Култура / Брой 3 (2996), Март 2023

Миналото и настоящето често се разминават в оценката за онова, което е било и все още продължава да ни тревожи. Историята обаче не е нито научна фантастика, ориентирана към бъдещето, нито е само паметен разказ за героизма на нашите деди. В нея фактите са от решаващо значение.

Като посвещаваме темата на този наш брой на съдбата на българските евреи по времето на Холокоста, си даваме сметка колко болезнено труден и противоречив е разказът за онази епоха. Защото в него има всичко. Има смайващи примери от „полюса на доброто“, но и немалко от „паметта за злото“, както би казал Цветан Тодоров.

По тази причина – осемдесет години по-късно – може би е дошло времето да се опитаме по-цялостно да навържем нишките на отделните разкази, както прави това в книгата си „И българските евреи бяха спасени…“ френската историчка проф. Надеж Рагару, чието интервю можете да прочетете в броя. И няма как да се избегнат питанията защо евреите в пределите на Царство България (около 50 000 души) оцеляват, докато 11 343 евреи от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пиротско са депортирани по указанията на нацисткия Райх от местната българска администрация и пратени на „работа в Полша“, сиреч в лагерите на смъртта.

И тъй като разказът за „историята в числа“ винаги звучи мъгляво и абстрактно, ето едно разтърсващо свидетелство за тази конкретна трагедия през очите на екзарх Стефан: В пролетта на 1943 г., отивайки за светата Рилска обител, по пътя Дупница – Кочериново срещнах трен с изселени евреи от Беломорието – Кавала. Чутото тук надхвърля представата за ужаса и понятието за безчовечността. Във вагони за добитък, старо и младо, здраво и недъгаво, майки с пеленачета и жени в положение, натъпкани като сардели, прави и изнемощели, надават отчаян вик за милост, за помощ, за водица, за въздух, вагоните пломбирани, маршът е към Дунава за Полша.

Тогавашният Софийски митрополит Стефан, потресен от вълната на това човешко страдание, телеграфира до тогавашния държавен глава (цар Борис III) с молба „вдигнатите от Беломорието евреи да пътуват през България като човеци, а не като животни“. Депутатът от XXV ОНС Димитър Икономов също алармира подпредседателя на парламента Димитър Пешев за онова, което е видял в Дупница в първите дни на март 1943 г. – за „всички тези жени, деца и мъже, натоварени с багажи, отчаяни, плачещи за помощ, но безпомощни, едвам влачещи се неизвестно за къде“. Хора, охранявани в тютюневите складове от българската полиция и натоварвани във вагони с надписа БДЖ. Чия обаче е отговорността за тези покъртителни гледки?

Има над какво да се замислим, докато свеждаме глава пред гражданската доблест и човечността на българските владици, на писатели, адвокати и общественици като Димитър Пешев, на хиляди незнайни наши сънародници. Нали обаче, за да е имало спасение, българските евреи е трябвало да бъдат спасявани от някого? Няма как цялото българско общество и българската държава в цялост да са били в „лагера на спасението“ – на което обръща внимание в интервюто си проф. Александър Оскар, председател на организацията „Шалом“. А и не е редно, нито е морално оправдано гражданският подвиг на едни да се обсебва от други и да препраща едва ли не към някаква „българска изключителност“, както беше в комунистическия разказ за тези събития, изкован в епохата на НРБ. И то, забележете, с претенцията др. Тодор Живков да се увенчае с Нобеловата награда за мир.

Всичко това съвсем ясно проличава и от разтърсващите редове на предупредителното писмо на Софийския митрополит Стефан до царския съветник Павел Груев: Кръвта на невинните вика за отмъщение. Сълзите на беззащитните са океан, който погубва виновните. Не гонете, за да не бъдете гонени, защото казва Христос: „С каквато мярка мерите и Вам ще се мери“ (24 май 1943 г.).

Лично за мен най-точното определение на тези събития дава патриарх Кирил (дължа това свидетелство на Тивериополския епископ Тихон). Често питан десетилетия по-късно кой е спасил българските евреи, дядо Кирил обикновено замълчавал и отговарял с думите: „дългът не е заслуга“. Фраза, която наистина казва всичко.