Култура / Брой 8 (3001), Октомври 2023

„Избрано“, Людмил Станев, издателство Pibooks, 2022 г.

„Старецът трябва да умре“, Чавдар Ценов, издателство „Рива“, 2022 г.

Книгата с избрани творби на писателя Людмил Станев включва произведения от „Няма такава книга“, „Неприятният татарин“, „Ненакърнимо“, „По-малко“, „Приятели мои“, „Рязко“ и още 4 други разказа. Писателският стил на автора е разпознаваем с абсурдизма и езиковата игра, базирани на екзистенциалното преживяване. На интелигентния читател му е крайно забавно, защото умно и хумористично е влязла в играта цялата култура на цивилизацията, а на критика му е леко тягостно, защото на практика може да концептуализира всяко ъгълче на тази проза, от препинателните знаци до произведенията на литературата, философията, музиката, науката и нататък. Затова ще се насоча към едно парче от мозайката – играта на свободни асоциации в разказите на Людмил Станев.

Разказът „Дежавю“ се състои от едно заглавие и пет точки под линия. 1. Вече видяно (фр.), 2. Виж на „видяно“, 3. Виж на „виш“, 4. Вишна, 5. Хайку.

Дежавюто на Людмил Станев е не само езиково парадоксално, но и интелектуално смислово, доколкото тези две неща могат да бъдат различни. Защото през „Виж на „видяно“ се излиза от езика и се отива в паметта. А оттам директно в екзистенциалните основания. Понеже литературата е поле на вторичното обработване, възстановявайки миналото, получаваме по-различен смисъл, нещо друго, и то важно. Психиатрите обясняват феномена дежавю така: понякога в частта от човешкия мозък, която отговаря за паметта, се нарушава получаването на информация от външния свят. В тези секунди липсва анализ на мозъка и когато той го възстанови, тази информация отново отива там за обработка. Човешкото съзнание си казва: това вече го знам и произвежда фалшив спомен. Разказът на Людмил Станев иска да раздроби „видяното“. В него има различни митове – от миналото, от настоящето или от бъдещето. Разказът „Чакам майката“ описва един старец в шуба на 40 градуса жега, който е легнал до една чешма и чака майката пчела да дойде да пие вода и той да я хване. „Нали знаете каква е разликата между истинската и фалшивата банкнота – онази тънка невидима нишка, която се вижда само под определен ъгъл. Е, ако в една история има такава, тя става за запомняне и продължава да живее извън себе си. Става независима и започва да скита като Летящия холандец. (...) този старец все повече ми прилича на онзи на Хемингуей. Сигурен съм, че на много други места в шумния свят има такива притаени и вярващи хора, които чакат Майката. И ако много я чакат, без да вдигат абсолютно никакъв шум, тя непременно ще долети.“

От Людмил Станев през „Старецът и морето“ на Хемингуей отиваме при „Старецът трябва да умре“, повестта на Чавдар Ценов. В нея има един старец, който все не умира, въпреки че е литературен герой, и други двама старци писатели, които в крайна сметка също се оказват литературни герои. Те разговарят-превеждат-пишат писма-пият-разхождат се. Накрая единият умира все пак. Не се знае кой къде живее, в миналото, в настоящето или в бъдещето. Дежавю. В прозата на Людмил Станев има изместване на времената чрез културни и езикови символи, при Чавдар Ценов – също. Има една „смес на времената“, нещо като сън в съня в съня или повест в повестта в повестта – дежавю според холографската теория. Всяка част от картината включва данни, достатъчни за възпроизвеждане на цялото. Дежавю се появява в резултат на припокриване на настоящето с елементи на записана в миналото холограма.

Чавдар Ценов възстановява картината на соцживеенето дори през една дума. В „Старецът трябва да умре“ съществува такава невинна част от изречение: „да я върне (книгата – вм. моя) на лавицата“. Кой днес казва „книга на лавицата“? По-нататък има разсъждение за „отклонението“ (в някое крайпътно заведение например), да си спомним и неговата книга „Отклонения наесен“ от 2015 г.

И така, Старецът в шубата, който чака Майката, и старците, които живеят в повестта, имат привилегията да изместват времената с единствената цел да ни върнат миналото, за да ни кажат нещо ново. Те не искат да ни кажат, че живеенето през социалистическата епоха и през демокрацията е много идилично или депресиращо, а че човекът може да се променя, ако иска.