Култура / Брой 7 (3000), Септември 2023

Първият ми текст във в. „Култура“ се появи и случайно, и нарочно. Тогава, преди 40 години, живеех в Бургас и се занимавах с политика – дълго бях организационен секретар на СДС, после преминах към т.нар. „СДС-либерали“ (не се гордея, беше грешка). Между разклоненията на СДС – 39-те радикали, либералите на Петко Симеонов, социалдемократите на Петър Дертлиев и земеделците на Милан Дренчев, течеше люта битка, която в Бургас се материализираше на страниците на местния вестник „Черноморски фар“. Спорил съм публицистично с проф. Михаил Неделчев, с философа Стойчо Кьосев, с разни легионери и други пионери... Но за да ти излезе материалът, стъпките бяха други. Днес е лесно – пишеш на компютъра и пращаш по имейл, чиста работа. А в началото на 90-те материала го тракваш на пишеща машина, носиш го в редакцията (така се запознах с много светли хора, храня скъп спомен за Александър Инджов, Георги Ингилизов, Румен Аначков), оставяш го, пускат го. Та в един прекрасен майски ден на 1992 г. – като вчера ми е, при Сашо Инджов сварих писателя Атанас Радойнов с прехвърлен наръч броеве на „Култура“ през ръката му – вестникът още излизаше в „чаршафния“ си вид, с големите страници А4, който и се хвалеше, че му излязла статия – „Митът за Града на поетите“. Де когото срещнеше, му подаряваше вестник с автограф, фукайки се: „Не всеки публикува в „Култура“, това е вестник за избрани!“. Статията я прочетох, нищо особено – поредното развенчаване на Христо Фотев, но ме загложди друго – ха пък да видим дали не мога и аз да публикувам в „Култура“, да си изпробвам, един вид, силиците и талантите? „Култура“ беше полемичен вестник, на страниците му се разгаряха остри дискусии, поредната избухна след текст на Калин Янакиев за „купона на „Култура“, в която кръгът около изданието бе обвинен в пошла и зловредна карнавалщина, хихикаща и повърхностна, докато времето било разделно, всеки трябвало да заеме страна, а не да се кипри с непоместена в тукашното претенциозна интелектуалщина. На хапливото писание отговори Георги Лозанов, зам. главен редактор на вестника, намеси се и Георги Каприев; реших, че мога да се намеся и аз. Така се роди първият ми текст, публикуван в „Култура“ – „Светци и шутове“, който обясняваше, че цялата кавга се дължи не на някакви кардинални различия, а просто на неразбиране: визията на светеца, която държи на битийната йерархия, идеща от Бога, и визията на шута, за когото няма никакви йерархии. Текстът ортографно бе изпълнен сложно, двете колони вървяха успоредно, внимавах никоя да не е по размер повече от другата – абе, играчка!… Главната редакторка Копринка Червенкова питала за мен Георги Каприев – кой съм, какъв съм, той казал добри думи и хоп! – в първия брой на 1993 г. текстът излезе. Признавам, бях на седмото небе! Е, не тръгнах с наръч вестници под ръка, но че бях се издул от гордост, не крия…

Оттогава вече 40 години…

Дори малко поработих в „Култура“ през 2001 г. Това беше горчив опит: светна ми, че е по-добре да сътрудничиш, отколкото да правиш вестника. В него Копринка се разпореждаше с желязна ръка. Наричах я за себе си „либералстващ тоталитарчик“: абсолютна свобода за външните, абсолютно подчинение на вътрешните. На някои им изнасяше, на мен обаче не и се чупих след няколко месеца, май три. Но продължих да пиша за вестника, водех „Петък, ранна утрин“ – колонка за телевизия и медии, отделно другите материали. Длъжен съм да подчертая: вестник „Култура“ нямаше страх да отхвърля всепризнати културни явления и имена, имаше свой вкус – непримирим и независим. Нещо, което, за жалост, не се среща често днес. И съм съгласен с Явор Гърдев – това е празнина, огромна. Защото дори вкусът ти да е субективен, дори да е пристрастен, той все пак създава било съгласия, било несъгласия; с една дума, дебат. Докато днес всичко е ОК, всичко е cool – пълна всеядност без критична оценъчност. Сегашната културна действителност страда от аксиологична пустота – всичко е еднакво равно, еднакво бяло, еднакво скучно. И не иде реч за фейсбук хейтърство, не; иде реч за стъпила върху знания, опит и ерудиция критика, която поставя в контекст, сравнява и обосновава. Отричаш и отхвърляш, но с аргументи, не с голо мнение…

Списание „Култура“ днес е по-сдържано, по-поясняващо, по-разказващо. И си мисля понякога: ако вестникът в края на 80-те и през 90-те беше романтичният период на „Култура“, то списанието е просветителският. И сякаш в днешното време по-важен: то, времето, е пак разделно и е по-добре да го сплотяваш, не да го цепиш допълнително. Този номер вече не минава, пробвахме го през 90-те и се провалихме…