Култура / Брой 5 (2998), Май 2023

„Не възприемам Уини като съвременна жена или въобще като жена, а като човешко същество. Истински щастливо същество в контекста на смъртта, което се бори да осмисли последните мигове от живота си.“ С актрисата Светлана Янчева разговаря Виолета Цветкова

Тя е сред най-забележителните фигури в съвременния ни театър и кино. Актрисата, за която сцените са широко отворени в МТГ „Зад канала“ („Една испанска пиеса“, „Зимата на нашето недоволство“, „Пияните“, „ПриятелКи мои“, „Човекоядката“, „Златни мостове и Секвоя“, „В полите на Витоша“), в ТР „Сфумато“ („О, щастливи дни“, „Луда трева“, „Мъртвешки танц“, „Чайка“), в Народния театър („Животът е прекрасен“, „Хамлет“, „Танцът Делхи“, „Жана“), в Театър 199 („Пиеса за бебето“). И киното я обича („Аз, Графинята“, „Подгряване на вчерашния обед“). И малкият екран – също („Вина“). Зад гърба си има десетки роли и много отличия. На 27 март 2023 г. получи наградата на Съюза на артистите в България Икар за най-добра женска роля за Уини от „О, щастливи дни“ от Бекет в постановка на проф. Маргарита Младенова. Предстоят нови срещи с нея, включително във филмите „Пролетно равноденствие“, реж. Иван Павлов (номинация за наградата Васил Гендов 2023 за най-добра женска роля) и „Сватба“ на Магдалена Ралчева.

Изпитвате ли все още вълнение от наградите?

Не (смее се). Отдавна не изпитвам вълнение. За съжаление. В началото, когато бях по-млада и тези награди бяха току-що създадени, имаше празничност, някакъв дух, а сега като че ли това е поизчезнало. А и не знам, може да е от възрастта. Не че наградите някога са имали специално значение за мен, но сега съвсем нямат никакво. Не знам дали е много поощрително и сигурно не е и хубаво, но при мен е така и съм честна в това, което споделям. А и наградите са толкова субективни, да не би Албена Ставрева и Станка Калчева да не заслужават този Икар?! Гледах моноспектакъла на Албена ,,Неведение‘‘ – изключителна, избухна като фойерверк! Не съм гледала ,,Съмнение“, но не се съмнявам в силата на Станка Калчева.

Вие спечелихте с ролята на Уини от „О, щастливи дни“ на Бекет, поставена от проф. Маргарита Младенова в ТР „Сфумато“. Това е първата ви среща с Бекет – дълъг ли беше пътят, мечтана ли беше тази роля, или по-скоро предложението бе изненада?

Преди доста години имах предложение от Лилия Абаджиева, която искаше да постави пиесата в Театър 199. Винаги съм харесвала този текст, но и през ум не ми е минавало, че ще се наложи аз да го правя. Прочетох го вече през тази призма и си казах „О, не, абсурд!“. Отказах се, изобщо не се чувствах готова. Не че сега, когато Маргарита Младенова ми предложи, съм се чувствала по-готова, но тя някак ме убеди, че може би ми е дошло времето за това. Отдавна искахме да направим нещо заедно и така започна всичко. Леко със страх приех предложението ѝ, защото материята е много тежка, а пътят към нея никак не беше лесен. Беше мъчителен и сложен. Изиграхме само четири представления и се наложи да прекъснем поради здравословни причини. Дето се вика, тъкмо спектакълът започна лека-полека да си стъпва на краката и се наложи да спрем. Надявам се да го върнем скоро, имам още много работа върху този спектакъл.

Как се справя актьорът, когато се налага да научи огромен текст?

Текстът на Бекет не просто е сложен, буквално ненаучим е, с много асоциативни връзки. Даже си мислех, че ако успея да го науча, деветдесет на сто от работата ще е свършена. Това означава да сме проследили подводните реки и абсолютно неразгадаемите скокове на мисълта на Уини. Добре, научих го. Оказа се, че изобщо не е достатъчно и започна най-трудното – да извървиш този път със сърце, ум, тяло. Докато репетирахме, Грети непрекъснато ми се караше: „Стига вече с тоя текст! Знаеш си го, давай!“ (смее се). Не беше лесно.

Струва ми се, че ролята е и физическо натоварване за вас, напъхана наполовина в земята…

И психическо, и физическо натоварване. Заровен си до кръста в една дупка и все едно нищо не правиш, но изобщо не е така. Даже е по-трудно, отколкото да подскачаш и да се движиш по сцената. А това, че си ограничен физически – движиш се само от кръста нагоре, после само главата – те принуждава да компенсираш ограничението. Тоест задейства се друга енергия, на ума, на желанията, на виденията, на образите… Ограничението кара ума да пътува в други пространства. Сещам се за книгата на Джек Лондон „Скитникът между звездите“. За двама затворници. Единият е облечен в усмирителна риза, защото буйства, а другият от съседната килия чрез морзовата азбука го учи как да освобождава душата от тялото си и така му помага да преживее физическата и душевна болка… Споменът ми е детски, но сега свързвам тази история с ограничението на Уини в дупката. А и не само нейното, а и на актьора. Това би трябвало да има ефект в представлението. И наистина има.

Преди години Татяна Лолова игра тази роля. Обсъждахте ли как да избягате от предишната постановка, или си правехте вашия спектакъл?

Беше толкова отдавна, помня само усмихнатото лице на Таня Лолова. Била съм млада, спомените ми за представлението са много смътни. Разбира се, че говорихме за Татяна Лолова, която безкрайно обичаме и ценим, хвърляхме поглед на някои неща в интернет пространството, доколкото да се разграничим от тях. Нашият път беше друг.

Имам обаче спомен от една постановка на Питър Брук, която навремето гледах в София, в рамките на „Театър на нациите“, с участието на неговата съпруга Наташа Пари в ролята на Уини. И това, което ще кажа сега, е много грубо, но така го почувствах тогава. Играеше се на френски, а аз нямах слушалки за симултанен превод. Не знам дали това не ми попречи за възприемането на пиесата. Да, познавах я, но това, че си я чел, не означава нищо, все пак искаш този текст в момента да стига до ушите ти. Цялото представление ми се стори ужасно скучно, можеше спокойно животът ми да мине без него, въпреки че беше дело на Питър Брук (смее се).

Нашият екип (Маргарита Младенова, Рашко Младенов, Никола Тороманов-Фичо, Иван Димитров) започна репетициите с доста задълбочено проучване на всичко, свързано с Бекет, живота му, кой какво е писал за него, за ,,О, щастливи дни“… голямо четене падна. Искахме да се оттласнем от всичко, което сме гледали, и по-скоро да си кажем „Не, това не е нашето“, за да продължим напред. Искахме да правим нашето представление и следвахме виждането си за текста, за персонажите, за въздуха, в който те съществуват, за темата на пиесата.

Писана е преди повече от половин век – припознахте ли нещо от себе си или от съвременната жена въобще в Уини?

Не възприемам Уини като съвременна жена или въобще като жена, а като човешко същество. Истински щастливо същество в контекста на смъртта, което се бори да осмисли последните мигове от живота си. Затова не мога да гледам на нея просто като на една жена. За мен този персонаж е нещо много повече, по-скоро душа – Грети я нарича паднал ангел – нещо по-особено и трудно за разгадаване.

Струва ми се, че за да може човек да мине през тези текстове и теми, трябва да има известен опит. Ако щете, опит със смъртта, със страданието, в най-общия смисъл на думата. Или поне докосване до контекста на смъртта.

Бекет казва: „Няма нищо по-забавно от нещастието. То е най-комичното нещо на света“. Споделяте ли това мнение?

Абсолютно! Самата Уини в желанието си да изживее тези мигове, да намира всякакви неща, с които да ангажира съзнанието си, и да се бори, е комична по някакъв начин. Отстрани погледната, наистина е комична. Или по-скоро трагикомична. В много крайни моменти, в много тежки състояния човек може да бъде нелеп и смешен, затова съм съгласна с подобен поглед към нещастието. А и като знаем какъв е финалният изход, всичко изглежда смехотворно.

А с какво си обяснявате интереса към Бекет днес, в забързания ни век?

Мисля, че Бекет никога не може да остарее. Винаги ще е актуален. В безкрайно абсурдно и ускорено време живеем. Много се изместиха важните неща и смисълът въобще. Просто живеем в Бекетов абсурд и точно това е причината.

Играете в пиеси на Чехов, Шекспир, Достоевски, Ибсен, Стриндберг, Мюлер, Олби, Вирипаев, Ердман, но и на големите Йордан Радичков, Константин Илиев и Иван Радоев. Чия чувствителност ви допада най-много?

Хм… Не мога да кажа, не мога да ги деля. Но от тримата български автори, които споменахте, Йордан Радичков ми е страшно близък. Неговият свят, неговите загадъчни истории винаги са ми били безкрайно интересни. В тях има много театър, много провокации към актьорите. Темите, които го занимават, са изключително важни. Същото мога да кажа и за Стриндберг. Там обаче е съвсем различна история – мрачна, северна… Чехов пък е съвсем друго нещо. Затова бих казала, че всеки от тези автори ми носи по нещо, намества се там някъде и запълва празнини в сърцето.

А това, че можете да живеете в други времена, да пресъздавате други нрави, професионално предизвикателство ли е, или по-скоро е удоволствие?

По-скоро е удоволствие, пътуване. Като възможност да си представиш, че си някъде, където никога няма да бъдеш. Да, то е и предизвикателство, но за мен е като мечта душата ти да се пренесе в непознати светове, в непознати измерения. Можеш да си ги въобразиш, да бъдеш за малко там и после (смее се) да се върнеш обратно там, където ти е мястото. И толкова.

Ако можехте да избягате от днешното време, кое друго щяхте да изберете?

Бих искала да надникна в бъдещето (смее се). Вярно е, не знаем какво ни готви то, но ми е интересно. Всъщност вижда се накъде вървят нещата, само че не знаем дали няма да станат непоправимо страшни.

За съжаление, днешното време също не е най-симпатичното…

Не е. Усложниха се нещата. Аз съм за по-простия начин на живот, някак си като че ли преди бяхме по-щастливи. А може би така ми се струва, защото съм била на други години и всичко е било пред мен. Но нещата се промениха катастрофално и твърде бързо. И то не е само защото остарявам. Виждам го и при младите. Свидетел съм колко им е трудно, колко са объркани, не са спокойни за бъдещето си.

Йордан Радичков казваше, че живеем в пупаво време – беше през 90-те, но май не сме се променили, нали?

А как ли би нарекъл той времето сега?!

Случващото се в държавата се отразява и в театъра. И огледалото се нарича Народен театър – как гледате на проблема там?

Кризата в Народния театър, както и политическата ситуация в България имат един и същи корен – дефицит на справедливост. Всеки има различни политически пристрастия и никой няма право да осъжда друг за това. Проблемът е, че политиците, около които гравитира Велислава Кръстева (бившият пиар на театъра – б.р.), са хора, за които има сериозни съмнения. Считам, че хора като нея нямат място в Народния театър, нито в който и да е друг, независимо от професионализма си. От своя страна, да, Александър Морфов не реагира по най-адекватния начин с драскането по вратите. Но станалото – станало. Резултатът е: Велислава Кръстева вече не е в Народния театър, а Александър Морфов е уволнен. Първото можеше да стане много по-рано, второто – изобщо да не се случва. Мястото на Сашо Морфов е в театъра! Директорът Васил Василев носи отговорността за тези свои решения и би трябвало, познавайки колко чувствителни са хората на изкуството, да е предвидил и последиците. По-лошото е, че от политически този конфликт се изроди в междуличностен, защото не се реши навреме. Намесиха се много хора, а в такива случаи винаги има обидени и засегнати. Това, естествено, се отрази на атмосферата в театъра, а неговата трупа заслужава здрава и истински творческа, работна атмосфера. За да се нормализира ситуацията, трябва всеки да прескочи егото си, трябват време и усилия. Отвратително е, че конфликтът се превърна в дъвка за чужди на процеса наблюдатели, което допълнително разруши атмосферата, но ние също сме виновни за това.

Освен със Сашо Морфов вие работите и с други от най-добрите режисьори в съвременния ни театър – Маргарита Младенова и Иван Добчев, Явор Гърдев, Теди Москов, Бина Харалампиева… Как ви оформяха те като актриса?

Да работя с всички тях е подарък и смятам, че всеки ми е дал… ритник (смее се) в най-добрия смисъл на тази дума. И то много сериозен. Актьорът има нужда от силен режисьор до себе си, който да го води. Благодарна съм за това. Работата с тях носи усещане за смисъл, че това, което правиш, не е просто да размърдаш въздуха, а да служиш на нещо голямо.

Снимате се и в киното, последно ви гледахме в „Страх“, а скоро и в новия тв сериал „Вина“. Отдъхва ли си в киното театралният актьор, здравословно ли е да сменя изкуството?

Защо да не е здравословно?! За мен даже е задължително. Разбира се, моята любов ще си остане театърът, въпреки че много обичам киното. Обичам да се снимам, но в театъра е основното изпитание. Но и в двете изкуства е много важна концентрацията. В киното имаш право на няколко дубъла, но си дотам, след което всичко е в ръцете на режисьора и монтажиста. Но колкото и да е различно като работа, нещата за актьора са едни и същи, пак става дума за безусловна истина. Камерата е безкрайно жестока, там всичко се вижда уголемено по три. Трябва да си органичен, а не естествено присъстващ. И трябва да го направиш за много кратко време. В театъра е важен живият контакт с публиката, а в киното любовният ти контакт е с камерата.

Първата ви голяма филмова роля беше на Сиси Графинята. Има ли друга реална личност, която бихте искали да пресъздадете?

Не, никога и не съм искала да изиграя конкретна героиня. Може би единственото нещо, което съм искала, беше в първата година след създаването на „Сфумато“. Правехме ,,Чайка“. Спомням си как се събрахме в една заличка в НДК, трябваше да се обяви разпределението, а аз седях и се молех: „Маша, Маша, Маша…“. И така стана (смее се).

Спомням си реплика на една от вашите героини, Жана от едноименната постановка на Явор Гърдев: „Вече в никакви отношения не вярвам освен в стоково-паричните“…

Това е най-гнусната ми реплика…