Култура / Брой 9 (3002), Ноември 2023

Няма спор, че успехът на Българското възраждане до голяма степен се дължи на обвързаността между училища и читалища, подкрепена от църковната духовна просвета. Напълно съгласен съм с метафората на проф. Александър Кьосев за мрежовидната структура на „голямото пробуждане“ от 60-те години на XIX в., в чиято основа е отново читалището като просветителски институт. Доказват го и дописки като тази, публикувана във в. „Македония“ от 1870 г.: „По подражание на съотечествениците си и ний отворихме читалище в неделя, в което младежите стремително се завтекоха и съгласно решиха неговото основаване, на часа се събраха до 1000 гроша и има записани повече от 2000, като непрестанно се внасят в читалищната каса. Старите и те в туй отношение не останаха назад, защото мнозина дадоха волни помощи, кой по 40, кой по 20 гроша, също и свещениците подариха по половин турска лира, тъй щото се надявам, в скоро да се замогне туй новооткрито заведение...“. Става дума за читалището в Нова Загора, впоследствие опожарено през Освободителната война, където в една одая в петък се събират „старите“, а в събота „младите“, за да си говорят за „българските работи“. Тъкмо от тези „разговори“ изникват и първите „начертания“ на новото българско общество. Потвърждава го и английският пътешественик Джеймс Бейкър, който в книгата си „Европейска Турция“ (1877 г.) не крие почудата си от силната обществена ангажираност на българите, които се самооблагат доброволно, за да имат църква, читалище и училище. В името на духовния напредък, на просветата на тях и децата им.

В хоризонта на Деня на будителите е добре да не забравяме тези факти. Но и няма как да се уповаваме само на славното минало в един бързо променящ се и глобализиран свят. Затова и решихме в този брой да направим „моментна снимка“ на състоянието на най-масовите културни институти в страната, каквито са читалищата (повече на брой от пощенските станции и от всички здравни и лечебни заведения).

Какво показват анализите в броя? Това, че национална политика по отношение на читалищното дело и читалищните библиотеки продължава да няма. Изследователят Юрий Вълковски, директор на фондация „Народни читалища“, недоумява как е възможно държавата дори да не е наясно колко точно са читалищата в страната и дали около 400 от тях въобще съществуват. И което е още по-притеснително: не са ясни културно-просветните задачи, възложени на тези институти. Защото „те не само са школи по изкуствата и библиотеки, в тяхното ДНК е да откликват на нуждите на местните си общности“. Така ли е на практика? От примерите в броя ще научите как някои читалища са откликнали на първата вълна от украински бежанци – с курсове по адаптацията им в София или Русе, с летни школи за украински деца в читалището в Попово, за да могат майките им да си намерят работа. Прочетете анкетата ни със секретари на читалища в Куртово Конаре, Плевен или София и ще се убедите как на места те сами намират пътя как да модернизират дейността си. Ала на други места общините водят война с читалищата, тъй като искат да ги подчинят изцяло, или пък липсват млади хора, които са в състояние да се справят в новата дигитална среда.

Все още си остават само пожелания идеите читалищата да се превърнат в реални „общностни центрове“, където млади и стари да се чувстват като у дома си: да се водят дискусии и срещи на чаша кафе, студенти и ученици да могат да се готвят за изпити, да се правят изложби, да гостуват нови български спектакли и филми. Или, както призовава Александър Кьосев, читалищата да ползват всички предимства на дигиталната култура: електронни абонаменти, достъп до онлайн издания в големите библиотеки, стриймване на мащабни театрални и музикални събития – от София, от „Ла Скала“ или от Шекспировия театър. И не на последно място: читалищата да насърчават четенето – било то в дигиталния, или в Гутенберговия му вариант. Наистина е „време за действие“.