Прошката и духът на истината. Разговор с режисьора Орлин Милчев
„Няма как да се помирим с миналото си, ако не го видим честно, дори и това да ни донесе болка и разочарование.“ С режисьора Орлин Милчев разговаря Деян Статулов
„Изкуството да падаш“ е пълнометражният дебют на Орлин Милчев, сценарият му е дело на Неда Филчева и Марин Дамянов, оператор е Емил Христов. В ролите са Елена Замяркова, Александра Сърчаджиева, Ивайло Христов, Иван Бърнев, Валери Йорданов, Димитър Николов, Полина Недкова, Жорета Николова, Светлана Янчева, Димитър Баненкин. Филмът получи Наградата за дебют на Фестивала на българския игрален филм „Златна роза“ 2022 и Наградата на публиката на София Филм Фест 2023.
С какви проблеми се сблъсква един млад режисьор по пътя от късометражното кино до дебюта си в пълнометражното?
Мисля, че най-големият проблем е да останеш мотивиран и да не спираш да работиш, докато развиваш себе си като личност и професионалист. Стигането до пълнометражен филм е маратон, не спринт. За мен основното беше да продължа да снимам и да се задълбочавам в професията и езика на киното. Мисля, че има какво да се научи от всеки формат, с който един режисьор се сблъсква по пътя си. Тук също има капан – да не загубиш фокуса и началната цел – в крайна сметка да правиш кино, най-сложния и задълбочен формат във аудиовизуалните изкуства. Другото основно нещо е да имаш какво да кажеш все пак. Този сценарий, идея или проект, за който си готов да отделиш следващите 2–3–5 или повече години от живота си. Битката за филма е невъзможна без тази конкретна тема или идея, която е по-голяма от теб самия.
След късометражния филм „Добри“ с пълнометражния си дебют отново се фокусирате върху маргинални герои или поне такива, които не са във фокуса на общественото внимание. Откъде идва този интерес?
На първо място, гледам на персонажите в един филм като на индивидуалности. Интересува ме една лична история или събитие, а не заключение за цяла група. Изследвайки един персонаж, е съвсем естествено и да се потопим в света около него. За мен е важно героите ми да са плътни и живи, да имат своята цел и битка. Опитвам се да ги поставям в среда, която съм опознал по някакъв начин. В „Изкуството да падаш“ Бори и нейното семейство обитават периферията на града – едно своеобразно безвремие. Тази среда обаче не търси някаква социална оценка – просто тези градски пукнатини бяха част и от моя свят, когато бях на възрастта на героинята. Вървял съм по улиците, по които Бори се движи във филма.
Не ви ли притеснява, че могат да ви обвинят, че български филм за пореден път се занимава с мрачни социални проблеми на битието?
Не, ако една история е добре разказана, ако в нея можем да усетим личния момент на персонажа, но и социалния, защото всеки е част от някаква група, в зависимост от нивото на анализ. Две неща не харесвам – тенденциозно кино за социални групи или кино, на което се лепва етикет, че е такова, само за да се класифицира някъде. Вярвам, че добрите филми поставят героите в личен, социален и времеви контекст (спецификите на времето, в което живеят) – никога само в един. Колкото до проблемите, не всяко кино е направено за забавление. Мен като автор ме интересуват въпросите, които се пораждат в зрителя, и емоциите, които нахлуват в него – да мисли, но и да чувства. Не смятам, че киното, което правя, е мрачно, точно обратното – опитвам се да докажа на себе си, че дори в най-трудни обстоятелства човекът може да се извиси.
Сценарият на филма „Изкуството да падаш“ е писан от двама сценаристи. Как се осъществи процесът от първоначалната идея до крайния вариант и последвало заснемане?
Благодарен съм на Неда Филчева и Марин Дамянов, че ми позволиха да интерпретирам тази история и да я пречупя през моя поглед. Един сценарий е жив организъм, а не издълбан върху камък текст. В този смисъл движещата ни мотивация е желанието да разказваме достоверно и доверието във всеки член от екипа ни. Киното е колективно изкуство и позволява надграждане и обогатяване, израстване на историята и нейния контекст, пречупен през различните нива на продукция. Разбира се, условието е всички в екипа да имаме общо намерение да разказваме честно и съм щастлив, че това се случи – на нивото на сценария, актьорите, камерата и т.н. Тази история е архетипна и всеки детайл, добавен към нея, я превръща в плътна реалност, в автентичен свят.
Имате прекрасен тим от актьори. Как ги привлякохте към осъществяването на филма?
Много съм щастлив, че успях да работя с някои от любимите ми български актьори. Вярвам, че ключовата дума е честност. Разказвайки им историята и начина, по който смятам да я осъществя, успях да запаля тези страхотни професионалисти и им благодаря за доверието – беше чест за мен. Целият ни екип е прекрасен и съм много щастлив, че зад мен бяха продуцентите ми от „Геополи“, защото не позволиха нито един компромис в проекта – въпреки ограничения бюджет и всички трудности. Доверието е всичко в един филм, а аз имам огромната привилегия продуценти и екип с много повече опит да повярват в моята визия и усещане за филма. Благодарен съм!
Героите във филма са представители на различни поколения, всеки с белезите на своето време. Можем ли въпреки всичко да надмогнем поколенческите различия?
Разбира се, че можем, това е една от основните теми на филма. Ключът обаче е в преодоляването на лъжата. След това идва и прошката. В семейството на Борислава, точно както в нашето общество, лъжата, изкривяването на миналото и манипулациите правят диалога невъзможен. Първо трябва да си кажем истината – какво и защо се е случило, за да сме тук сега. После обаче трябва да се поставим на мястото на другия – в неговите обстоятелства и време. Да си напомняме, че пътят към ада е постлан с добри намерения. Честността е условието за раждане на прошката.
Доколко раните от социализма и прехода ни научиха да падаме?
Ще ни научат само ако бъдат осъзнати в светлината на действителните събития и мотивации. Историята трябва да се напомня и да не се идеализира или романтизира. За съжаление, този период е продължил твърде дълго. Белязал е всички аспекти на живота у нас и за съжаление той се характеризира най-вече с думите лъжа и манипулация. И точно както в семейството на нашите герои, няма как да се помирим с миналото си, ако не го видим честно, дори и това да ни донесе болка и разочарование. Вярвам, че след това падане ще бъдем малко по-силни в бъдещите ни битки като общество.
Орлин Милчев е роден през 1987 г. в София. Завършва НАТФИЗ през 2016 г., а през 2017 г. – майсторски клас в IFA (Италия) при легендарния режисьор Бела Тар. Дипломира се с късометражния филм „Добри“ (2017), селектиран в конкурса „Джеймисън“ на София Филм Фест и Фестивала на ВГИК, Москва. На фестивала „Ранно пиле“ е обявен за най-добър български късометражен филм. „Изкуството да падаш“ (2022) е първият му пълнометражен филм.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук