Култура / Брой 1 (2950), Септември 2018

Катя Кету, „Нощна пеперуда“, ICU, превод Росица Цветанова, дизайн на корицата Живко Петров, С., 2018

Магическият реализъм не е от вчера. Дори не е от онзи ден, по-скоро е от по-по-по-онзи ден. Термина използва за пръв път германският изкуствовед, фотограф и художествен критик Франц Ро (Franz Roh) през 1925 г. в монографията „Постекспресионизъм – магически реализъм: проблеми на най-новата европейска живопис“. С него той обозначава тенденцията в творбите на някои немски художници – Карл Хубух, Георг Шолц, Георг Грос, Ото Дикс, Макс Бекман, Антон Редершайд, Паул Келберер, Георг Шимпф и др., получила по-късно наименованието „нова предметност“ (Neue Sachlichkeit), приветствайки така възвръщането на изобразителното изкуство към фигуративното и обективното. В България от идеите и артистичните настроения на „новата предметност“ са повлияни мнозина от Дружеството на новите художници, като особено силно се проявява тя в картините на Стоян Сотиров, Кирил Цонев, Вера Недкова, Ненко Балкански… Приложението си към литературата понятието дължи на френския критик Едмон Жалу: „Ролята на магическия реализъм е да открива в реалността онова, което е странно, лирично и даже фантастично – тези елементи, благодарение на които всекидневният живот става достъпен за поетическо, сюрреалистическо и даже символическо преображение“. Жалу казва това през 1931 г., но културните историци изравят автор, използвал термина преди него – италианеца Масимо Бонтемпели през 1926 г. в книгата „Разграничения“. Чак след тях идват латиноамериканците – Артуро Услар Пиетри, Алехо Карпентиер, Габриел Гарсия Маркес, Октавио Пас, Мигел Анхел Астуриас, Марио Варгас Льоса…

Цялата тази генеалогия обаче Йордан Ефтимов зачерква с едър, дебел, плътен кръст[1]: със снизходителност говори за Масимо Бонтемпели и неговия il realismo magico, а за Алехо Карпентиер припомня, че в прозата му нито веднъж не се среща понятието „магически реализъм“; вместо него големият „метек“ на южноамериканската словесност използвал инакво определение – „реалночудното“. Прав е, макар че историята на едно или друго понятие, както сам отбелязва, е „историята на практикуването им“; тоест, казано етимологично, една дума може да носи и носи разни значения (явлението се нарича омонимия), също както едно понятие може да носи и носи разни съдържания. Работата на изследователя е да открои тези съдържания, да ги опише и квалифицира; тогава наистина ще стане ясно, че Magischer Realismus на Франц Ро, il realismo magico на Масимо Бонтемпели и el realismo mágico на латиноамериканците значат доста разни съдържания и че „реалночудното“ на Карпентиер е по-близо до общопризнатото разбиране на магическия реализъм днес.

Ала общопризнато разбиране не значи отчетливо разбиране. Сигурен съм, че мнозина, които с безпогрешна интуиция ще определят едно или друго литературно произведение като принадлежащо към магическия реализъм, ако ги помолиш да приведат точни характеристики, биха отговорили с думите на блажени Августин, когато го попитали що е време: „Когато не ме питат – знам, когато ме питат – не знам какво да кажа“. Тук откриваме важната сламка, която Йордан Ефтимов несъзнателно според мен подхвърля, за да проумеем донякъде същността на явлението: „Почти задължително сред темите на художествената проза, на която се лепва етикетът „магически реализъм“, присъства темата за диктатурата“. Диктатура е едновременно политическо и историческо понятие: свидетелства за начин на управление, който – също като часовниковото, тоест едно темпорално махало – ту остава някъде в миналото, ту застрашава настоящето.[2] Оттук вече сме в правото си да изречем: магическият реализъм е течение в литературата, което с нейните средства разказва историята, политиката и въобще обществото като съвкупност от свръхестествени, магически, странни и необичайни явления. Или, както доста по-пестеливо и красноречиво го е формулирал Маркес: „Ние се раждаме и живеем в свят на фантастична реалност“. Уточнявам: фантастично-реален е целият свят, не единствено Латинска Америка.

Цялата тази интродукция не е самоцел, по служба е: разрешава ми да заявя, че книгата на финландката Катя Кету „Нощна пеперуда“ трябва да причислим към магическия реализъм. Но – ще попитате – защо е необходимо едно тъй дълго предисловие за едно тъй кратко изявление? Ами защото, след като и през 2016 г. се налага политическото да бъде разказвано през магическото, значи от 1967 г., когато е публикуван Маркесовият роман „Сто години самота“, тоест почти 50 години по-късно, нищо в света не се е променило, нищо не е мръднало независимо от опустошителното цунами на постмодернизма, въодушевлението от порутената Берлинска стена, ужаса на взривения Световен търговски център, треперещия от талазите бежанци консумативистки западен (а май вече и източноевропейски) свят… И т.н., и т.н., и т.н.: ако постмодерният роман разклащаше и деконструираше утвърдените ценности на традицията и претенциозните аспирации на модернизма, то романът-магическа реалност се възправя срещу бездушието и сатанинската жестокост на властта. В „Нощна пеперуда“ тази сатанинска жестокост е буквална: оказва се, че зачеването на един от политическите лидери на днешния свят си е чиста проба дяволски акт. Катя Кету като че ли пише тази книга за отмъщение: отмъщение за погубения живот на милиони хора в клоаките на ГУЛаг, отмъщение за деетнизацията на народа на марийците (на които дори името е изменено на черемиси), отмъщение за това, че днешната руска политика размахва катюши и боздугани, а не кани с квас и буркани с консервирани гъби… В този смисъл бихме могли да кажем: докато политиката не влезе в релсите на човешкото, дотогава магическия реализъм като художествено-литературно течение ще продължи да го има. Доказва го, между другото, още едно произведение, преведено на български – „Хубостта е рана“ на Ека Курняван, където не марийци, а индонезийци страдат от маразмите и миазмите на историята и политиката.

Катя Кету е финландка. „Нощна пеперуда“ (Yöperhonen всъщност значи молец) е петият й роман. Известност добива с третия, „Акушерката“, отново история за смърт, кръв, но и любов, и вярност. Талантлива и директна, тя не спестява нищо на читателя и в това е очарованието на книгата й. Родена е през 1978 г. На двете си ръце има татуировки на цветя – може би като компенсация за това, че в света, който описва, цветята са рядкост; преобладават бурените, пустошта и уродливата безчовечност. На цветя, да, само че на лявата цветята – красиви, пищни, разцъфтели, са обкичили човешки череп. Защо ли?…