Другата истина за човека
„Емпузион“, Олга Токарчук, превод от полски Крум Крумов, издателство ICU, 2023 г.
Ако преди спечелването на Нобеловата награда за литература през 2018 г. сигурно е имало читатели, които не са знаели името Олга Токарчук, днес едва ли има. Имам предвид читатели, които ценят добрата литература, която те предизвиква, вълнува те и накрая те оставя истински приобщен. Разбира се, това познаване дължим в голяма степен на малкото, „възрожденско“, както аз го наричам поради тежката „битка“ за издаване на добра литература, срещи с нови имена и възпитаване на вкус, издателство ICU.
„Емпузион“ е първият роман на Токарчук след спечелването на Нобела и въпреки сложността да пишеш след такава награда е доказателство за таланта, знанията и културата на авторката си.
Заглавието. То обичайно е просто вход или по-сложен код към сюжета, повествованието, метафора на съдържанието. Странно звучи това заглавие, няма да каже нищо освен на тесните специалисти по старогръцка култура и философия. И това е толкова добре! Читателите сами ще открият смисъла на емпузион и надявам се, като мен ще се зарадват на поредната „изработена“ от Олга Токарчук дума. Дори и да не се случи съвсем, пак ще са пребродили литературни пътеки, които ще са ги довели до нови места.
Сюжетът. Не очаквайте да разказвам много. Мечислав Войнич, студент в Лвовския технически университет, роден в 1889 г., пристига в Гьорберсдорф и се настанява в санаториум, за да лекува белодробното си заболяване. Попада в компанията на интересни хора – професор по старогръцки и латински, негов постоянен опонент, наричащ себе си „джентълмен“, студент по история на изкуството от Берлин, ръководителя на пансиона, лекаря и сестрата, и още някои обитатели. Има още един доста съществен „герой“ и той се казва шфермерай. Не е живо същество, ликьор е.
Не много сложно всекидневие на лекуващите се – разходки, процедури, вечерни разговори и шфермерай. Още с първите страници обаче читателят ще усети неизказаността, все повече у него ще се затвърждава чувството, че има още нещо извън безспорно важните спорове за цивилизацията, вярата, Бог, пола, расата. За националните държави. За рационализма или за важността на измислиците, за важността на идеологиите. Имаме сблъсък на философски системи. Но не досадно умозрителен, а вплетен в разказа. Плът на романа.
И жените. Винаги се стига до тях. Разговорите са определено мизогинистични, на финала авторката не скрива откъде са цитатите или парафразите. А и историята помни как през XVII в. обезглавявали и изгаряли жени, мислени за вещици. Тук може би е добре да спомена и една смърт. Жената на Опиц, който е нещо като ръководител на пансиона, се обесва.
И някак си смъртта бавно и подмолно започва да се промъква в живота на тези хора. Е, те мислят за нея като за изначална обреченост, болни са, но има и друго. Токарчук отива в съвсем други повествователни територии – „убиват се хора“. Циклично, в определено време. Ирационално, неразбираемо, ако приемем, че няма митологични същества. Но светът не е черно-бял, нито само рационален. В него има демони, емпузи… Той може да бъде такъв, какъвто го виждаме. Темата за „виждането“ е много съществена в романа. Тя има конкретен символ в картината на фламандския художник от XVI в. Херри мет де Блес, която кара Мечислав да гледа. За да вижда и друго.
И още може да се каже за романа „Емпузион“. За болката на телата, за непрестанното връщане в детството и миналото, които не си отиват – чрез образа на Мечислав това е силна линия. И за идентичността. Сложен път, но мисълта, че има „ново начало“, че има възможност за „бягство от предишно аз“, дава опора.
Има още много какво да се пише за романа. Различни пластове, литература, препратки, иронията, разрояването на разказвачите… Но струва ми се важно, че отново изпитваме чувство на обърканост, тревожност. Човекът – неясен за себе си, ненамиращ се в опозициите черно–бяло, зло–добро и пр. Преди време споделих, че след В. Г. Зебалд, когото току-що бях прочела, Олга Токарчук бе второто голямо явление тогава за мен. Няма да говоря за връзката с „Вълшебната планина“ и Томас Ман, достатъчно е казано. Аз обаче намирам връзка между В. Г. Зебалд и Токарчук – в гледките и фотографиите, в замаяността, объркаността, тревожността. Човекът – толкова флуиден и неясен за себе си. Ако не признаем, че сме такива, сигурно просто се заблуждаваме.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук