Култура / Брой 5 (2998), Май 2023

Разговор с кинорежисьорката Иглика Трифонова

С какви мотиви се включихте в „Движение за култура“? Кои са приоритетите за вашето участие?

Всичко започна с т.нар. скандал в Народния театър. Първоначално мислех, че не бива да се намесват външни хора. Вярвах, че възникналите проблеми и противоречия ще се решат от хората вътре в театъра и че това е неизбежно. Вярвах също, че само така решението на конфликта ще е здравословно. Не се съмнявах, че ще бъдат взети адекватни управленски и административни решения. В крайна сметка новият директор спечели конкурса в Министерството на културата със своята програма, в която имената на Сашо Морфов, Явор Гърдев, Захари Карабашлиев са споменавани нееднократно като гаранция за бъдещото развитие и успехи на театъра. У нас, хората от гилдията, се беше явила плаха надежда, че в българската култура се случва нещо смислено, градивно и стабилно.

Директорът очевидно нямаше управленския капацитет да се справи със ситуацията и направи грешния избор да поведе битка не за консолидирането на екипа на театъра, а да докаже, че той е Шефът. И в тази битка сякаш всичко беше позволено. А резултатът от всичко това е ялов и истински тъжен – по различен начин той разгони хората, с чиито имена спечели конкурса и чието място, без всякакви уговорки, е в Народния театър – същите тези Сашо Морфов, Явор Гърдев и Захари Карабашлиев. Истеричните изявления, които направи на пресконференцията при уволнението на Морфов, са забележителни със своята нелепост. Прииска ми се да кажа на господин Васил Василев, че напразно се е стремял към поста директор на национален театър, ако истински вярва, че Личността в изкуството няма значение. За бога, що за примитивно доктринерство? Обидно е за всички нас, които се занимаваме с изкуство в тази държава. Обидно е за нивото на културните институции.

За мен тези недомислици отключиха и болезненото чувство на унижение, трупано през годините от контактите ми с чиновници и администратори от Министерството на културата, от Комисията по култура в парламента, от политици, уж занимаващи се с културата. Арогантността им често надскача допустимото. А некомпетентността им е съществена пречка за сериозен разговор по истинските ни проблеми, за същинска работа по така необходимата стратегия за развитието на културата в България. Това е моята лична мотивация. Да кажа поне, че не приемам такова поведение, и да припомня на подобни самозвани чиновници, че са избрани и поставени на тези постове, за да свършат смислена работа в името на КУЛТУРАТА, и им се плаща за това от данъците ни.

Какви са пресечните точки в проблемите на киното и сценичните изкуства? За разлика от театъра, където липсва актуално законодателство, киното има свой закон.

Киното и театърът са близки изкуства по същество. Както се казва, те са от една майка раждани. И двете работят с драматургия, с актьори, и двете се срещат с публиката директно (макар че в киното не е на живо). Те са комплексни изкуства, защото работят с разнообразни и големи екипи – осветление, грим, гардероб, технически служби и много други. Освен работата на творците за осъществяването на крайния продукт, филм или представление, е необходим и сериозен мениджмънт. Те са скъпи изкуства.

Но киното и сценичните изкуства работят по различни закони и различни правила поради различните си специфики.

Общите ни проблеми са:

1. Хроничното недофинансиране (България е държавата в Европа с най-нисък процент от годишния си бюджет, отделян за култура)

2. Пълната липса на държавна стратегия за развитието на културата

Тук ми се иска да кажа нещо много важно, макар да съзнавам колко е болезнено. В борбата за увеличаване на процента за култура и изработването на изстраданата държавна стратегия трябва да бъдем заедно. Случваше се през годините уважавани хора от театъра да се изказват срещу киното на тема пари. Това е като да посегнеш на брат си в семейство, оскотяло от мизерия. Колегиалността в тази борба е знак за професионална осъзнатост и убеденост, че изкуствата ни са важни и необходими за обществото. Вярата в това е може би единственото, което ни прави устойчиви, защото борбата явно ще е продължителна.

Кои са най-належащите реформи в сферата на киното?

При всички срещи в Министерството на културата със сменящите се министри или техните заместници, в разговори с депутати или на формални предизборни срещи с различни партии уж за култура, ние сме ги казвали:

– създаване на фонд „Българско кино“

– държавно регулиране на алтернативни финансови източници като телевизии, включително частните, регионални фондове и други. Така, както е в цяла Европа.

– спешни промени в закона за меценатството, който е стар и въобще не сработва.

– незабавни поправки в Закона за филмовата индустрия (ЗФИ) и правилника за прилагането му (ПП), защото последните поправки по този закон, извършени под силен политически натиск и при необяснимо бързане, направо го обезсмислиха.

Казваме всичко това, повтаряме го, но… глас в пустиня.

Сработиха ли промените в закона за филмовата индустрия?

Последните промени в ЗФИ могат да се изучават в учебниците по право като блестящ пример за юридически нонсенс и законотворческа немощ. Идеята беше нормативната уредба да се опрости, като се синхронизира с европейските регламенти и практики, да се гарантира ежегодно увеличение на финансирането и да се разпишат нови критерии, по които да става селекцията. Мои колеги, главно продуценти, но и режисьори и други, работиха стотици часове в работни групи в Министерството, в Комисията по култура, но версията на закона, която бе вкарана в пленарна зала и гласувана в спешен порядък, беше грубо прекроена и недомислена, както често се случва в българския парламент. Резултатът беше един усложнен до неразбираемост текст, пълен с противоречия, грешки и двусмислени предписания.

Давам пример. Последната сесия на Националния филмов център от 2021 г. е блокирана, защото участник в нея обжалва резултатите и съдът прие тезата му за основателна. Първата сесия за 2022 г. също е блокирана от дело на друг участник, който обжалва резултатите с диаметрално противоположната теза, и съдът я приема също за основателна. Това са две от шестте дела, които в момента се водят срещу НФЦ, и в резултат на това десетки проекти са блокирани.

Одобрени за финансиране филми не се снимат, а в края на годината НФЦ връща неусвоените, но „раздадени“ пари в държавния бюджет. По някаква дълбоко законспирирана причина обаче тези средства не могат да бъдат добавени към финансирането за следващата година и така, година след година, в НФЦ се трупа дефицит. Нещо като пирамида, която в един момент ще рухне и рано или късно в НФЦ ще има нулева година. Същевременно виновните за неработещия закон политици и чиновници от Министерството на културата ни заплашват, че ще намалят държавното финансиране, щом не го усвояваме. Десетките ни молби за спешни промени в ЗФИ и правилника остават без отговор, а заплахата стана реалност през тази година.

Готвейки се за това интервю, прочетох отново Отвореното писмо от кинообщността до президента за налагане на вето върху този закон, когато виждахме накъде отиват нещата. Всичко онова, което се случва днес, сме предвидили доста точно в това писмо. То е подписано от близо триста творци. Хора от различни поколения, с различни политически и художествени пристрастия. Хора, чиито филми гледаме на всеки значим национален празник. Господин Радев дори не сметна, че трябва да ни отговори. Иска ми се понякога високомерните български политици да съберат още малко кураж и откровено да заявят, че България няма нужда от култура. Така ще се знае за историята кой го е казал и някой ще трябва да бъде отговорен за казаното и за направеното. Българските политици явно не се страхуват да загубят подкрепата на българските интелектуалци. Питам се защо?

2021, както казвате, беше кризисна за българското кино. Какво ще се случва през 2023 година?

В допълнение към всичко казано до момента, работата в НФЦ е допълнително блокирана от липсата на приет държавен бюджет. Ситуацията изглежда безнадеждна.

Отново давам пример. С продуцента Росица Вълканова работим по проект, спечелил субсидия от НФЦ и в копродукция с Нидерландия (спечелихме субсидия и от Нидерландския филмов фонд). С копродуцентката ни от нидерландска страна работим от двадесет и пет години. Опитваме се да ѝ обясним проблемите си в новосъздадената ситуация, за да намерим решения за все по затруднената ни съвместна дейност. Тя не може да разбере. Отказва да повярва в цялото това безсмислие. В един момент предположи, че ние някъде нещо бъркаме, нещо не проумяваме, и ни каза: „Иначе излиза, че държавата ви е против вас. Това е невъзможно…“. Изпитах срам. После изпитах гняв. И накрая отчаяние. Така е при много колеги.

Защо България все още няма национална стратегия за култура?

Толкова силно искам да получа отговор на този въпрос. Питайте и вие тези, които истински се вълнуват от българската култура, питайте политиците, питайте чиновниците.

Моята кариера в киното започна през далечната 1990 г. Тогава започнаха и първите разговори за тази стратегия. Но тогава политиците използваха мантрата „Нека културата изчака малко. Сега има големи проблеми. Няма модерна детска болница“. Приемах го, струваше ми се справедливо, човешко. Имах надежди, че нещата ще се случват в разумен ред. Но тридесет и три години по-късно тази болница още я няма, а се е превърнала в обект на цинична политическа спекула. Сега знам, че не е бивало да изчакваме, че борбата за култура е толкова важна, колкото всички други съществени области на общото ни живеене, даже повече. Защото, когато КУЛТУРАТА се неглижира, на нейно място веднага се настанява НЕКУЛТУРАТА. Това е обществен закон, оказва се. И днес наблюдаваме проявленията на тази жизнена некултура, живеем в нея. Огромна част от неслучването, неуспехите и апатията в общностите ни са следствие от нея.

Не съм оптимист. В институционалните разговори за стратегията за култура напоследък се чувствам така, сякаш казвам на едни хора: „Ама вие трябва да се стремите към по високи личностни и духовни хоризонти… трябва да обичате“, а вътрешно много добре знам, че човек или се стреми към извисяване, или не, или има дарбата да обича, или не. С призиви това не става.

Но няма да спираме. Трябва да питаме институциите защо така неглижират културата. Колкото повече хора имат нужда от нея, колкото повече хора питат, толкова по-трудно ще им бъде да продължават да го правят. Дано…

Въпросите зададоха Людмила Димова и Тони Николов

* * *

Отворено писмо на филмови дейци

Ние, долуподписаните български режисьори, актьори, продуценти, сценаристи, оператори и други филмови дейци, водени от разбирането за устойчиво развитие на българското кино и създаването на целесъобразна, ефективна и ефикасна нормативна уредба в областта на българската културна политика, заявяваме, че не приемаме Закона за изменение и допълнение на Закона за филмовата индустрия (ЗФИ), гласуван на второ четене в Народното събрание на 17.02.2021 г., и апелираме към Президента на Република България г-н Румен Радев да наложи вето на закона според неговите правомощия. В текста има нововъведения с категорично ретрограден характер в разрез с европейските практики и процеса на създаване на високохудожествено кино. Становище по тези конкретни текстове и възражения относно противоречията с европейското законодателство и нарушенията на Закона за нормативните актове и правилника на Народното събрание ще изложим в искането ни за президентско вето. По същество измененията в ЗФИ нанасят тежки дългосрочни последици за българското кино, защото представляват фундаментална подмяна на философията и принципите в закона, подмяна, която превръща изкуството и културата от ценност в продукт. Европейската практика и съвременните тенденции във филмовата индустрия на страните, членки на Европейския съюз, показват точно обратното. Хипотетичното увеличение на публичните финанси за българското кино служи за примамка, която да прикрие негативите от прибързаното и незаконосъобразно въвеждане в закона на схеми за финансови стимули и телевизионни сериали. Ние сме за модернизация на сектора, за реформа, която да включва всички утвърдени в европейската практика форми на държавно подпомагане, а това може да се постигне само с изработване на изцяло нов закон. За съжаление, предлаганият ЗИД на ЗФИ е пълен с противоречия и ние не вярваме, че капацитетът на настоящата държавна администрация, ангажирана с прилагането му, е способен да ги преодолее. Нещо повече – измененията и промените в закона предпоставят усложнени процедури, които ще доведат до административен произвол и възможност за бъдещи корупционни практики. Затова искаме неговото цялостно преразглеждане след смяна на сегашната администрация в сектора. Законът за филмовата индустрия е много повече от съвкупност от правила и норми. Той трябва да е преди всичко израз на държавната политика, на призмата, през която тя гледа на предмета на закона, а именно българското кино. В измененията привидно е заложена целта: срещата на зрителя с изкуството да е приоритет на държавната политика. Липсват обаче механизми за смислено осъществяване на тази среща чрез образователни цели и приоритети, както и на рамка за ефективно програмиране на българско кино в различните канали за разпространение. Законът слага под една шапка високохудожественото кино, телевизионните сезонни сериали и финансовите стимули за чуждестранни продукции, осъществени в страната, като третира преференциално комерсиалния успех. Така целта на държавната културна политика се променя от формиране, образоване и културно извисяване в обслужване на масовия вкус. В този си вид законът не противостои на ценностната криза в обществото ни, а се превръща в нейно отражение и катализатор. А именно кризата на ценности е основна пречка за устойчивото развитие на нацията!

22 февруари 2021 г.