Култура / Брой 3 (2996), Март 2023

„Дебютант“, Сергей Лебедев, превод от руски Денис Коробко, издателство „Кръг“, 2022 г.

Сергей Лебедев решава да напише последния си роман „Дебютант“ след опита за убийство на Юлия и Сергей Скрипал в Солсбъри, Англия, през 2018 г. Задачата е амбициозна – да осмисли и разобличи химиците, разработващи последните видове отрови, с които Русия се опитва да заглуши завинаги неудобните. Тези бесове в сянка, които разрушават хиляди съдби със своите препарати, слугуват от десетилетия на Москва, но благодарение на скорошните си провали станаха явни за целия свят. Идеята на Лебедев е благородна, но за съжаление, понякога добрите намерения не са достатъчни.

Романът проследява две паралелни сюжетни линии. Основната е тази на химика Калитин, който бяга в Германия след разпадането на СССР. Скрит в спокойно немско градче, където единствено свещеникът подозира тъмното му минало, той очаква да го застигне възмездие за предателството. Втората линия се фокусира върху неговите преследвачи – подполковник Шершньов и майор Гребенюк, на които е възложено да убият Калитин със собствената му отрова, наречена „Дебютант“. По седалките на това пътешествие от точка А до точка Б се наместват неканени спомени, които твърде удобно разкриват пред четящия безпощадното минало на тези герои и намекват за финалната им дестинация.

В по-голямата си част „Дебютант“ не сработва, понеже се тласка между политически трилър и фактологично изследване на извършваните експерименти в бази като тази в Шихани, където бе създаден и нервнопаралитичният агент „Новичок“, използван за отравянето на Скрипал, а по-късно и на Алексей Навални. Лебедев се опитва да балансира сюжета на романа с фактите, но това дърпане в две посоки довежда до скучна книга с опростена информация. Не е ясно защо в 300 страници няма място за историята на Шихани, а това трябва да стане в ограничена степен чак в послеслова към българските читатели, в който авторът споменава и Георги Марков.

Тъй като темата е сериозна и болезнено актуална, Лебедев страни от заплетен сюжет и задължителните за трилъра съспенс сцени. Диалогът между героите е сведен до минимум. Вместо това прекарваме време в главите на героите, докато авторът ни съобщава как те се връщат в миналото, как размишляват върху греховете си. Това вреди на книгата, тъй като принизява текста до сбор от записки, които звучат като опит Лебедев да осмисли един болезнено реален свят на предателства и убийства. Дали поради оскъдната информация, или заради обикновена липса на въображение, „Дебютант“ не успява да развълнува. Коварната мисъл „Защо трябва да е роман?“ заплашва да опропасти дочитането след всяка сцена с банален диалог или грубо стоварване на експозиция.

Въпреки жанровата колебливост Лебедев разполага със силен аргумент в полза на романа си и това е героят Калитин. В сърцето на този мълчалив химик няма място за съмнения и морални дилеми. Студената му увереност, че иска да продължи да създава отрови, е силна черта, която го откроява и позволява в апатичното му лице да осмислим донякъде образа на учения, който работи в услуга на тоталитарна държава. Позволява ни да щрихираме отговора на въпроса: „Що за човек би направил подобно нещо?“.

В послеслова Лебедев изразява възхищението си към Достоевски, който в „Бесове“ описва убийството на Иван Иванов от радикалната група на Сергей Нечаев и разпознава в това престъпление „най-важния проблем на нашето време“. Подобни пророчества се случват рядко и изискват повече от хартиени персонажи, които да разиграят подозренията ни. Светлана Алексиевич твърди, че Лебедев не пише за миналото, а за настоящето. Може би в това се корени част от проблема на книгата. Понякога имаме нужда от време, за да разберем как свършва историята, преди да я разкажем.