен преподавател по ударни инструменти. Споделих му желанието си да дирижирам, а той каза: „Радвам се, че няма да станеш химик, а музикант“, тъй като много от учениците му не продължаваха да се занимават с музика. Рансъм Уилсън беше следващият ми преподавател, невероятен диригент и флейтист, който е бил асистент на Ленард Бърнстейн на много от японските му турнета. С него се научих на изключителна яснота на жеста. В Бостън беше Дейвид Хус, човек енциклопедия и невероятен диригент, изключително ерудиран. Композиторът Гюнтер Шулер за един семестър беше гостуващ професор по дирижиране в Бостън. От него научих за „брачната вярност“ към партитурата – това, което пише, да бъде изпълнено, да няма интерпретационни своеволия или ако има, те да бъдат много добре обосновани.

Откъде дойде интересът ви към съвременните композитори?

Чувствам се задължен да бъда информиран за всичко. В това число за електронната музика, рока, дори метъла. Това, което има стойност за мен, е музиката, създавана с мисъл. Такъв е и примерът с Петър Керкелов – много добре обмислена композиция. Нито един елемент не е случаен и винаги има значение дали е различна динамиката, дали е друг инструментът, от друга група, дали ритмичен модел, който някъде е бил заложен, отново  се появява. Такива композиции ме провокират. Винаги давам за пример любимата ми група „Дрийм Тиътър“ – изключително сложна прогресив метъл банда. Всичко при тях е обмислено. Има неравноделни дялове. Кийбордистът наслагва инструменти, колкото симфоничен оркестър по брой и по звучност. Имат епични песни по двадесет и пет, тридесет минути. Ето такива неща ме привличат. Едно време „Пинк Флойд“ правеха подобни неща, но с друга звучност. А и електрониката се развива, а с нея и музиката.

В пловдивската опера имате хубаво амплоа. Поверени са ви най-атрактивните опуси – мюзикълите. Гледала съм всичко, което сте правили, и съм възхитена от цялостното провеждане на пиесите. Но май най-въздействаща беше „Мария от Буенос Айрес“. Там и плаках…

Ние всеки ден плачехме по време на репетициите с режисьорката Веселка Кунчева. Думите бяха толкова дълбоко в нас, толкова разтърсващи, че осъзнавайки всяка една метафора – защото текстът на Орасио Ферер е много сложен – дори и сега настръхвам. Това, което се случва, темите, начините, по които са оркестрирани, са неповторими. Не стигат думите. То е усещане – плач или разтърсване… В Пловдив програмата е много разнообразна, има всичко и за всеки вкус.

Имате и друга хитова творба – „Исус Христос суперзвезда“.

Това е рок опера, както и „Евита“ – двете пиеси на Андрю Лойд Уебър, които представихме. Аз от дете я знаех наизуст, слушах я непрекъснато. Имах касети, които дядо беше намерил от позната на своя позната в БНР. Предлагах няколко пъти на директора на Пловдивската опера Нина Найденова и накрая тя се съгласи да я направим. Нещата започнаха да се случват, докато не удари пандемията. Премиерната ни дата беше 13 март 2020 г. – датата, на която целият свят се затвори. Направихме генералната репетиция и после край. Представихме я чак през ноември 2021 г. Досега има невероятен успех. Играем в Пловдив, гостуваме и в НДК.

Иска ли ви се още нещо друго?

С „Евита“ и „Исус Христос суперзвезда“ – любимите ми две заглавия, засега мечтите ми са постигнати. Аз съм един щастлив човек. Със семейството, с начина, по който се развиват личният и професионалният ми живот.

Изпълнихте със Симфоничния оркестър на БНР „Стабат Матер“. Казахте, че „Матеус Пасион“ ви е вдъхновил за дирижирането. Няма ли да го направите?

Да, ето че намерихме една мечта. Защо не? Необятен е репертоарът. Влюбвам се във всяко произведение. Имал съм заглавия, които не съм дирижирал с удоволствие, но и в тях съм намирал зрънцето, което пониква и започва да ми влияе положително.

А опера?

Харесвам някои опери, но сложността ме привлича повече. А сложни опери има малко. Късният Пучини и някои от оперите на Верди са ми наистина любими. Съвременни опери все още не смея да дирижирам. Петър Керкелов написа една детска опера – „Свирачът и автомобилите“. Постоянно се пишат нови опери. Не е спряло това изкуство и е редно да бъде хвърлена повече светлина в България върху тези заглавия.

Така стигаме и до българската музика.

Не е достатъчно представена в концертите. Не мога да кажа защо. Един от главните проблеми, които виждам, е състоянието на нотите, което е окаяно. Те са престояли без никакви грижи за съхранението им в някакви стаи. За да се възстановят, трябва много време и нерви, и разгадаване, и търсене на ръкописи, ако ги има някъде. Това е един от главните възпиращи фактори. Друг фактор е вкусът на публиката, който отново трябва да се възпита. Музиката трябва да бъде представяна систематично. А днес всеки мениджър търси да привлече публиката с познати произведения.

„Софийски солисти“ бяха един от съставите, които вдъхновяваха създаването на нови български творби. Имаше конкурс дълги години. Не съм запознат все още с тази тема, но си струва той да бъде върнат. Ще разгледам сериозно въпроса.