Култура / Брой 7 (3000), Септември 2023

През януари 2017 г. написах във Фейсбук честитка, която стана и моя кратка биографична справка: „Вестник „Култура“ навършва 60. И е тъкмо повод да осмисля личното си отношение към това издание през годините.

Значи, от 1992 до 2001 г. бях редактор във в. „Култура“. От 2001 до 2012 г. бях приятел на редакцията. От 2012 г. до днес съм приятел на редакторите...

И винаги има нещо в този вестник, което ме кара да го обичам. При всичките ни „неравноделни“ отношения през годините. За които е показателен дори само фактът, че навремето го напуснах със скандал и... с купон – в кафенето на Вазовата къща.

Та искам да кажа, че „Култура“ не ме напуска.

Честито!“

Сигурно винаги ще помня момента, когато на откриването на една изложба през пролетта на 1992 г. Христо Буцев ме покани да стана редактор във в. „Култура“. Беше изненадващо, стряскащо почти. Вече бях писала статии, предимно малки, за този вестник, но нашето място беше в. „Пулс“. А беше „нашето“, защото през него премина целият ранен етап на съвременното ни изкуство – т.нар. неконвенционални форми. В него отразявахме с колеги първите хепънинги в средата на 80-те, изложби и акции в страната, всички прояви на КМХ, който преименувахме впоследствие в Клуб на (вечно) младия художник.

А в. „Култура“ беше върховно авторитетната тежка гемия, както се казва, трудно повратлива поради десетилетия натрупвания всякакви. Комай първата публикация за „неконвенционалните форми“ там беше през 1990 г. – снимка от изложбата „Земя и небе“ и надпис под нея. А самата изложба се проведе в периода 6–30 октомври 1989 г. на покрива на „Шипка“ 6…

Получи се така, че почти по същото време, когато станах редактор в „Култура“, в. „Пулс“ приключи съществуването си. В онези преломни времена и сп. „Изкуство“ бе закрито. Така в един момент „Култура“ остана като единствена трибуна за изкуството, включително и съвременното. А то претърпяваше стремително развитие. Етапът на „неконвенционалните форми“ приключваше, към средата на 90-те старите ентусиастки арт групи вече се бяха разпаднали, включително и К(в)МХ, много от художниците заминаваха в чужбина, но се явяваха нови поколения, включително и критици.

Днес редица колеги отчитат, че 90-те са били „златно време“ за критиката. И до голяма степен беше така. Освободени от нормите – гласни и негласни – от времето на соца, намиращи свой собствен език, свързан с новия език, който самото изкуство откриваше и усвояваше, критиците ставаха ключов фактор в неговото развитие. Както и кураторите. И всички тези процеси се отразяваха във в. „Култура“. Не само в статии за събития и изложби, но и в дискусии, разговори, дебати, спорове. Въведох годишна класация на галериите и изложбите. Целта беше не толкова „първенството“ на финала, колкото припомнянето на събитията и аргументите, с които поканените колеги изкуствоведи и критици ги изтъкваха.

А изложбите бяха всякакви. Спомням си как на планьорки неизменно бях отличничка по „работата с младите“, но често обвинявана, че се занимавам само със съвременното изкуство. В един момент се амбицирах, извадих годишниците на вестника и направих справка: съотношението на материалите за класическите изкуства и за новите форми беше 2/1. Просто тези нови форми, които от средата на 90-те вече не бяха „неконвенционални“, а се утвърждаваха като „съвременно изкуство“, закономерно предизвикваха по-голям интерес. С динамичното си развитие, с прекия отклик на обществените събития, проблеми и вълнения, и бидейки част от бурята на промените.

Съвременното българско изкуство излизаше на международната арт сцена, асоциации и частни галерии изграждаха инфраструктурата му у нас – с далечната все още тогава цел българската арт сцена да стане международна. С десетилетното настояване България да участва редовно на Венецианското биенале, за да бъде видима на тази карта на света. С мечтата за музей за съвременно изкуство, така необходим на обществото ни, дори и то да не го разбира все още…

Бавни процеси са това, отнемат десетилетия. Историята им, с всичките ѝ противоречия и борби, може да се проследи на страниците на „Култура“. И те продължават, дори още по-сложни, интересни и всеобхватни. Тъй че и аз няма как да напусна „Култура“.