Култура / Брой 3 (2996), Март 2023

„Животът – спомен за сън. Литературна анкета с Владимир Левчев“, Боряна Владимирова, Издателски център „Боян Пенев“ – Институт за литература при БАН, 2022 г.

… или илюзия. Този куплет от песента на ФСБ (текст Даниела Кузманова) ми изникваше постоянно, докато четях литературната анкета на Боряна Владимирова с Владимир Левчев, озаглавена „Животът – спомен за сън“. Не само защото самият анкетиран признава, че стихотворението, емблематично за него, е „Кой сънува моя живот“ (от едноименната стихосбирка, издадена през 1983 г.), не само защото самата анкетираща го нарича „един от най-лунните поети в българската литература“ (поет на Луната, тази царица в Царството на нощта, тоест в Царството на сънищата), дори не и заради откровеността: „Някои от първите ми спомени са като че ли спомени за сънища“, а най-вече защото начинът, по който стои Владимир Левчев пред Боряна Владимирова, е тъкмо между двете – между унеса на съня и (раз)очарованието на илюзията.

Преди време Миглена Николчина издаде антология на поетите от 80-те, наречена от нея „Последните“, за да обозначи вероятно едно поколение „помежду“: поколение на непоместеността, обхванато от трескавата необходимост да открие своето кътче, своята стабилност посред люшкащото се време. Всички от 80-те творяха току преди разкрепостеното карнавално време на 90-те, когато изникнаха безброй възможности за книги, публикации, прояви и събития, докато те все още трябваше да се съобразяват с нормите и ограниченията на разпадащата се, но продължаваща да държи на своето система на социалистическо функциониране на културата. Книгата ти можеше да излезе само в издателство „Народна младеж“ под рубриката „Библиотека „Смяна“, като за този дебют се чакаше с години (Владимир Левчев е сред малкото, успели да издадат книга преди 1989 г.); то нали заради това в песента на Богдана Карадочева и Стефан Димитров „Остаряваме бавно“ (текст Недялко Йорданов) се пее с ирония: „Вече май наближавам 35, а все още минавам за един млад поет“. Разправията в/за „Литературен вестник“ имаше и това поколенческо измерение – 80-те срещу 90-те, „последните“ срещу „първите“, ако мога така да се изразя (макар че авторката на определението не се присъедини към „последните“, а Владимир Левчев казва за себе си, че е „външен човек за този скандал“).

Външен за скандала, но вътрешен за това разпиляване/раздвояване между сън и илюзия, посочено по-горе: живял си с вярата, че щом се смени системата, всичко ще тръгне по мед и масло, а се оказва, че не става така лесно, ако изобщо става. Владимир Левчев не спестява в разказа разногласията си със своите съратници, с Едвин Сугарев, да речем, по повод печално известните „Боянски ливади“, спретнати от тогавашния президент д-р Желю Желев. Да, нещата се объркват, обновителните процеси буксуват, люшканията се усилват… И тогава: „Стопанинът замина за Америка“.

Всъщност може би най-любопитният разказ в анкетата на Боряна Владимирова (или поне този, който нея най я интересува) е престоят на Владимир Левчев в „топилнята на света“, Съединените щати. Любопитно ѝ е, защото там българският поет попада в съвсем друга културна ситуация: поезията не е чак толкова важна, поетите не са съвестта на нацията, поетичното творчество не е нещо извънредно. Владимир Левчев говори за „фрагментации на литературните йерархии“ в САЩ, откроява: „Примерно един Роланд Флинт, който беше приятел на България – той бе поет лауреат на щата Мериленд, но ако човек е в Ню Йорк и попита за Флинт, щеше да разбере, че никой нищо не знае за него“. Това е същностно уточнение: сънят е свършил, илюзиите са се изпарили, литературата не е най-решаващото: „стопанинът в Америка“ е осъзнал, че онова, което в България е мислел за най-насъщно, всъщност излиза малко маргинално. Или ако не маргинално, то поне локално: Пламен Дойнов в един свой текст нарича този процес „жестока нормализация“.

„Жестоката нормализация“ не спира обаче Владимир Левчев да прави литература. Може би не заради друго, а защото също както „животът е спомен за сън“, така пък литературата е спомен за живот. Спомен за един в смисъл изживян живот…