Култура / Брой 4 (2997), Април 2023

В наскоро излязлата си книга „Опасните илюзии“ (2023 г., предговор от философа Реми Браг) френският есеист Жан-Филип Тротие анализира как идеологиите се опитват да паразитират върху религиите, включително с обещанието си да наложат рай на земята. Интервю от в. „Фигаро“

Според вас с прехода си от традиционния свят към модерността нашата цивилизация е сторила метафизическа грешка. Що за грешка е това?

Метафизическата грешка на модерността е в това, че бе направен опит да се изличи онтологическата плътност на света. Традиционният свят е бил многоетажен, на различни равнища, окъпани от божественото и светостта, от тайнството и символите. Докато модерността се стреми да сведе всички тези реалности до един чисто земен план. Всички елементи и явления, които някога са се възприемали като тайнства за съзерцаване, са се превърнали в загадки за разрешаване. Вечността е станала постоянност. Това е тържеството на рационалността.

Ала този онтологически плосък свят води до печални обърквания. Човекът продължава да търси трансцендентните реалности, тъй като те са заложени в самото му естество, но ето че сега ги свежда в плана на иманентното. Това слизане на едно по-нисше ниво обяснява идолопоклонническото изкушение на модерните идеологии. Като търсят рая вече не на небето, а на земята, по този начин те я превръщат в ад.

Говорите за изоставянето на идеята за „отвъдното“ с появата на модерността, както и че идеологиите на ХХ в. се стремят към един „рай на земята“. Защо става така?

Съветският комунизъм и нацизмът са чудовищни неща, които имат своите исторически причини. Те не са възникнали никак случайно. Нацизмът, който често описваме като абсолютното зло, възниква в определен исторически контекст. Що се отнася до комунизма, то той би бил невъзможен без индустриалната революция, единствената изненада е появата му в Русия. Така че, да, тези идеологии се вписват в специфичен социален, икономически и интелектуален контекст. Идолопоклонничеството, което откриваме в тези две идеологии, е присъщо на човешката участ. Човешката душа е производител на златни телци. Единствено новото е, че прогресът в технологията и в рационалността е стигнал до една изключителна ефикасност. Това е особено очевидно при нацизма, който разгръща до краен предел административната ефикасност, наследена от пруската военна дисциплина.

Комунизмът и нацизмът съвсем не се изчерпват само с въпроса за идолопоклонството. Обсесията от тях има превратен ефект и ни прави слепи за днешните идолопоклоннически изкушения, центрирани върху фигурата на „жертвата“. С тази разлика, че новите случаи не носят отпечатъка на ужасите, присъщи на ХХ в.

В една глава от книгата си, посветена на християнското наследство, вие пишете, че идеологиите имат тенденцията да възпроизвеждат религиозни механизми, изпразвайки ги от тяхната трансцендентност. Съзираме ли в настоящите идеологии някакви останки от християнството и някогашните господстващи религии?

Абсолютно. Модерните идеологии са иззели „въображаемото“ на християнството. В този смисъл християнската религия разполага с много богат „обменен фонд“: Христос на кръста, Дева Мария, греха, рая, битката на Бога срещу дявола в Апокалипсиса на св. Йоан и т.н. Всичко това е подчинено на съответната йерархия и на вътрешна логика, ето защо е много дръзко тези елементи да бъдат модифицирани насила. Но модерността изтръгва тези религиозни символи от традиционния възглед за света, за да ги вкара наново в линеарния свят, в един „плосък космос“, където всичко пребивава на едно и също равнище, без йерархия.

Въпреки всички тези освобождения и този плосък наглед ние сме носталгични същества, продължаваме да носим в себе си неизличимата жажда за Бога, колкото и дискретна да е тя. Модерният човек продължава да търси божественото, но в един онтологически беден свят, едноизмерен и без трансцендентност. Затова той непрекъснато посяга към вече съществуващи символи, но в една по-нисша и по-бедна форма. Небесният Йерусалим се превръща в земен Йерусалим. И ако се върнем към примера на комунизма, виждаме как Христос на кръста се превръща в пролетарий, отчужден от буржоата; първородният грях се свежда основно до завладяването на средствата за производство и до експлоатацията на трудещите се; раят – в безкласово общество… За есенциалисткия феминизъм Христос на кръста е отчуждената и потисната жена; раят – това е равенството между половете; първородният грях е патриархатът и накрая, що се отнася до днешните „жертвени идеологии“, бихме могли без затруднение да отгатнем, че жертвата е новият пасхален агнец, погубен заради греховете на белия западен хетеросексуален мъж, на вярата или на християнската култура. Модерните идеологии с лекота възпроизвеждат и потребяват религиозни символи. Нещо, което се обяснява както с тяхната сила, колкото действена, толкова и мобилизираща.

Връщате се към думите на френския философ Гюстав Тибон, според когото, ако оттеглим Бога от човешките занимания, Той пак ще се завърне фатално в тях, дори в една принизена форма. Присъстваме ли днес, със завръщането на неоезичеството и на култа към „Гея“, на едно завръщане към идолопоклонничеството?

За да отговоря на този въпрос, трябва по-дълбоко да анализираме езичеството на монотеистичните религии. Християнският монотеизъм е съвместим с езическия политеизъм, който аз в никакъв случай не бих уподобил на идолопоклонничество. Християнството има много по-висок коефициент на трансцендентност, отколкото езичеството, без значение дали става дума за гръцката митология, за римската митология, или за някоя друга. Така че монотеизмът и политеизмът не действат в един и същи план, ето защо не би трябвало да заместваме едното понятие с другото. Грешката на християнството е била, че след император Константин Велики то е искало да си отмъсти на езичеството, което го е преследвало дотогава, като чисто и просто го замести, докато е можело да се обогатява от него, и то в своя полза.

Нека не забравяме, че християнството е квас, който се нуждае от тесто, а това тесто е било езичеството. Ако се заинтересуваме и внимателно проучим античната култура, виждаме, че езичеството представлява един стабилен цокъл, върху който има множество натрупвания, човешки опит и незабравима мъдрост. И ако отнемем езичеството от християнството, няма как християнският фермент да закваси тестото в пълен мащаб. Тогава християнството се калцира в морализъм, в рационализъм и дори в тоталитаризъм. Другите монотеизми също са били изкушени от сходни търсения на чистота.

Интересно е да размислим над случая на Европа през Средновековието. Тя е била органично християнска, но това в никакъв случай не ѝ е попречило да се захранва от цялата образност на някогашното езичество. „Божествена комедия“ на Данте например смесва библейски референции с римски референции. Катедралите изобилстват от „гаргойли“ и всякакви фантасмагорични изображения. Трябвало е само да се насочи този хумус към Христос, към това изначално единство, намиращо се на най-високо равнище. Езичеството би позволило на християнската култура да се въплъти в него, придавайки известна умереност на някои от най-крайните ѝ изблици към чистота. Традиционната средновековна менталност е долавяла тези динамични йерархии, но не и модерният дух, който е изцяло обсебен от плоската си и егалитарна визия за света. Трябва отново да намерим йерархията на реалностите, чиято смислозадаваща убежна точка е Христос.

Превод от френски Тони Николов