Игри с предизвестен край
„Игри в задния двор“ от Една Мазия, превод Жозеф Бенатов, режисьор Николай Поляков, ас. режисьор Боян Арсов, сценография Петя Боюкова, хореография Александър Манджуков, композитор Емилиян Гацов-Елби. Участват Елеонора Иванова, Даниел Кукушев, Денислав Маринчев, Рафаел Бижев, Димитър Стойнов
Пиесата на Една Мазия „Игри в задния двор“ насочва към проблема за насилието, което ожесточено се възпроизвежда и във времето на изкуствения интелект. Текстът на израелската писателка се занимава с последствията от насилието, с не/случайността му. Въпросът ѝ е доколко справедливата присъда е компенсация за преживяното от жертвата.
Непълнолетната Двори, сирак от петгодишна възраст, която живее с майка си в кибуц, се радва на неочаквано полученото внимание на четири момчета. Гордее се, че те я забелязват, и е готова и цигара да запали, и да изпие няколко бири на екс, и да танцува… Тайна мечтателка, с наивна самоувереност, тя вярва, че е достатъчно голяма, за да се предпази от евентуални опасности. Едното от момчетата е особено привлекателно за нея и я кара да се чувства красива и желана.
Ролите на тийнейджърката Двори и на прокурорката в съда се играят от една и съща актриса, както едни и същи актьори са и момчетата от задния двор, и адвокатите, които водят делото след бруталното насилие. Режисьорът Николай Поляков и екипът му от Театър „София“ подчертават двойствеността на знаците, като динамично променят амплитудата както между момичето и момчетата, така и между прокурорката и адвокатите. Преди миг Двори е невръстна девойка, хукнала с тиган и касетофон на пикник, а в следващия момент е вече предизвикателна тийнейджърка, която иска да порасне за един ден. Насилието идва след серия грешки на момичето, но може ли те да са повод за изнасилване? Дали усещането за безнаказаност не е част от този брутален акт?
Нищо не предвещава драма в горещия следобед. Ден като ден, който незабелязано ще отшуми. Самотно момиче се люлее, четири момчета играят баскетбол. Докато дриблират, те си разменят реплики. Едно от момчетата, по-зряло от другите, първо долавя с какво е заредена ситуацията. То подема мъжко-женската игра, в която момичето с готовност се включва. Той е умел манипулатор и играта пробужда тъмните страсти и у останалите момчета. Те вече не могат да се владеят, а истинският виновник стои отстрани и гледа, за да бъде оправдан после по време на процеса, докато другите са осъдени.
Постановката на Николай Поляков надскача предварително заложените от авторката намерения. Това не е само история за обърканите страсти, нито за различните гледни точки на участници и съдници. Това е спектакъл за механизма на насилието – задействан веднъж, той с ускорение удря всички. През играта се стига до престъпление и оттам идва и моралният казус, върху който режисьорът се е съсредоточил. Не е важно, че юридическата битка може да бъде спечелена, важно е, че след драмата нито момичето, нито момчетата могат да останат същите. Няма да са същите и адвокатите, неслучайно в спектакъла те са развити в постоянно движение – като ято птици, които по хичкоковски се нахвърлят върху момичето.
Експресивно-театралните решения на сцените, подадени от режисьора, се подемат от актьорите и развиват историята колкото през думите, толкова и през движението. Разгръщат я и през баскетболната игра, малка утеха в скучния следобед, и през танца, знак на свобода. Визуално естетизирано, насилието е като смъртоносен полет до мига, в който тялото на момичето съкрушено рухва на земята. Елеонора Иванова в ролята на момичето и прокурорката играе две версии на възможен живот. Актрисата е убедителна, превключва с лекота, а Даниел Кукушев, Денислав Маринчев, Рафаел Бижев, Димитър Стойнов равностойно ѝ партнират, като работят динамично – и групово, и индивидуално.
Актьорите са избрани след кастинг, обявен от Театър „София“. Възможността млади, незавършили още Театралната академия студенти да се включат в работата на софийски театър е много полезна. Партньорството им с Елеонора Иванова – Лулу, Сулвай… – е добър опит за тях, но най-важна за всички е срещата с Николай Поляков. Тя е станала форма на приемственост, която разширява възможностите и на актьорите, и на спектакъла. А публиката усеща важността на разговора и не откъсва очи от сцената.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук