Култура / Брой 7 (3000), Септември 2023

Не съм историк на медиите, включително на „Култура“. Специалистите ще напомнят, че се създава като в. „Народна култура“ през 1957 г. по идея на Александър Обретенов, който става главен редактор. Вестникът е замислен да опредмети визията му за обединителен център на всички художествени дейности във връзка с актуалната политическа линия (на комунистическата партия и държава, разбира се). След година Обретенов е оттеглен от поста, но начинанието му се продължава и задълбочава. „Народна култура“ става най-авторитетен говорител на идеологическата цензура, като впрочем – в разни микропериоди на размразяване – инцидентно допуска и публикации, отклоняващи се от ригористичната официална позиция. Този курс продължава до средата на 80-те години.

Аз обаче наистина не съм историограф на изданието, мога да говоря само от лични спомени. В състояние съм да свидетелствам за промяната в програмата на вестника, когато за главен редактор бе назначен Стефан Продев (през 1984 г.). Тя получи ускорение от Горбачовата „перестройка“, официално заявена през април 1985 г. За кратко време вестникът стана орган на действено несъгласните със „снишаващата се“ ретроградност на официозната върхушка в България. Той се превърна в пространство, отворено за всеки, мислещ умно, пишещ атрактивно, имащ усет за висока култура и държащ дистанция спрямо налагания „здрав“ разум. Превърна се в „естествено място“ на елитарна стратегическа общност.

Петият етаж на „Александър Батенберг“ №4, където работеха редакторите, представляваше няколко малки помещения и сравнително голям салон. Интериорът, в типичния за „зрелия“ социализъм стил, се доминираше от запуснатост. Разбитият паркет, влажният таван, олющените стени, проблемните фотьойли и столове, изтърбушеният диван са незабравими елементи от декора. В това „сценично пространство“ действаше най-масовият тогава клуб на софийския, а и не само софийски интелектуален нобилитет. Без уговорка и далеч не непременно в пряка връзка с работата на вестника, там се заседяваха за половин-един час талантливи хора, вплетени в хубави разговори, при които критерият ум и дистанцирането от официално налаганата варварщина отменяха множество граници, включително тези между поколенията.

Бях на 28 години, когато бях удостоен с честта да встъпя в тази общност. Лично аз не можех да си представя, че мога да припаря там непоканен или без препоръка. През 1988 г. написах статия, в която анализирах политиката и практиката на вездесъщия в тогавашен Бургас Недялко Йорданов, сринал ядрото на специфичната за града култура. Помолих Ивайло Дичев да ме представи и той го направи. Понеже ставаше дума главно за театър, първи ме посрещнаха Копринка Червенкова и Димитър Стайков. Стефан Продев зае характерна за „Народна култура“ позиция. Казал, че Йорданов му е приятел, но статията е добре аргументирана, поради което я подписа за печат. Така започна моето битие в „Култура“, белязало целия ми по-нататъшен живот. Когато се наложи да теглим чертата, оказа се че имам 207 публикации във вестника.

В този „синедрион“ на високата българска култура беседваха, подкрепяха се и спореха ефектно мислещи човеци. Тогава тяхната общност се генерираше не от съвместна светогледна, политическа или естетическа идеология, а от интелектуалния аристократизъм и – задължително – креативността. Генерално условие бе способността и готовността за диалог. Затова през втората половина на 80-те и през 90-те години вестникът биваше разпознаван като всякакъв: ляв и десен, консервативен и радикален, агресивен и пасивен. А той беше отворено публично пространство за отстояване на гледни точки чрез качествено аргументиране. Започнаха да се избистрят стратегически парадигми, алтернативни както на официозната, така и една спрямо друга.

Този процес бе прекъснат рязко, в стилистиката на комунистическото мислене и действие. В средата на ноември 1988 г. Продев бе пенсиониран, а Копринка Червенкова и Светла Иванова уволнени и изключени отвсякъде. На 18 ноември за главен редактор бе „спуснат“ Григор Чернев, чиято първа работа беше да спре всички статии, подписани за печат от Продев (и моят скромен опус видя бял свят в началото на 1990 г.). В знак на несъгласие напуснаха няколко от членовете на редколегията. Вестникът бе успешно препариран. Годината 1989 беше безогледно цензорска навсякъде и във всичко.

В края на 1989 г. Продев се завърна и се захвана с възстановяването на достойната физиономия на изданието. Малко след това обаче прие да поеме „Работническо дело“, което през април 1990 г. преименува на „Дума“. Главен редактор стана Копринка Червенкова, от името отпадна „народна“, а държавата отхвърли „Култура“, отказа да я финансира.

90-те години като че ли продължиха линията от средата на 80-те. Редом с по-старите авторитети, още при Продев започна навлизането на солидна група млади хора. Целият екип и най-вече Копринка Червенкова и Христо Буцев привличаха автори, редактираха, коригираха, насърчаваха. Тогава в „Култура“ пишеха почти всички, които после се утвърдиха като определители на високи мисловни вкусове. Голяма част от днес меродавните фигури в нашата култура станаха популярни чрез вестника.

През 90-те по страниците на „Култура“ се разгърнаха тежки, ожесточени дебати, сега можем да кажем – стратегически съществени. „Битките“ се водеха между бивши, настоящи и бъдещи приятели (така Ихор Шевченко описва споровете във Византия през XIV в.). Консолидираха се групи, някои от които поеха по свои пътища, встрани или даже срещу идейната определеност на изданието. Започна активното формиране на кръга „Култура“. Той задаваше физиономията на вестника след началото на новия век, при което изкристализира една – наистина широка – рамка на единен естетически вкус, стил, стоене в културата.

Наскоро Явор Гърдев определи вестника от този му период като arbiter elegantiae и отчете днешната му липса като тежка пробойна. Действително „Култура“ законодателстваше и поставяше граници. Рубриката „Във вестник Култура този текст не би бил публикуван никога“ резюмира тази позиция. Същевременно той провокираше създаването на други кръгове, носители на висока култура. Буквално си търсеше и стимулираше градивна конкуренция.

Масовите процеси обаче, които тръгнаха около началото на века, изглеждаха съвсем иначе. Норма започна да става арогантното невежество, изповядващо единствено успешното ориентиране във всекидневните ситуации и налагащо език, неспособен да формира и изказва смисъл. Междувременно избуялите кръгове с профилиран висок културен вкус колапсираха или поне се провинциализираха. Започна да става ясно, че пак идва време за разхвърляне на камъни. То предполага еклектично мобилизиране на носителите на същинско знание и свеждане на езиците му до достъпен за масата говор.

Ядрото на кръга „Култура“ и особено Копринка Червенкова, Христо Буцев, Екатерина Дочева, Никола Вандов и останалите „императивни човеци“ сред редакторите отказаха да участват в такова „разхвърляне“. Създаде се вестник „К“: фрегата, пусната на вода за строяване на устоялите, които да развеят флага и потънат с чест, заедно с цялата си епоха. Сега от нас се носят само отломки. Убеден съм, че редом с финансовите проблеми, характерологичните особености, съответните им конфликти и т.н., причина за края на вестника бе и тъкмо навлизането в този разхвърлян период.

Марката „Култура“ бе поета от едноименното списание. Наистина то е месечник, което ограничава възможностите за оперативна реакция. Заедно с това то несъмнено е едно от много малкото български издания, представящи и произвеждащи висока култура. В този смисъл се продължава традицията, ала не от последните две десетилетия на вестника, а от 80-те и 90-те. Видим е стремежът за привличане на всичко читаво, умно отстояващо автентично европейската същина на българската културна система. Очертаването на такава окръжност с трудно доловими граници е навярно сега правилната форма за съхраняване на ценностите. Оставам обаче с надеждата, че пак ще дойде време за събиране на камъните.