Култура / Брой 7 (3000), Септември 2023

В. „Народна култура“, год. ХХVIII, брой 6, 8 февруари 1985 г.

Сега идвам от болница – болният от съседното легло починал, изнесли го чак на следващия ден. Аз негодувам, а баща ми: „Бяхме решили нашата стая да не даваме мрътви, ама дадохме мрътъв“… Лекарят ми каза: „Това е човек с невероятно разрушен организъм и с още по-невероятен дух. Побъркал ме е!“. Сестрата го заголва да му бие инжекция, а той мърмори: „А сега си мисли глупости де… А сега си мисли…“.

С едното око не вижда, с другото почти не вижда, затова се лекува сега – да може да издържи операцията на очите. Иска да гледа. Затова търпи.

Винаги е търпял и мълчал. Не е заслужил никакво внимание в този живот. Никакво. Сигурно му е стигало собственото верую, че нещо има значение в същия този живот. Получи рязко заболяване, получи бронхопневмония, изкарал е инфаркт – никой не може да каже кога, как… мълчал, не казал нищо! Падне в градината – какво ти е, тате? „Нищо, почивам на сенкя“… Видях го един път, ей тука, във водата. Абе, какво правиш бе, тате, ще кажат хората, че не искам да те гледам, може ли такова нещо! Като войник от Курската дъга изглежда. И блъска, и работи, и никой не може да го спре.

И сега в болницата той седи, не лежи в леглото. От срам не иска да легне. Как така ще легнеш, как ще се тюхкаш, как ще се оплакваш… Една вътрешна елегантност, собствена етика към живота и към края на живота, която мене ме смущава и която идва от един човек, който е неграмотен. Той не може да пише. Съвсем друг тип администрация на душата и отношение към живота. Споменът, който най-често проблясва, е как ме носи на раменете си. Зимно време. Ще отидем от Кривина до София, обратно – на раменете му. Километри, цяла вечност, краката ми изтръпват, обаче – кеф, гледам от високо, държа се за главата му… Плуваш над света.

Майка ми е продадена на баща ми, женитба по сметка: той я взема, макар че тя е на 24 години – ужас – тя носи 15 декара земя. Понеже е бил най-големият син, трябвало е да издържа братята и сестрите си. Единадесет на брой. Запознават се в първата брачна нощ. Това е положението. Трябва да е било през 1927 г., щом аз съм дошъл през 1928 г.

Селото е основното в спомените на детството ми – пространства, миризми, игри, хора, ветрове, усещания, разстояния, имена, легенди. И реални неща. Много хубаво пеех като дете и бях абсолютно перде, нищо не ме интересуваше – вървях с една тенекия и пеех. Бях четири-петгодишен, това правеше страшно впечатление. И по сватби си пеех, това беше шоуто на сватбите. Бях научил, че трябва да ми дадат да пия: „Суа жаба не крека!“. Като го кажех, ефектът беше страшен. А в училище не бих казал, че ми беше интересно. По едно време избягах, защото децата ми викаха: „Ей, вълк!“. Не зная защо реших, че е обидно, и се разкарах от училище. Мама ми вика да им река: „Яс че ви изядем“. И така се оправи положението.

По време на бомбардировките живеехме в една самотна къща във Враждебна. Вече работех в кожарска работилница – работя от 14-годишен. Понеже къщата беше в полето, хората, които бягат от бомбите, идват при нас. И аз отварям вратата, който иска да влиза. Един път не зная какво е било… усет ли? Някаква топла вълна се надигна, имах нужда да изляза навън, скитах между някакви храсти. А в къщата паднала бомба…

На сутринта баща ми идва и вижда един ученик в униформа като моята, разкъсан… И почва да плаче: „Рангеле, Рангеле, що стана…“.

„Какво има, тате?“

Погледна ме, избърса си очите и побягна в полето. Оттогава – нито дума за онзи момент. Срам ли, що ли, че е проявил слабост, че е издал чувствата си към мене. Мама също. Където и да съм тръгнал – войник ли, бригадир ли, гледам как се разделят майките с децата си. Па се прегръщат, па се целуват, па плачат. Най-много да си дигне ръката: „Хайде, здравци!“. И после: „Ей, върна се, здравци!“.

Един път само усетих, когато спях, че майка ми ме целуна. И повече – не. Да им целуна аз ръка – така може.

После се разболях от ревматизъм. Изкарах една година в болница. Тази година е много важна за следващото, за идващото, което не виждах. От това битие – в киното, в изкуството..

Моето отиване в изкуството е абсолютно случайно. Чувството за игра е създадено от чичо ми. Той много хубаво играеше хора, много хубаво се смееше… Играеше сцени – Шекспир на шопски. Но това нищо не означава, това е игра. Дето вика мама – „Да се чепати“ – склонност към веселие, към игра.

Чувството за загубено време… Малко от системата на Мартин Идън – трябва да победим при всички обстоятелства, трябва да научим всичко, за всичко има време. Когато ми казват, че съм талантлив, ми е приятно, но като че ли се отнася за друг човек. Все едно че с някакъв умисъл ми го казват. Независимо дали го има, или го няма. Радост от това, което мога, съм изпитвал не често, няколко пъти, по-скоро в подготовката на работата си. В полусънно състояние. Нарочно не си отварям очите, продължавам да го развивам като мисъл, даже се изпотявам от радост… След което, като почна да го реализирам, имам чувството, че може и без него.

Върховната радост, която помня, е свързана с Бешков. Радостта от това, че да кажем… имам талант. Когато един млад човек е слушал неговите мисли, неговите афоризми, усещал е магнетизма му… Отидохме една нощ, беше към два и половина… Между другото, много несериозно… Ичо – Христо Нейков, Наю и други… Той спеше. Носех една пижама. И с нея направих представление пред бай Илия – изиграх му цялата азбука. Всяка буква – със стойностите ѝ: графически, човешки, комедия, драма. Беше нещо като опиум, интоксикация, подсилвани от неговото: „Чудесно, чудесно!“.

Така се къпех – усетих радостта от творчеството: един човек с такъв критерий, ама ти да го развълнуваш – това е такава дързост, такава радост и така те подтиква – още веднъж, още веднъж. До сутринта, без никаква мисъл за сън. Една от малкото нощи, в която съм си регистрирал радостта от творчеството за мен самия.

… Авторитетът има само отношение към таланта, който иска да се покаже. Не знам по-трагично нещо от загиналия талант. Но след Индия продължавам да си мисля: коя е орбитата за показване и за доказване на таланта? Част от загиналия талант – това е баща ми, това е чичо ми. (Може да оставям чувството, че си противореча, но не се страхувам – виновен ли съм, че животът е противоречив?) Тези неуки хора, хора от хендека, които са пуснати последни в съревнованието, не можеха да разговарят нормално. Те не отговаряха на „Добър ден“ с „Добър ден“, а ще каже: „Беше добър, сега се мъчи. Защо ти е?...“. Той е талант, който осъзнава, че думата има нова стойност. И не го прави за Академията на науките, нито за в. „Стършел“, прави го за собствената си радост, която изпитва от думата. Това е особен вид вероизповедание, отношение към нещата – трансцендентално. От гледна точка на ексхибиционистичния талант те са загинали, но от гледна точка на реалния съществуват – и слава богу! Няма нужда да се изкачва на сцената, той е свободен човек. Народният талант си има и собствената красота на изкуството, и собствения „масмедиум“. Той така се радва от собственото си изкуство, както ние никога не можем да се радваме. С усмивка, не с гримаса.

Нямаше да говоря за кино. Но това е и спомен, и факт, и анекдот. Снимах „Лачените обувки“. Снимам хора между седемдесет и осемдесет годишни. От Долни Богров половината се знаем, рода. Нашего брата, еки път, се разсъблякъл до кръста гол, те – цели ден с тия тежки дрехи. Жега е, а тия жени пеят, отново и отново, и играят. Те имат нужда да играят и да пеят.

„Рангеле – ми казват, – добре че ни събра да се наиграеме, да се налудуваме като хората, бе!“ След снимките копат дворовете, поливат, на другия ден пак играят, и пеят, и викат: „Е, бре, че живот, бре!“.

Последната нощ, след снимките, около огъня започна като погребение – спира лудостта, спира играта. Момченцето, което играеше главната роля, като се разрева: „Оставам при лелите, няма да си ходя в София…“. Бабите като се разреваха, не знаят какво да му кажат. И като започна едно нестинарско чудо! Реват и играят около огъня тия баби с това дете! Цяла нощ не спряха! Божичко – мисля си, – сега почна филмът! А тия свирджии като почнаха да свирят! Един от село Лесново, кларнетист – понеже му казал баща му, че е лош занаятът, за да се откаже да свири, отрязал си двата пръста. Обаче мъката по свиренето го обзела. И пак почнал да свири – с отрязаните пръсти.

За тая магия, за магията на творчеството и за признатия талант си мисля, че е толкова лична работа на всекиго поотделно, че и на тях, и на ония: „Хайде, здравци!“.

Записани монолози от Георги Стойчев