Култура / Брой 3 (2996), Март 2023

Разговор с проф. Вили Лилков

Как започна изследователският процес по книгата ви „Доблест и наказание“? В процеса на работа натъкнахте ли се на неизвестни страници за съдбата на българските евреи в годините на Втората световна война?

Темата ми е интересна още от детството. Роден съм във Видин, а там е имало много евреи. Слушал съм разказите им за онези години. Покрай изследванията си за съдбата на „бившите хора“ и на хора, осъдени от Народния съд, установих, че много евреи са свидетелствали за помощта от бивши народни представители в периода на действие на Закона за защита на нацията (ЗЗН). Така постепенно, натрупвайки документ след документ и история след история, се появи идеята да опиша как българите са се отнасяли към евреите в годините на Втората световна война. Убеден съм, че спасението е станало факт, защото хора от всички слоеве на българското общество са оказвали – всеки според възможностите си – подкрепа на евреите. И това се дължи на добрата интерграция на евреите в българското общество. А тъй като Видин е бил до 9 септември 1944 г. мултиетнически град, се натрупаха и множество лични истории. Оттук тръгна и интересът ми да пиша по тази тема.

В самото начало на изследването си споменавате книгата на Буко Пити „Българската общественост за расизма и антисемитизма. Анкета между видни представители на българската общественост, наука, литература, изкуство“. Излиза, че имаме предистория на тези събития още от края на 30-те години?

Много важна е тази анкета. Авторът събира мненията на водещи български политици и интелектуалци за евреите и за това какви граждани са те. И забележете, книгата е писана през 1937 г. Така може да се види отношението на българския елит към евреите. Книгата излиза в годината, когато антисемитските погроми в нацистка Германия са много тежки. А един от цензорите, който преглежда анкетата, докладва пред отдел „Политическа полиция“: „Не намирам в текста на книгата данни и пасажи, които биха дали повод за инкриминирането ѝ“.

Колко и кои са непознатите герои в разказа за спасяването на българските евреи? Става дума за съсловни организации, за духовници, за обикновени граждани…?

Те могат да бъдат класифицирани по различни групи, но на първо място трябва да изтъкнем ролята на българските владици и на Св. синод на БПЦ. Те са едни от първите, които реагират срещу ЗЗН. Има и занаятчии, търговци, писатели. 18 адвокати от Видин, начело с Вълчо Даскалов, Кръстьо Ножаров и Иван Чонос, пишат писмо срещу ЗЗН, защото българските евреи са много добри граждани и не заслужават подобна участ. Двадесет и един членове на Съюза на българските писатели изпращат писмо до проф. Богдан Филов и до председателя на Народното събрание срещу проекта на ЗЗН. Идеята е на Григор Чешмеджиев, който заявява на председателя Стилиян Чилингиров, че „не бива с нашето мълчание да заличаваме славата на нашия народ като един от най-толерантните в света“. От друга страна, не трябва да крием, че е имало отделни групи, дори съсловия срещу българските евреи.

Кои са били тези групи? Нека очертаем техния профил?

Например една голяма група дупнишки търговци подкрепят ЗЗН, както и Младежкият съюз „Отец Паисий“. Българският народен студентски съюз одобрява законопроекта за ЗЗН и напада Съюза на българските адвокати, Лекарския съюз и групата писатели за изложенията им срещу него. Одобрение има и от Съюза на българските национални легиони, Федерацията на запасното войнство в България, Българския търговски съюз, отделни групи стопански деятели.

А те защо подкрепят антиеврейските мерки?

В техните ръководства е имало хора, които са били антисемитски настроени, които твърдят, че евреите имат господстваща роля в икономиката и това е опасно за държавата. Имало е и групи хора, които съзират в репресиите срещу евреите и отнемането на собствеността им своя шанс. Никола Мушанов заявява в парламента, че с този закон властта насърчава едни прокомунистически идеи в бъдеще – отнема се собствеността, за да могат да се възползват от нея други. Мнението на Мушанов споделя в XXV НС и депутатът Иван Петров, също убит от Народния съд. Публицистът Тодор Кожухаров и проф. Александър Цанков са единствените от опозицията, подписали писмото на Димитър Пешев. Тодор Кожухаров, който по-късно е ликвидиран от Народния съд и е обявен за „фашист“, има блестяща реч в Народното събрание в защита на Димитър Пешев, след като е бил свален от подпредседателския пост. Той заявява, че не споделя антисемитската политиката на германците, и припомня, че заедно с евреите сме воювали и защитавали държавата си. Интересното е, че в парламента е имало немалко народни представители, които са гласували „за“ ЗЗН, но щом осъзнават какви тежки последици може да има той, рязко променят позицията си.

Това е важен въпрос. Малцина знаят, че самият Димитър Пешев е бил един от авторите на ЗЗН. Какво е обяснението?

Той дори ръководи заседанието, на което се приема законът. И е много учуден, когато делегацията от Кюстендил през март 1943 г. – Асен Суичмезов, Владимир Куртев, Иван Момчилов и Петър Михалев – му съобщава за предстоящата депортация. Още по-стъписан е, когато го посещава политическият му противник Димитър Икономов (също убит от Народния съд), народен представител от Дупница, с когото са били в лют спор къде да е Окръжната съдебна палата. Икономов го уведомява, че се подготвя „вдигане“ на евреите и Димитър Пешев е принуден да действа, за да се предотврати най-лошото. Тогава решава да напише историческото си писмо. Между края на 1940 г. и март 1943 г. са се натрупали достатъчно доказателства, подсказващи какви са истинските намерения на германците, и че се подготвя физическо унищожение на евреите. Това води до обрат в нагласите на немалко хора. Но е имало и такива, които са защитавали евреите още от самото начало – като депутатите Никола Мушанов, Петко Стайнов, Иван Петров, Марин Тютюнджиев, Сотир Янев и др.

Каква е картината на помощта за евреите в провинцията и кои са лидерите на общественото мнение там? Като цяло също непроучен въпрос.

Един от най-сериозните защитници на евреите в Пловдив е писателят и адвокат Йордан Ковачев. Той е знаменита фигура. Незаслужено забравен е, по-късно е бил един от адвокатите на Никола Петков. Говори в еврейски клубове още когато антисемитизмът в Германия набира сила, публикува статии във вестниците „Ашофар“ и „Кадима“. Тук бих споменал и юриста Христо Родев, баща на писателя Цончо Родев, който в Провадия застава категорично в защита на евреите. Излиза със статии в местната преса, когато евреите са били обвинявани, че са завзели целия бизнес в града, че били „експлоататори“. Когато чупят стъклата на еврейските домове в Провадия, той е в първите редици на техните защитници. По-късно той също става жертва на Народния съд. Бих откроил и юриста Недко Каблешков, друга легендарна личност в Пловдив, който от началото на ХХ в. е безкористен юрисконсулт на еврейската общност в града. След приемането на ЗЗН той е в основата на множество акции в тяхна подкрепа. Дори участва в прочутото заседание, свикано от Обрейко Обрейков, основател на Пловдивския панаир, на което се приема декларация до парламента от името на елита на пловдивското гражданство.

Историята на тази епоха най-добре се разбира през личните разкази. Какви истории за тези години са се съхранили във вашата родова памет?

На първо място, за видинския владика Неофит – личност с огромен авторитет във Видин! Когато беломорските евреи са натоварени на шлепове в Лом, за да бъдат депортирани, е имало очаквания, че те ще спрат във Видин. Видинските евреи се надявали да им предадат помощите, които са събрали. Но шлеповете не спират! Много хора от еврейската общност, а тя не е била никак малка, около 2000 души, стоят на брега. Там е и митрополит Неофит, който в един момент се обръща към тях с думите: „Няма да ви дадем!“. Той залага целия си авторитет пред тези хора, че ще направи всичко възможно за тяхното спасение. И наистина, като наместник-председател на Св. синод, е много последователен в тези си позиции. Тогава Св. синод взима над десет решения в защита на българските евреи.

Втората история е свързана с ходатайството на митрополит Неофит пред двореца. На няколко пъти той търси начин лично да се срещне с царя. Но Борис III отлага, а секретарят на царя отклонява исканията. Това, което знам от разказите в моето семейство, е споделено от самия митрополит. Дядо Неофит е твърдял, че Борис III сам е казвал, че той е единственият, на когото нищо не може да откаже! В крайна сметка исканата среща се е състояла. Когато двамата остават насаме, митрополитът му казва, че няма да си тръгне, докато не получи личното му обещание, че българските евреи няма да бъдат депортирани. Това, разбира се, са семейни истории. Но все пак са показателни.

И трета история, характерна за нагласите на обикновените хора. По време на голямото видинско наводнение гражданството е било евакуирано със салове от града. От разказ на очевидец знам, че при натоварване на хора от кв. „Калето“ в поредния сал един от присъстващите антисемити (имало е такива) се провиква: „Евреите да се качат последни!“. Тогава стражарят, който е на сала, вдига пушката и му казва: „Ха бой де! Ти ще се качиш последен“.

И още нещо интересно! На евреите във Видин, както и на други места в страната, е било разрешено да излизат само в определени часове и са имали проблем със снабдяването. Помагали са им хората от бедния квартал „Акджамия“, който е близо до еврейския квартал. Когато става наводнението през 1942 г., първи потъват под водата схлупените къщички на хората именно от този квартал. Тогава те търсят и намират подслон в домовете на същите тези евреи в по-високия квартал „Калето“, на които са помагали. Ето пример за добросъседство, работило през всичките тези години, когато е действал ЗЗН.

Пример за подобни отношения откриваме и в Бургас. Там целият елит, начело с кмета Дянко Пръвчев, застава в защита на евреите. И антиеврейските разпоредби, установени със закони, просто не са се спазвали. Депутация от бургаски граждани, начело с кмета Пръвчев и собственика на моливната фабрика Петър Велчев, посещава Народното събрание, за да изрази подкрепа за евреите. Подобни примери има в множество български градове.

А има ли и обратните примери?

Във всеки град е имало антисемитски настроени хора. Чупели са прозорците на еврейските домове, възползвали са се от ситуацията, за да се сдобият с еврейско имущество на безценица. Пак Никола Мушанов от трибуната на Народното събрание предупреждава за върволиците от каруци на селяни от софийските села, тръгнали на лов за еврейско имущество.

Това, което малко се знае, е, че освен ЗЗН са гласувани още шест закона, насочени пряко срещу евреите. Един от тях е за облагането с 25% данък на имуществата над 3 млн. лв. Отнемани са и имоти, за които се е считало, че не са необходими на еврейските семейства. Буквално са отнети на безценица непокритите еврейски имоти. Има и друг коварен закон, който Народното събрание гласува, според който на Министерския съвет се разрешава с наредби да решава въпроси, свързани с еврейството, които впоследствие със задна дата е можело да бъдат одобрени от парламента. Това развързва ръцете на правителството и най-вече на Комисарството по еврейските въпроси, за да действа брутално срещу евреите. Това не трябва да се крие, но трябва и да разказваме за хората, помагали на евреите!

Каква е ролята на цар Борис III в тази връзка? По това продължава да се спори.

В тронното си слово от 2 ноември 1940 г., когато се открива XXV НС, царят обръща внимание на законите, които предстои да се приемат с цел укрепване на нацията, без да споменава обаче евреите. Царят е бил наясно какви закони ще се приемат. Има и още нещо. Всички, споменати от мен закони, включително и ЗЗН, са били подписани от царя не по-късно от един-два дни след внасянето им в двореца. Тоест той много бързо ги е одобрявал, а след това до внасянето им в Народното събрание не са минавали повече от два дни. Целта е била много бързо те да бъдат гласувани, за да се задейства добре смазаната държавна машина. Но когато се оформя общественото мнение, когато срещу антисемитските закони застават големи групи от интелектуалци, Църквата, индустриалци и политици, царят ревизира поведението си. И когато е изправен пред двата варианта: „А“ – депортация на българските евреи, или „Б“ – изселването им в провинцията – той избира план „Б“ и го спуска на Комисарството по еврейските въпроси. Това е обяснението ми за всичките му колебания и лъкатушения в този период.

Винаги се задава въпросът за тежката съдбата на народните представители, подписали писмото на 43-мата в защита на българските евреи. Вярно е, че мнозина от тях впоследствие оттеглят подписите си?

От тези 43-ма двадесет са осъдени на смърт, а осемнайсет от смъртните присъди са изпълнени. Само трима души от тях не са били съдени, а един е осъден посмъртно – това е Андро Лулчев, брат на царския съветник Любомир Лулчев, инвалид, герой от войните, споминал се преди това. Останалите са осъдени на различни срокове затвор, включително и доживот. Освен всичко друго им е конфискувано и имуществото, което е грубо нарушение на Търновската конституция и са глобени от 1 млн. лв. до 5 млн. лв. Отнето им е правото да практикуват професиите си, както и правото на пенсия (такъв е случаят на Димитър Пешев). Били са обвинени, че са вкарали България във Втората световна война, че са подкрепяли мерките срещу партизанското движение и др., но в присъдите им фигурират и обвинения в антисемитизъм. За антисемит е бил обявен Васил Велчев, един от основателите и съсобственик на керамичната фабрика „Напредък“ в Каспичан, който подписва писмото на Димитър Пешев. Когато в Нови пазар са изселени голяма група евреи, той взима 32-ма души от тях на работа във фабриката си и всеки ден с автобус ги отвежда на работа и ги връща обратно. Директорът на фабриката му казва, че те не са обучени, но Васил Велчев му нарежда да ги държи на работа и да им плаща дори повече, отколкото на другите, защото те са в беда. Няколко пъти околийският управител Желев забранява на дружеството да приема евреи, но по изричното желание на Васил Велчев те остават на работа. Народният съд осъжда Васил Велчев на 15 г. затвор.

Евреинът Лазар Герон защитава пред Народния съд индустриалеца и народен представител от Разград Георги Рашков, за когото казва, че за неговото семейство той е бил „светъл лъч в тъмнината, на която бяхме обречени“. Георги Рашков закриля много еврейски семейства, изселени в Разград, и им намира работа, а когато е в София, живее заедно със своя приятел фабриканта Хаим Бакиш в стаята му във фабриката, на която има надпис „Еврейско жилище“, за да го предпази от тормоза на антисемити. Рашков е осъден от Народния съд на доживотен затвор.

Друг пример е бившият кмет на Чирпан Кирил Арнаудов, собственик на копринена фабрика в Пловдив, народен представител. Той e член на мнозинството в Народното събрание, но не подкрепя обявяването на война на Англия и САЩ, не гласува ЗЗН и подписва писмото на Димитър Пешев, както и законопроекта на Деян Деянов за изключване от санкциите на ЗЗН на Дора Габе, Юлия Малинова и проф. Йосиф Фаденхехт. Пловдивските евреи Исак Романо, Давид Бехморам, д-р Якир Саров, Моис Аса и Бохор Камхи изпращат писмо до Народния съд, в което заявяват, че за помощта, която им е оказвал „ще му бъдем вечно благодарни“, а други деветима евреи декларират, че „в продължение на цялото време, когато той е бил народен представител, е бил наш закрилник“ и „крайно човечен към нас, носел се е най-любезно, бил е чувствителен към нашите страдания и ни е помагал, доколкото е можал“. Кирил Арнаудов получава смъртна присъда и тя е изпълнена.

За народния представител Недялко Куюмджиев ОФ комитетът при еврейската община в Търговище депозира изложение пред Народния съд, в което се казва: „В негово лице еврейството в града е намирало един отзивчив и добър покровител, който винаги и с готовност е бил в наша услуга, в защита на човешките права на беззащитното и изтезавано еврейство“. Получава само 5 години затвор!

Каква е ролята на „малките разкази“ за създаване на големия разказ на официалната памет?

Трябва да бъдат събрани тези малки разкази, за да се получи голямата картина. И веднага се сещам, че тук пропуснахме действията на българските ротарианци. Това са били хора с изключително влияние в обществото и със сериозни обществени позиции. Ротарианството също е обявено извън закона в първа глава на ЗЗН. През България минава канал за прекарване на чешки евреи, организиран от ротарианци. Цвятко Кадийски, който е бил представител на чешка фирма за помпи, е в основата на този канал, през който се спасяват много чешки евреи на път от България към Турция. Трябва да се отчете и ролята на известния индустриалец Иван Балабанов, един от председателите на „Ротари“ в България. Той наема евреи в дъскорезната фабрика до Кочериново, където е имало работници от четиринайсет националности, подгонени от войната – сърби, украинци, руснаци, поляци, евреи и т.н. Балабанов взима на работа 25 еврейки и лично на събрание предупреждава работниците от фабриката да имат добро отношение към тях. Да не забравяме и ротарианеца акад. Методи Попов, който пише статии и изнася сказки срещу расизма, обявява се срещу антиеврейските закони. Той демонстративно връща дадените му германски отличия и медали в знак на протест срещу антисемитизма. Ето фрагменти от цялото, които показват как много хора, всеки на своята позиция, са успели да се противопоставят на антисемитската политика, водена от правителството на Богдан Филов.

Въпросите зададоха Тони Николов и Людмила Димова

Вили Лилков е професор по физика, доктор на науките. Дългогодишен ръководител на катедрата по физика в МГУ „Св. Иван Рилски“. Общински съветник и зам.-председател на Столичния общински съвет (1999–2014) и народен представител в XLIII НС (2014–2017). Изследовател на архивите на ДС. Автор на книгите: „Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност“ и „Погубената България“ (в съавторство с Христо Христов), „Доблест и наказание. Народният съд и ДС срещу спасителите на българските евреи“, „Стопанските абсурди на българския комунизъм“.