Култура / Брой 5 (2998), Май 2023

Разговор с учредителите на „Движение за култура“ в редакцията на сп. „Култура“

Как се развива „Движение за култура“ след учредяването му?

Проф. Георги Каприев, философ и театрален наблюдател: Развива се в подмолни форми, вече сме в сферата на обсъждане на неща, които не могат да бъдат изготвени за два дни. Става дума най-вече за този Закон за сценичните изкуства, какъвто в България никога не е имало. Законът от 1935 г. се занимава с това как да се отчислява от атрактивните изкуства – киното, цирка и пр. – към театъра и други изкуства, но това не е закон в собствения смисъл на думата.

Албена Колева, актриса: Всъщност имало е законопроект, предложен от Васил Михайлов, Вили Цанков и от баща ми Тодор Колев още във Великото народно събрание. Само че е бил спрян, първо, от Министерството на културата, и второ, от Съюза на артистите, защото до голяма степен те са искали да продължат да дърпат конците, без да има закон. Този законопроект е бил спрян през 1990 г, но си мисля, че и днес да тръгнем да правим такъв закон, пак ще се натъкнем на същите спирачки.

След конфликта в Народния театър се натрупа протестна енергия. Мислите ли, че това може да доведе до законодателните промени, за които говорим?

Лилия Абаджиева, театрален режисьор: По-скоро бих казала, че Движението се сформира, защото според нас е крайно време да бъдат спрени процесите, които повличат българския театър към гибел, цялостната дехуманизация и девалвация на ценностната система. Проблем на нашето общество е, че то не се нуждае вече от личността и че духовното е поставено на заден план. Въобще за мен това е симптом за обезличаване на нацията и би следвало да има политическа воля, за да се внесат законови корекции или да се работи за създаване на Закон за развитие на сценичните изкуства. Не трябва да се допускат разрушителни процеси, съсипващи традициите на българския театър. Не бива да се допуска една личност да има властта да унищожава природата на изкуството и въобще природата на артиста. В момента сме свидетели на мерки и санкции, характерни за друга епоха, за епохата на нашите учители и по-далечни времена. На преден план излезе властта заради самата власт и това стана по-важно, отколкото изкуството. Трябва да бъдат направени корекции и да бъдат въведени правила, така че подобни процеси да не се допускат повече. Не ангажирам никого с това, но Народният театър не бива да се превръща във витрина на уменията на един мениджър, който желае да кани само чужди режисьори. Ако е така, би следвало да се освободи щатното разписание и да се заяви, че тази културна институция има друг профил, че тя ще се използва просто като сцена за световни режисьори. Но нека тогава да се даде възможност на всеки български актьор да се яви на кастинг. Сега се обезсмисля, от една страна, съществуването на щатна трупа, а от друга страна, всички български актьори се лишават от възможността да се срещнат с тези световни имена. Режисьорската колегия в Народния театър по времето, когато ние учихме, се представляваше от петима от най-големите ни режисьори, тогава имаше обсъждане на репертоарния план, на всяко конкретно заглавие, на разпределението... Не се мисли за развитието на отделния актьор. Всеки от нас, ако разполага с финансов ресурс, би могъл да изпрати от собствения си имейл покана до Боб Уилсън, Йерней Лоренци или когото си реши. Между другото, тези постановки бяха заложени в предишната програма, а не в програмата на настоящия директор. Става дума за това, че дори световни гении, каквито те безспорно са, не могат да се грижат за трупата, а това обезсмисля нейното съществуване.

Албена Колева: Според мен актьор, който участва в спектакъл на Боб Уилсън, Лоренци или Кулябин, натрупва добър опит, но от друга страна, тези хора не пулсират с живота на нашето общество. А в крайна сметка театърът, колкото и клиширано да звучи, е отражение на нашия живот. Малко трудно се припознават зрителите в този вид театър. Аз казвам: трябва да има такива световни режисьори, защото те развиват и театъра, и вкуса, но не може да елиминираме българската режисьорска гилдия. И понеже кастингът бе само вътрешен, Боб Уилсън бе принуден да работи единствено с актьори от Народния театър, които, разбира се, не достигат. От тук нататък последва редица откази от роли, поради което Боб Уилсън остана с впечатлението, че на него се гледа враждебно. Цялостната ни система е тотално сбъркана.

Лилия Абаджиева: Познавам човек, който беше в екипа на Боб Уилсън сега и е работил с него още на млади години. Той ми каза, че Уилсън е бил безкрайно огорчен от тази върволица тръгващи си актьори. Боб Уилсън е безспорно име. Как Изабел Юпер може да репетира с него, а тук щатни актьори на Народния театър си тръгват?

Албена Колева: Ще кажа, че ножът така е опрял до кокала, че един артист, захванал се с някакъв глупав сериал, откъдето взема някой лев, изобщо не го интересува Боб Уилсън. Аз също разговарях с един от асистентите на Боб Уилсън. Оказа се, че понеже той прави много сложно осветление, от което според мен вече няма и помен, са били извикани пантомимисти – колкото са и актьорите на брой – на които е платено, за да поемат осветителните репетиции. Не можеш обаче да накараш един 60-годишен човек да седи три часа на едно коляно. Аз трябва да защитя все пак актьорската професия…

Лилия Абаджиева: Ние не сме срещу актьорската професия. Говорим за системата.

Никола Додов, актьор: Искам все пак да спомена конкретни имена, за да се изясни ситуацията. Случаят с Народния театър е върхът на пирамидата. Връщам топката назад. Александър Морфов е работил при Васил Стефанов повече от десет години, работил е при Пламен Масларов, при Павел Васев и е нямал проблеми от такъв характер. Проблемът се появи, когато Мариус Донкин свали спектаклите му и когато се появи сегашният директор. Има една дума, която обяснява тази промяна, и това е думата политика. По принцип политиката трябва да присъства в театъра, но само на сцената, до задния вход и не по етажите. Александър Морфов нито е глупав, нито е случаен човек. За да прелее чашата на търпението му, има емоционални натрупвания, които са още от времето на Мариус Донкин. Зад всичко това е и една политическа партия, която е ясно проследима. Аз съм от 40 години в театъра, от тях една трета минаха по времето, когато в театъра имаше една партия – БКП. Тогава бяхме приели, че няма мърдане, и успявахме с езоповския език. Особено Теди Москов успя да каже преди 10 ноември неща, за които му се размина, но всички добре познавахме дисциплината позволено непослушание.

Няма как да не се промени начинът, по който се избира директор. Не може в една комисия да присъстват доминиращо чиновници. Мандатът си е мандат, обаче моралът няма мандат, него или го има, или го няма. Говорим за енергията на протеста. Оказа се, че страшно много хора са си мълчали не само в театрите, че във всички културни институции има тотална несправедливост. И тук вече стигаме до Министерството на културата и до най-крещящия случай в историята на това министерство. Можеш ли да сложиш Атанас Атанасов за министър на културата? Това е показателно за отношението на управляващите към културата.

Албена Колева: Същата е логиката, по която назначиха сегашния министър на културата.

А как разчетохте отговора на Министерството на културата веднага след вашата пресконференция, че „творческият“ ви прочит на част от проблемите в Народния театър „не стои на място“, че се насаждат „негативни настроения“ и може би неволно се „манипулира фактологията“?

Георги Каприев: Ние направихме пресконференция по обяд, аз предварително бях поканен при министъра и в 17,30 ч. на същия ден се видях с него. Подразнили са се от едно конкретно изказване на Валери Йорданов. Това е предизвикало въпросната реакция, която беше прибързана. След нашата среща имаше друго изказване на министър Найден Тодоров. Истината е, че в министерството, а вероятно и не само там, не желаят да се занимават с казуса Народен театър. Предпочитат да го оставят такъв, какъвто е в момента. От случая „Васил Василев“ изскочи следното – той е изцяло в рамките на закона с всичко, което върши. Защо? Защото няма закон. Той е единствено финансово отчетен и от там нататък над него е само Господ Бог. Тоест каквото и да извърши или не извърши, то е закономерно. От тук насетне нашата идея е, че трябва да се вкара ред, а ред може да се вкара единствено чрез закон – Закон за сценичните изкуства, даже не за развитието им, а за тяхното състояние и структура.

Огромен проблем са комисиите, които избират директори – не само в театрите, а във всички сценични изкуства, защото те се назначават от конкретен човек в МК, който си посочва конкретни хора, които трябва да изберат друг един конкретен човек за директор. Което и става, дори някой от комисията да не е съгласен. Помислете, в тази комисия има петима членове на профсъюзи – пълен абсурд! Ако аз имам в такава комисия пет човека, мога да избера когото си поискам, независимо как ще гласуват останалите. Трима са чиновниците, без тях не може, а от трупата няма никого. Не е възможно синдикатите да си избират работодател. Представете си какво ще стане, ако работодателят си избираше синдикалисти, какъв писък ще настъпи. Второ, винаги могат да се намерят критерии, за да се изчислят степените на компетентност – средна и над средна, имената на режисьори, актьори и прочее, тоест на хора от различни гилдии, които да бъдат вкарани в една банка, да влизат на лотариен принцип в тази комисия без право да отказват повече от веднъж. Трето, мандатност. Има хора, които от 28 години са директори на театри.

Албена Колева: Например директорът на един провинциален театър, който е толкова зле, че не може да се опише. Това е театър, който всеки четири години е назад с парите, а голямата му сцена въобще не работи. Имам предвид Врачанския театър, но има и такива софийски театри. Всичко това се превръща в омагьосан кръг. Никой не иска да кандидатства за такива театри, затова такъв директор обикновено се явява единственият кандидат.

Георги Каприев: Имаше нещо, което отпадна. По времето на министър Емма Москова беше въведена т.нар. атестационна година – първата. Сиреч директорът представя проект и в края на годината гледаме какво е изпълнил и какво не е изпълнил. Ако не е изпълнил – вън. Това отпадна тихомълком при следващите правителства. Голяма тема, която няма да можем да решим в този разговор, е проблемът за контрола на качеството. Много деликатна тема във всяка културна институция, в театъра най-паче. Аз мисля, че трябва да има обществен съвет, който да бъде описан в проекта на кандидатстващия за директор. Разбира се, там ще влизат режисьори, ще влизат представители от театъра, да заповядат и синдикатите на тези обсъждания – там, а не в комисията. Имаме едно предложение, което дойде от наши приятели кинаджии – италианският и немският модел се основават на т.нар. фондационен принцип. Става дума за фондация колектор, а не за фондация донор. Това, между другото, означава регулиране на спонсорството. Много важно е спонсорираният да няма право по никакъв начин да връща пари на културния мениджър, сиреч на този, който го е спонсорирал. Защото сега в България имаме следната масова практика в театрите – една фирма идва и купува билети, примерно, за 10 000 лв., театърът, си взема субсидията, след което си поръчва боядисването на една стена, което струва примерно, 500 лв., но плаща 11 000 лв. Пито-платено: и държавната субсидия прибрана, и салонът празен, и фирмата щастлива.

Лилия Абаджиева: Но колко всъщност прави това? Нека го кажем, защото го знаем 10 000 лв., умножено по четири, нали така?

Георги Каприев: Точно така.

Никола Додов: Това е поголовна практика.

Георги Каприев: Чух го от управници на нашата култура в момента, от представители на МК.

Нали затова говорим за смяна на този модел, докарал българския театър до днешното му състояние?

Георги Каприев: Самият аз съм голям противник на тази система, на този тип субсидии. Но имайте предвид, че в самата група на директорите на театри има страхотно разногласие и поне половината от тях въобще не са съгласни това да се променя. А този модел води надолу, той сваля качеството. Това го знаят всички, които се занимават с театър. Илюзия е, че аз ще направя три халтури, но след това ще поставя „Отело“. Това не работи. Мога да ви цитирам постановки в софийски театри, където играят като халтури „Отело“ например. Актьорът си има вътрешна динамика и ако си го вкарал в тази посока, много трудно той ще се върне към нещо по-стойностно. Мога да ви дам примери с прекрасни български актьори, които се провалиха точно по този начин.

Начинът, по който се субсидира българският театър, доведе и до появата на „мечки“ от сериалите, които обикалят страната. Този финансов критерий закопава качеството. Имате ли съюзници в тази битка?

Георги Каприев: Пак ви казвам, половината директори са за, половината са против. Имало е такова конкретно заседание и това са числа от това заседание.

А има ли положителни примери за развитие на трупите отвъд комерсиалното, или навсякъде действат само пазарните принципи на дотиране според продадени билети?

Албена Колева: В никакъв случай не съм от артистите, които казват – ще правим изкуство за трима души. Не. Публика трябва да има и приходи трябва да има. Но критерият не може да е само един – „лев за три“. Критериите трябва да включват няколко компонента – колко представления си изиграл през сезона, какви заглавия си направил, кои режисьори са работили, колко билети си продал, колко публика е дошла на спектаклите. Голяма част от директорите правят с щатната трупа постановки, които се играят пет пъти и падат. А с извънщатни правят друго. Това също е вредно. Театърът не е матрица. Невинаги можем да сме сигурни, че ще излезе страхотно представление от „Хамлет“, а друго заглавие ще е отврат. Затова казвам, че трябва да има няколко компонента, по които един театър да се оценява и да се категоризира.

Ще дам пример с Пловдивския театър, който работи доста сериозно. Той е подкрепен от публиката си, защото Пловдив е много театрален град, аз играя там и го забелязвам. Когато в началото на сезона се отворят касите, се извиват опашки. Но там няма спектакли, направени само с двама-трима, които да гастролират. Канят се и гастролиращи артисти, аз съм за това. Невинаги може да правиш само „Хамлет“, невинаги всички в трупата могат да бъдат разпределени. Но когато поканиш някого, той трябва да е наистина смислен и да задвижи спектакъла, а не да го изцедиш, за да вземеш едни пари.

Лилия Абаджиева: Прекалено много се говори за каси и за билети. Нека тогава кажем, че в областта на сценичните изкуства се отделят около 200 млн. лв. за всички културни институти – общински и държавни. Не мисля, че сега ще решим проблема как да се финансира театърът, но трябва да кажа, че се предлага една разрушаваща продукция, че от самото създаване на този модел на финансиране тече една развращаваща мода. И аз съчувствам на младите хора, които сега навлизат в професията – какви спектакли гледат те в момента? Някои от тях наричат представленията, които спомена Албена Колева, театър. Извинявам се, но това е квазитеатър. А все пак има средства, има бюджет и въпросът е как се разпределя той. Не бива да се забравя, че това са публични средства. И всеки, бидейки щатен режисьор, актьор или директор, трябва да знае, че театърът не е акционерно дружество. Не говоря за дълга към публичните средства, за което спомена проф. Каприев. Къде, ще цитирам Чехов, къде отиде онова време? Забравихме не само ценностите, в които сме възпитавани, но извършихме и много по-голям грях. Като образователен институт театърът работи в бъдеще време. А какво правим ние с тези млади хора? Може ли да се превръща директорът на театъра в бакалин, в счетоводител? И това да е водещото?

Албена Колева: Всичко опира до принципния въпрос за наличието на концепция за развитие на културата. Това е политически въпрос. Реално няма никаква концепция и поради тази причина културата ни е доведена до това съществуване. Дори във Франция, откъдето е произлязъл булевардният театър, има частни формации, които правят подобни представления, издържат се от това, в което няма нищо лошо. Но когато Народният театър, когато Военният или Сатиричният театър се издържат от данъкоплатеца, там отговорността е вече на друго ниво. Трябва да има ясно разделение между частния и държавния театър. В момента частният театър е влязъл в държавния театър и източва бюджета му.

Тоест трябва да се промени моделът, по който функционира българският театър, наложен по времето на ГЕРБ, след 2011 г.?

Георги Каприев: Сегашният модел е просто вреден. Всичко е за едни пари, които трябва да се вземат, защото директорът трябва да плаща заплатите, трябва да поддържа театъра...

Албена Колева: На него му е сложена летвата „един за три лева“ – друго не ни интересува, продавай и край.

Какво мислите за предложенията на служебния министър на културата, който обеща да внесе изменения: избраните директори да се отчитат всяка година за концепциите си и да не могат да бъдат членове на ръководства на политически партии. Това достатъчно ли е според вас?

Георги Каприев: Не, разбира се. Където и да бръкнете, има какво да се поправя. Всичко трябва да се промени, за да имаме, първо, адекватен избор, второ, адекватен контрол, и трето, трябва да се мисли за някакво нормиране в широки граници на качеството, което тази институция ще представлява. Като се отчита, че всеки театър се различава от другия. Албена Колева спомена Сатиричния театър, но той е сатиричен театър, значи там критериите ще бъдат различни. „Зъболекарският театър“ пък е за интелигентни хора, които обичат театъра, но не обичат много да се напрягат, защото са работили през деня. И аз съм склонен да кажа: „Добре, това е вашата специализация, дайте да ви измерваме според нея!“.

Лилия Абаджиева: По принцип всяко изкуство и всички ние, които сме му принадлежни, се занимаваме с непрестанно изследване на човешкото в човека. Същността на човека и неговото място в обществото може да бъде изследвана в различни ситуации, през различни драматургични текстове, но важният, големият въпрос за мен е каква е същността на българския актьор, какво е неговото място в обществото, в динамиката на дишането на театъра. И мога да ви кажа, че някои от актьорите са сякаш участници в трагическа пиеса, те са в ситуация на потъпкване на човешкото им достойнство. Залутахме се да говорим за регулаторни механизми, за начина на финансиране, за провеждане на конкурси, но основното е да се изгради среда, да се изгради атмосфера за развитие на индивидуалния талант. В тази машина, в която е конституиран българският театър – репертоарният държавен или общински театър – щатният актьор е принуден понякога да стигне до дъното на човешкото си достойнство във взаимоотношенията по йерархичната стълбица.

Регулацията на труда на актьора е нещо много специфично. Как трябва да се промени тя? По Кодекса на труда всеки актьор може да бъде отстранен във всеки момент.

Лилия Абаджиева: Работата е там, че ни пишат непрестанно хора, които се страхуват, които ни поздравяват, но тайно. Това означава, че са доведени до краен предел. Обаждат ни се и ни поздравяват за гражданската ни позиция. Вижте докъде е доведен българският актьор. Ако той се страхува, защото ни пишат такива хора, къде е тогава свободата на артиста? Той се превръща просто в човек, подписал договор, който пребивава в страх и ужас да не би да бъде освободен. От тук нататък с него е приключено.

Актьорът се страхува, защото може да бъде санкциониран административно във всеки един момент?

Албена Колева: Той може да бъде отстранен, но може и да бъде държан на щат, без обаче да бъде допускан да работи, което е убийство за него. Не може директорът да прави разпределение, как така един директор ще се меси в разпределението?! По време на соца, понеже съм расла в такова семейство и съм слушала какво си говорят майка ми и баща ми, това е било невъзможно. А в момента това е най-нормалното нещо. Или репертоарът. Не може да караш един режисьор да прави дадена пиеса с участието на еди-кой си и еди-кой си. И все се питаме защо сега нямаме Станислав Стратиев или Иван Радоев... Няма и да имаме, ако продължаваме така. Идва един режисьор и казва: „Ето, намерих български автор, много интересна пиеса...“. Отговарят му: „Не, махни го сега този, прави това“. Ако не, си заминаваш.

Лилия Абаджиева: Нека само се върнем към времето на Леон Даниел, Юлия Огнянова, Методи Андонов, Леон Даниел, този велик пример с бургаския период, когато цялата система, цялата машина се е опитвала да ги смаже. Искам да кажа, че дори тогава, в условията на комунистическата цензура, е имало поле за изследване на нови територии, за нови естетически достижения. В момента това е тотално заличено. Можем да отделим само един театър в България, който не прилича на всички останали. Като млад режисьор казвах, че българският театър има много лица, че българският театър има ужасно талантливи актьори и режисьори. Сега можем да отделим един-единствен театър, който има своето лице. Всички останали си приличат.

Кой е този театър?

Лилия Абаджиева: „Сфумато“, разбира се. Извън това няма търсене. Нека прочетем Любен Гройс, нека прочетем Юлия Огнянова, техните текстове приличат на естетически студии или пък на педагогически роман как се работи с актьорите. Всичко това е тотално заличено заради боричкане за власт, за това кой да достигне до не знам какъв си бюджет, за да се вдигнат не знам какви заплати.

Така отново стигаме до въпроса за властта в театъра. Каква в момента е пирамидата на тази власт?

Георги Каприев: В момента няма пирамида, а има хаос, в който някакви външни за театъра политически фигури се намесват според своите вътрешни гласове, които им говорят. Аз идвам от академичната сфера и при нас нещата са много по-уредени. Там има Закон за висшето образование, отговарящ на основните критерии на Хумболтовия университет – преподаване с изследване и свобода на преподаването и изследването. Нищо подобно няма в театъра. След отпадането на художествените съвети директорът е човекът, който прави репертоара, който прави разпределенията, който назначава, наказва, избира, не избира... И това се отнася не само за актьорите, а и за сценографите, режисьорите, за всичко и всички. Пълен произвол. Това е, което трябва да се спре. Произволът.

Ако Лилия Абаджиева съзира някакви позитиви в комунистическото време, то е, защото там имаше „партийни норми“, по които режеха глави, но имаше и някакъв опит за вкарване на ред, който да прилича на творчество, идеологически изгодно на съответната партия. Сега искаме ред без идеологически изгодни норми. Днес обаче всички са лишени от свобода. Единственият, който коли и беси в един театър, е директорът.

Тоест директорът е като главния прокурор.

Георги Каприев: Той е точно като главния прокурор, над него е само Господ, ако случайно е вярващ.

Албена Колева: Ще ви разкажа една фрапантна история. Наскоро ми се обадиха от Ловешкия театър. Играла съм там преди няколко години за кратко и познавам някои от хората в театъра, затова се свързаха с мен. В театъра имаше реквизиторка която, по причина на липсата на отопление направи студова алергия на ръцете, в резултат на което ѝ отрязаха два пръста. Идва новата директорка и я уволнява, като казва, че няма нужда от реквизит. В този театър няма режисьор, няма драматург, няма реквизит. Има една помощник-режисьорка, която върши абсолютно всичко – и гардероб, и реквизит, и пере, и глади. Какво играят? Няколко детски представления, с които се опитват да се издържат. Директорката привлече Йосиф Сърчаджиев за някаква постановка. Йоско написа писмо до министерството какъв ужас е в Ловешкия театър. За Народния театър ще чуете какво става, защото там има неколцина откачени като мен и Валери Йорданов. Аз съм уволнявана четири пъти от началото на кариерата си. Излязох от ВИТИЗ, отидох да работя и веднага започнаха да ме уволняват, всяка година. Бях уволнена от Плевенския театър още първата година. Отидох в Сливен, уволниха ме. Отидох в Благоевград, уволниха ме. С триста зора ме взеха в Пазарджишкия театър. После ме взеха в „Сълза и смях“, уволниха ме.

Защо ви уволняваха?

Прави се събрание, на което директорът излиза, за да каже колко е хубав театърът, а аз всеки път се обаждам: „Мога ли само да кажа, че има някои неща...?“. Уволнена си.“ Това е. Четири пъти.

Би ли била уместна една по-радикална реформа – да кажем, премахване на разделението сред актьорите на „щатни“ и „свободни“, по-широко въвеждане на кастингите, по-динамично сътрудничество между културните институции?

Албена Колева: Аз съм категорично „за“ радикална реформа. Такава радикална реформа трябваше да бъде извършена още в годините, когато ме уволняваха – 1997–1998 г. Много сме закъснели даже за нея. Сегашната ситуация доникъде няма да ни доведе. Не може да има щатен провинциален артист, какво значи това? Това означава един клет артист, който се бори да остане на щат, да бъде разпределян в някакви тъпотии, които се играят там за мизерни пари, с които той не може да дойде дори до София, за да гледа едно представление. Е, какъв е този артист?

Никола Додов: По отношение на това каква реформа е необходима, ще споделя нашия опит. Става дума за театър „Улицата“, или бившия театър „Ла Страда“ – ние имаме над 50 турнета в чужбина и не сме взели нито лев държавна субсидия. Абсолютно всичко, което получавахме, беше от хонорари в чужбина и приход от билети. Ще отворя една скоба за Пловдив, там играхме три дена по две представления „Майстора и Маргарита“ без един спонсорски лев. Всичко това с 37 човека. Тоест има и такъв вариант. Другото, което искам да споделя, е относно публиката. Когато отидох за първи път да гледам Чехов на Теди Москов в Дюселдорф, ми направи впечатление, че публиката не реагира, докато постановката не приключи, и ако има реакция, тя е като на симфоничен концерт. Тук, за съжаление, театралната публика се превърна във футболна публика. Казва се един виц на сцената, а реакцията е все едно, че Стоичков удря с глава. Това не е театър, а театрално Илиянци.

Лилия Абаджиева: Големият проблем е, че естетиката на театралното бе подменена с естетиката на шоупрограмите.

Албена Колева: Преди време методиката беше такава, че се даваше субсидия на всеки спектакъл. Така започнаха да се правят представления с двама-трима външни артисти, които правят популярно представление от името на еди-кой си театър, играят из цялата страна и събират субсидиите. За да спре тази работа, МК въведе друго правило – не може да са само външни, а половината щатни, половината – извънщатни. И те какво направиха? Частно представление, включващо например три популярни личности, които влизат на половин щат, примерно, в Плевенския театър, за да бъде оправдана субсидията. Тях въобще не ги интересува този половин щат, дето го вземат, защото си получават хонорара по друга линия.

Имате ли допирни точки с Асоциацията на свободните актьори например, които имат своите предложения и също искат Закон за сценичните изкуства? Търсите ли контакти с тях?

Георги Каприев: В една парламентарна република редът трябва да е следният: хора като нас правят някакви предложения, други правят своите, всичко това трябва да се обобщи, в случая от МК, защото ние не сме юристи, и да се подложи на дългосрочно, да кажем два-три месеца, публично обсъждане. След това законът да влезе в Комисията по култура в НС, където също да се обсъди с нас, с тях, с всеки, който има идеи, и чак тогава да влезе в пленарната зала. Това е процедурата, ако не искаме нещо да се пише пак на коляно. Първо ще направим своите предложения, които ще дадем в МК, където според уверенията на министър Найден Тодоров вече се работи по такъв закон. Кой работи, как работи и доколко работи, аз не мога да знам. Питайте него. Но това е правилният път, като процедурата трябва да бъде прозрачна. Предлага се нещо и следва обществено обсъждане. Знаем какво значи това в България, но каквото и да значи, важно е да се случи, за да се види ще произлязат ли неща от това, или няма да произлязат никакви работи.

* * *

Камен Донев: Театърът е създаден за хората

Защо се включихте в „Движение за култура“?

Защото се смятам за културен човек.

А как виждате следващите ви стъпки?

Ако трябва да говоря сериозно, нашите следващи стъпки са пряко зависими от политическата ситуация. Надявам се тя да се промени към по-добро, защото тези стъпки са свързани с институциите. Зависи кои хора ще са на ръководни постове, какъв ще е начинът на диалог, как ще бъдат формулирани идеите за промени, как ще бъдат поднесени и обсъждани. Но за това е необходима стабилност на институциите, иначе не виждам какво може да се промени. Служебното правителство няма да поеме сериозни ангажименти за промяна.

Искате Закон за сценичните изкуства, какво точно искате да промените?

Много неща. Това е дълъг разговор и в него трябва да участват хора като проф. Георги Каприев, който е много навътре в морално-философските аспекти на проблема, що се отнася до театралната материя. Аз съм от хората практици, които правят театър, които са в огъня, както се казва. Мисля, че и аз мога да бъда полезен с нещо, което съм видял, преживял, направил. Толкова години никой не ми се обади, за да ми поиска елементарен съвет. Явно нямат нужда от хора, които правят театър, а се съветват с хора, които разсъждават за театър. Според мен това е голяма грешка. Когато човек има проблем с електроинсталацията, не отваря да чете за електроинсталациите, а просто вика някого, който разбира, и нещата приключват. В България това не се случва.

Обсъжда се и въпросът за продадените билети, от една страна, и за качествата на спектаклите, от друга. Какъв е критерият в театъра?

Тук всеки си развява мнението според това какво на него му допада и какво на него му е нужно. Бих казал две неща, защото това е много сериозна и дълбока тема – кое изкуство е голямо и кое не. На този етап в живота ми единственото, в което вярвам, е, че ме вълнува онова, което ме възхищава. И предпочитам да си отдавам времето и енергията за нещо, което ме възхищава и обогатява, което ме променя в хубавия смисъл на думата. Моята природа е тази, която ми казва – ето това е твое, това не е твое. Според мен занапред ще имаме голям проблем с в установяването на онова, което е качествено или не е качествено, защото всеки има много широко разбиране за тази работа. Що се отнася до билетите, те трябва да се продават и аз вярвам, че салонът трябва да е пълен. Кой каквото и да ми говори, винаги съм се възмущавал от тази неистова простотия, която се прокрадва сред театралите, че видиш ли, някой спектакъл нямал публика, защото бил елитарен и много специален, че хората не идват да го гледат, защото са прости и този спектакъл е само така, за фестивали. Глупости на търкалета, театърът е създаден за хората. Това е моето верую, трябва да бъдат пълни салоните. Слагам, разбира се, настрана спекулациите с билети и далавери, за тях си има съдебни органи.

Актьорът Михаил Илийков казваше, че театър без публика е като вятър, който не духа?

Мишо Илийков ми беше много близък приятел, той беше страхотен мъдрец и невероятен актьор. Поклон пред него, толкова хубаво го е казал. Точно така е.