Култура / Брой 3 (2996), Март 2023

„Рисунката – без ограничения“, куратор Мария Василева, галерия „Структура“ (8 февруари – 22 март 2023 г.)

Рисунката е… Всякаква, би казал всеки, който се интересува от изобразително изкуство. Тя е хрумка, драсканица, скица, моментно впечатление, бегъл спомен, нахвърляна идея, ескиз, етюд, проект, вариант на проекта, етап от подготовката на бъдещо произведение, част от произведението, самото произведение. Тя е „алфата и омегата“ на това изкуство, защото участва в целия процес на създаването му и присъства, макар понякога не така видимо и впечатляващо, във финалния резултат. А впечатляващото, дори и омагьосващото в рисунката по традиция е „ръката на художника“. Тази най-първа среща на образа с белия лист казва сякаш всичко за създателя му в интимния момент на началото – чрез нанасянето на линиите, динамиката им, спонтанните акценти, недовършените места, заедно с умението, артистизма, темперамента, мисълта, емоциите… Взирането в рисунките никак не е случайно.

Какво е мястото на рисунката във визуалните изкуства днес, е въпрос, който вълнува не по-малко, струва ми се. Във време, когато изразните средства са най-различни и включват технологии, в които „ръката на художника“ сякаш не е задължителна или най-малкото е опосредена. Рисунката може да е във вид на снимка с телефон, видео, намерен обект, текст и дори звуков файл. При това да изпълнява всички свои класически роли – на скица, ескиз, проект и т.н. до завършено самостойно произведение. Тези нови въплъщения на рисунката от няколко години изследва пловдивската галерия „Сариев“ със серия от изложби, курирани от художника Правдолюб Иванов. А те пък са част от по-общия интерес към класическите медии и проявите им в съвременното изкуство, сред които например са и изложбите под надслов „Скулптурата днес“ на софийската галерия Credo Bonum…

В тази тенденция може да се разгледа и „Рисунката – без ограничения“ (куратор Мария Василева), открита в галерия „Структура“ до 22 март 2023. Такава е и заявката в текста към изложбата: Избраните работи показват промените, настъпили в днешната представа за рисунката под влияние на интернет, графити, анимация или комикс. Селекцията се разпростира по отношение на различните форми на употреба (завършено произведение, подготвителна рисунка, скица или сценарий за проект), както и коментира разбирането на рисунката единствено като „молив върху лист хартия“.

Именно този „коментар“ се оказва много важна линия в изложбата. Стои като неин подтекст и предизвиква към съпоставки по значимост, роля и съотношение с новите медии при разглеждането на всяко едно от произведенията. Например „Аз и Беки гледаме морето“ (2008/2023) на Петър Минчев е в класическата техника „молив върху хартия“. Рисунката определено е с вид на завършено произведение, представено в паспарту, в рамка и под стъкло. И представя само една едва забележима хоризонтална линия – напълно достатъчна, за да очертае хоризонта, където се срещат морето и небето. Така че зрителят (в мое лице) да го съзерцава, спомня и въобразява заедно с художника и незнайната Беки. Разбира се, друг зрител вероятно би бил недоволен, очаквайки по-конкретен образ и на морето, и на небето, а евентуално и фигурите на художника и Беки, която и да е тя. Може дори да реши, че художникът се подиграва с него, или че не може да рисува. Не, Петър Минчев е умел рисувач, както се вижда в другата му работа в изложбата – „Уловът“ (2020), изпълнена с цветен туш върху хартия.

Предизвикателство от друг порядък е видеото „Отливки от лицето на автора 1999–2004“ (пясък, сладолед) и рисунките към него. Рисунките са своеобразен сценарий – кадър по кадър, който е в основата на видеото. Самото то също може да се разглежда като серия от „рисунки“, проследяващи историята на нейни пърформанси. В които отливките от лицето ѝ, също по своему „рисунки“, се заличават – било от морето, било от зрителите участници в тях…

Като съпоставка наблизо са две работи от серията Short Stories (2019) на Нина Ковачева. Техниката е обозначена като „акрил, акварел, хартия“ и може да се каже, че са съвсем класически. Но образите са драматични, от страдания в съвременния ни свят, от детски травми в текущата реалност, още по-актуални днес в контекста на войната на Русия в Украйна.

Скрит драматизъм има и във видеоинсталацията „В края на деня“ (2020) на Калин Серапионов. Или по-скоро в историята на създаването ѝ: във времето на пандемията, в изолация и самота, в общуване през екрани, художникът рисува портрети на хората, с които е разговарял по този начин през деня. В слушалките се чува драскането на молив, а на двата екрана текат надписи, описващи това, което рисува в момента художникът. Надписите се наслагват един върху друг, „очертават“ овала и чертите на лицето, неговите особености, аксесоари, елементи от интериора или пейзажа зад него. Образът е това, което си изграждаме по думите, а моливът присъства като звук, за да го положи в представите ни върху хартия.

Звукът е важен и в произведението на Светлана Мирчева „Автопортрет със сутрешна песен“ (2022). Разгърната върху цяла стена феерия от преплитащи се линии и три цвята светлини, красива, динамична, оптимистична сякаш. Абстрактна и допълнена от композицията на Ангел Симитчиев в слушалките. Рисунка е безспорно, поне формално като линии върху плоскост, завършена и същевременно ефирно убягваща, отлитаща подобно на сутрешна песен.

„Степени на разделяне“ (2021) е серия от цветни рисунки на Леда Ванева, също така красиви и ефирни, композирани на съседна стена. Класически като техника на пръв поглед (акварел и хартия), но по своему изследователски. Фрагменти от цветни геометрични форми „изплуват и потъват“ в плоскостта на листа, извеждайки същността на рисунката – създаването на образ „от нищото“. Но в случая образът сякаш се самосъздава, а „ръката на художника“, доколкото въобще присъства, се явява по-скоро технически изпълнител в този процес. И сякаш за да подчертае това, Леда Ванева прави „превод“ на тези рисунки в светещи кутии със същото заглавие.

Илюзията за триизмерност се явява като реалност в серията „Рисунки (Отворени-затворени пространства)“ (2010–2023) на Симеон Симеонов. От плоскостта на листовете и сред очертанията на образите на места вътрешности и обеми набъбват, надигат се, а понякога „избухват“ и разкъсват повърхността. Водят драматичен и дори драстичен разговор със зрителя – сякаш като продължение на този със своя автор.

Класическа рисунка с молив би трябвало да е „Линии на желанието“ (2021) на Боряна Петкова. Но листът е огромен, маниакално запълнен от край до край с наслагващи се щрихи, които модулират обеми, светлини и сенки по смътно изплуващи образи. Което показва, че процесът на рисуване е промислен и контролиран. Но доминира и респектира усещането за неистовост на физическото усилие, довело до този резултат. Или по точното определение на куратора, тук рисунката е перформативен акт, в който участието на тялото и движенията му са от съществено значение.

А „Слама-представа“ (2013–2019) на Кирил Прашков е умение, рисуваческо майсторство от висока класа, опияняваща игра на художника в пресъздаването на реален обект. И не какъв да е обект, а слама, нарисувана с туш сламка по сламка. Можем да сравняваме естествения материал с неговия „портрет“, представени в диптих рамка до рамка. А местейки погледа си от едното към другото изобразително поле, си мислех, че изкуството е способност да виждаш, но и с чувство за хумор понякога…

Изложбата завършва – или започва, защото в разглеждането ѝ също няма ограничения – с проектната рисунка на Красимир Терзиев „Между миналото което е на път да се случи и бъдещетоq което вече е било“ (2022). Изпълнена върху фотография на мястото на някогашния мавзолей в София с молив, маркер и акрил, тя представя композицията, размерите, пространствените съотношения на бъдещото произведение. Което с нетърпение очакваме да се реализира.

А изводът от всичко видяно в изложбата дойде малко неочаквано и за самата мен. Рисунката е все така на мястото си, продължава да е „алфата и омегата“ на изкуството – постоянно преоткривана в безкрайните ѝ форми и възможности в съвременността.