Да не заменяме комунистическата надменност с либерална. Разговор с Бойко Пенчев
С доц. Бойко Пенчев за книгата му „Прогресисти и консерватори. Темпорални модели в българската литература от края на 40-те до 70-те години на XX в.“ разговаря Катя Атанасова
Това е всъщност дисертационният труд[1] на доц. Бойко Пенчев за присъждане на научната степен „доктор на науките“. Хубавото обаче е в решението този труд да бъде издаден като книга. Изследваният период е представен чрез прецизно вглеждане в работите на ключови писателски фигури, както и в изследванията на емблематични критически тестове. „Разказът“ в „Прогресисти и консерватори“ показва нееднозначността на литературния процес, сложните промени, които се извършват в него, отношението към „нашето“ и „чуждото“, връзката между автори, като Тончо Жечев и Кръстьо Куюмджиев например, с автори, работили по-рано, в периода между войните. Читателят ще може да проследи възприемането, критическата рефлексия върху творчеството на писатели като Йордан Радичков, Николай Хайтов, Васил Попов. И независимо че е научен труд, книгата на Бойко Пенчев се чете леко, тя е разбираема дори не само в по-повърхностния си, „сюжетен“ пласт. Демонстрира пред читателя висока литературна култура, сериозен научен и изследователски интерес, толерантност и разбиране към сложните процеси в българското литературно поле в едно време, което сме свикнали да приемаме като „несложно“, едностранчиво и ясно в „изискванията“ си към авторите и произведенията им.
Във вашата книга се занимавате с периода от края на 40-те до 70-те години на XX век. С какво ви предизвика той като изследовател?
Всичко започна с участието ми в един изследователски проект на Центъра за академични изследвания в София през 2009 г. Там аз работих върху тема, която в превод на български звучи така: „Ре-укореняването на индивида: модерността и нейните безпокойства в 60-те години на ХХ в.“. Това е мой дългогодишен интерес – съпротивата срещу Модерността, различните форми на контра-Модерност. Та още тогава ми се стори много интересен и важен проблемът как така вътре, в ядрото на социалистическата култура, се появява един ясно обособен консерватизъм. Как е възможно например възторжените рецензии за „Диви разкази“ от края на 60-те да говорят с езика на „фашиста“ Владимир Василев, който се възторгва от природната монолитност на Йовковите герои в статията си от 1933 г. „От 1920 г. до днес. Битов реализъм“?! И още тогава се сблъсках с един подвъпрос – как да наричаме това явление? Защото интуитивно усещах, че нито „консерватизъм“, нито „национализъм“, нито, да кажем, „традиционализъм“ са подходящи. Като възможно решение предлагам термина „поставтохтонизъм, което времето ще покаже доколко е подходящо.
Всички знаем, че в късните си години властта в бившия Източен блок преминава от пролетарски интернационализъм към откровен национализъм – най-болезнените доказателства видяхме в бивша Югославия и в СССР. Заниманията ми с авторите от 60-те години обаче показаха, че става дума за нещо много по-сложно и всъщност органично свързано и с европейски философски традиции, и с културни нагласи от българския междувоенен период. През 60-те години се наблюдава един поврат обратно към „родното“ и „органичното“, който е напълно антимарксистки и няма логика нито да се появи, нито да възтържествува, както на практика става. Опитвайки се да си изясня общата картина, се върнах назад към 50-те години, за да анализирам по-детайлно онова, срещу което „консервативната революция“ на 60-те се изправя. Така в книгата ми се оформиха два големи дяла – първият, посветен на прогресистката, силно идеологизирана епоха на българския сталинизъм, и след това един втори дял, в който се занимавам с различните форми на консервативния обрат през 60-те, свързан най-вече с интелектуални фигури като Тончо Жечев и Кръстьо Куюмджиев.
Избирате да „проблематизирате“ времето в литературата и литературната критика. Защо точно времето?
За времето може да се говори много и по различни начини. Моят избор беше да използвам съзнанието за време като една такава категория, която би могла да осветли връзката между литература и обществен живот, между литература и действителност. Ако трябва с едно изречение да определя своя труд или да изразя какво ми се е искало той да представлява, бих го нарекъл опит за концептуална история на българската литература от края на 40-те до 70-те години на ХХ в., проследяваща променящото се съзнание за време в нея.
Всъщност съм се ограничил до изследването на това, което наричам „темпорални рамки“. Темпоралните рамки са дискурсивни модели, които структурират социалното време и ориентират частния човешки опит спрямо един общ, споделен времеви хоризонт. Казано малко по-литературно, темпоралните рамки снабдяват смъртното човешко съществуване, крайно и ограничено във времето, с някакъв смисъл. И всъщност в работата си разглеждам начина, по който работят в литературата две темпорални рамки. Едната е линеарно-прогресистката и тя изглежда позната и съгласувана със здравия разум и науката. Това е векторното време, което е необратимо и има посока. Поради редица причини обаче тази темпорална рамка се оказва заредена с дефицити, ситуирането на човешкия опит в нея не е безпроблемно. Така в литературата и философията се появяват алтернативи, в които линейно протичащото време е заменено с вечност, цикличност, сливане на времената и т.н. Темпоралните рамки са по сложен начин интегрирани в политическите идеологии и естетическите практики и т.н. Точно това ги прави подходящи за анализ, който да свърже литература и идеология например. Времето е онова, което дава екзистенциален заряд на културните самоописания.
В теоретичните си постановки се отказвате от известните философско-теоретични модели на времето (Хайдегер, Рикьор) и избирате други отправни точки. Кои и защо?
Напоследък съм все по-скептичен спрямо възможностите на „теорията“ да служи като инструмент при интерпретацията на литературните текстове. Метафората за теорията като „кутия с инструменти“, която беше много популярна през 90-те, е изкусителна, но малко подвеждаща. Теорията за мен е по-скоро набор от едри допускания, които задават перспективата на гледане, а именно – какво да видиш и какво да пропуснеш. В работата си се опитвам да използвам идеята на Райнхарт Козелек за напрежението между „хоризонт на очакване“ и „поле на опита“. Но не бих се определил като „козелекианец“.
Опитвам се да практикувам една модифицирана „история на понятията“. Това означава анализ на концептуални образи, „образопонятия“, които имат идейно съдържание, но и сетивно въздействие. Това са точките, в които се пресичат художествени текстове и метатекстове, „високи“ и „ниски“ интерпретативни работи. В книгата такива са примитивът, еснафството, езическото, Дионисовото, епическото (в жанровото название „епически роман“) и т.н. Целта ми е да изясня генеалогията и импликациите, фигуративните функции на определени понятия в критиката. Сред художествените текстове пък са ме занимавали такива, които не са просто илюстрация на даден темпорален модел, а го оспорват, усложняват, проблематизират…
Впечатляващ е корпусът от текстове и жанрови форми, върху които градите своя литературно-исторически и критически прочит – художествени текстове (лирика и проза), литературна критика, есеистика, партийни документи, филмова продукция и др. Защо избрахте този интердисциплинарен подход и с какво той ви помогна по-добре да осмислите разглеждания период и проблема за времето?
Много важна за мен е възможността да преминавам свободно от литературни към нелитературни текстове и обратно. Считам литературната критика, че и литературознанието като цяло, за част от литературата – не защото имат елемент на реторичност или „художественост“, а защото за мен литературата е преди всичко богатство от различни равнища и форми на самосъзнание. Всъщност това, което ме прави резервиран към класическата „история на понятията“, е, че ги разглежда в изолиран контекст от ограничен брой „високи“ текстове, обикновено философски. Аз, като литератор, който е изпитал влиянието на Бахтин на младини, се интересувам от преходите, обратите, карнавализациите, ако щете, на теоретичните понятия. Затова, когато се занимавам със семантиката на понятието „езическо“ в края на 60-те и началото на 70-те години, за мен в един момент става важно да спомена Пантелей Зарев с неговото „Животното в разказите на Радичков е примитивен „езичник“ и след това да стигна до възмущението на ортодоксалния марксист Любен Георгиев, който огорчено споделя: „Сега козелът и пръчът стават еталон за „модерно“ светоусещане и светоотношение“. Интересува ме прескачането на понятията между различни дискурсивни пластове, защото именно там можем да уловим как езикът оформя съдържания, които не просто носят смисъл, а пораждат несъгласие или възторг, респект или смях.
Обяснете накратко за читателите ни прогресизма и прогресисткото време (с неговите ключови метафори и идеи) и съответно консерватизма и „консервативната революция“ от 60-те?
Може би най-красноречивият пример за комунистически прогресизъм в книгата е промяната във функциите на слънцето в лириката от периода на сталинизма. Слънцето там вече не е циклично изгряващо и залязващо небесно тяло, а „ново слънце“, маркер за пришествието на светлото бъдеще в настоящето. „Консервативната революция“ на 60-те пък ражда множество необичайни образи, които се изправят срещу линеарно-прогресисткото време и то се препъва в тях, защото не може да ги вкара в своя темпорален ред. Такъв образ е например Бабата в книгите на Васил Попов или на Георги Алексиев през 70-те. Там бабите не са просто умилителни метонимии на патриархалния свят, а така да се каже, възли от „антивреме“, сгъстявания на „вечността“. Подобна фигура, макар и от друг порядък, е верблюдът на Радичков. Разбира се, изследването засяга и „по-сериозни“ обрати – например частичното изоставяне на понятието „народ“ в полза на сякаш по-низшето „род“. В края на 60-те българската литература предлага една фундаментално различна визия за миналото, което вече не се мисли в прогресисткия разказ за класовата борба и прехода от „робство“ към „светло бъдеще“, а се моделира през призмата на трагичния сблъсък между традиция и модерност, между вечността на Селото и неустойчивостта на Града.
Онова, на което настоявам, е, че „консервативното“ като антипрогресизъм през 60-те и 70-те години не означава естетически консерватизъм. Напротив, именно излизането от линеарно-прогресистката рамка поражда едни радикално нови литературни почерци и води до обновяването на литературния език и проблематика.
Разбира се, нито прогресистката, нито консервативната темпорална рамка сами по себе си гарантират някакво морално или естетическо предимство. В полето на прогресистите също има оригинални фигури, да вземем водещите поети от т.нар. „Априлско поколение“ или пък интелектуалец като Цветан Стоянов.
Най-важните ви лични „открития“ в работата ви върху тази наистина впечатляваща книга?
Мисля, че в книгата личи едно пристрастие към явлението, което наричам „консервативна революция на 60-те“. Много важно бе за мен реконструирането на богатата мрежа от аналогии, която типологически свърза едно философстване, характерно за Германия в годините след Първата световна война (това е оригиналната „консервативна революция“, за която у нас пръв заговори Иван Еленков през 90-те) и писането на интелектуалци от Живковата епоха като Тончо Жечев. Не е ли твърде фриволно успоредяването на фигури като Жечев и Кръстьо Куюмджиев с „фашисти“ като Артур Мьолер ван ден Брук, изковал израза „Третият райх“?! Убеден съм, че аналогиите не са произволни, че става дума за сходен тип реакция срещу Модерността, която е много по-дълбока и гъвкава и затова етикети като „фашизъм“ и „национализъм“ в случая не вършат работа. Опитал съм се да покажа, че традицията на нашите „традиционалисти“ не е нещо дадено, завещано от майката, вуйчото и „дедите“, а представлява сложно конструиран интелектуален модел, в който са включени и славянофилите, и Лукач, и Ницше, макар и през посредничеството на Томас Ман. Много важно за мен беше да сваля стигмата от неща, които за нас, либералите, намирисват на етнонационализъм. Всъщност това е дискусионен въпрос – можем ли да разделим „добрия“, сложен автохтонизъм на 60-те от „лошия“, опростенчески национализъм на 80-те години с официалните чествания „1300 години България“, Възродителния процес и т.н.? Тук е нужен сериозен, аргументиран дебат. И все пак аз ще продължа да настоявам, че оценностяването на „родното“ и „родовото“ не бива да бъде подминавано с лековата насмешка. „Консервативната революция на 60-те“ е сложен феномен, който е специфичен отговор на проблеми, генерирани в социалистическата култура, но той има и по-дълбоки, универсални корени. Една от най-отблъскващите черти на комунистическото мислене е интелектуалната надменност, непоколебимата увереност, че знаеш правилните отговори, а всички останали са някакви клетници, неспособни да прозрат механизмите на историята. Да не заменяме комунистическата надменност с либерална.
Бойко Пенчев (род. 1968 г.) е поет, критик и литературен историк. Доцент по литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Научните му изследвания са фокусирани върху връзките между литературата и проблематиката на модерността, идеологиите, културната памет. Преди „Прогресисти и консерватори“ (2023) има публикувани четири литературнокритически книги: „Тъгите на краевековието“ (1998), „Българският модернизъм: моделирането на Аза“ (2003), „Септември ʹ23: идеология на паметта“ (2006), „Спорните наследства“ (2017). Автор е и на стихосбирките „Стихосбирка“ (1991) и „Слизане в Египет“ (2000), съавтор в мистификационните поетически антологии „Българска христоматия“ (1995) и „Българска антология“ (1998).
[1] Бойко Пенчев, „Прогресисти и консерватори. Темпорални модели в българската литература от края на 40-те до 70-те години на XX в.“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2023 г.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук