Желание и насилие. Разговор с проф. Владимир Градев и проф. Стилиян Йотов
През 60-те години, във времето на структурализма и строго научните методи, се появява „миметичната теория“ на Рене Жирар, тръгнала от анализи на литературни творби. Какво представлява тя и какво е нейното значение?
Владимир Градев: Теорията на Жирар има особено място в съвременните социални и хуманитарни науки. За да я определя, ще се позова на Айзая Бърлин и прочутото му есе за таралежа и лисицата, в което той цитира Архилох от Парос: „Много неща знае лисицата, едно – таралежът, но велико“. И докато хуманитарните науки, изследващи разнообразието на човешкото, са се отказали от всеобхватните теории, то Жирар е големият таралеж на нашето време, намерил прост и елегантен алгоритъм, с който дава обяснение на всички културни феномени. Той нарича своя алгоритъм миметичен комплекс, който гласи: развитието на всеки човек започва с 1) миметичното желание. Заразно, действащо във всеки и всички, миметичното желание и породеното от него съперничество води до криза, заплашваща съществуването на обществото. Тази 2) миметична криза се разрешава чрез 3) жертвеното насилие, чрез съсредоточаването на всеобщото насилие върху една-единствена жертва (т.нар. жертвен козел), която е 4) сакрализирана и положена в основата на културата и всички нейни институции. Заради неговата „еволюционна теория“ на културата философът Мишел Сер нарича Рене Жирар „Дарвин на социалните науки“.
Струва ми се добре, когато отбелязваме неговата стогодишнина, да кажем няколко думи и за пътя на самия Жирар. Роден е в Авиньон, Южна Франция. Баща му е уредник в авиньонския Дворец на папите, където младият Жирар участва в организирането на голяма изложба на Пикасо, Матис и Брак, свързва се и с групата на авангардния поет Рьоне Шар. Опитва се да тръгне по обичайния за Франция академичен път, минаващ през най-престижните висши училища, по който минават Сартр и Леви-Строс, Фуко и Дерида, но се проваля на конкурса и се записва в Училището за архиви. Заминава като лектор по френски в САЩ, където години странства от университет на университет. Отвсякъде го гонят, тъй като публикациите му не били на академично ниво, при това упорства и в Америка да пише на френски (макар че във Франция никой не му обръща внимание). Младият Жирар прави не толкова литературен, колкото социологически анализ на романите на Сервантес, Стендал, Флобер, Достоевски, Пруст, в които открива, че това, което ми се струва очевидно на мен, а и на всеки един, а именно – че моите желания са плод на автономния ми аз, е само илюзия, самоизмама, която Жирар нарича „романтична лъжа“. Формирам моето желание според желанието на другия, който е моделът на моето желание. Романната истина разкрива, че нашето желание всъщност е желанието на другия. И за добро или за лошо, винаги подражаваме, изграждаме нашите идентичности и общества чрез съзнателни и несъзнателни форми на подражание. Основното различие между човека и животното не е в разума, а в това, че докато животното е приковано към инстинкта, човекът се издига над нагона: той е желаещо същество. Ала собствено човешкото желание не е сексуално, обвързано с нагона, както твърди Фройд, то не е спонтанно, а винаги опосредствано и подражателно: не желая просто дадено нещо, а желая да притежавам онова, което другият вече има и желае, и вземам другия за положителен или отрицателен модел за подражание и така възприемам чрез подражанието навиците, обичаите, начините на живот на околните. Ето това, накратко, е миметичното желание и то е принципът, чрез който природата става култура.
Стилиян Йотов: Можем да се радваме на българския превод на книгата на Жирар „Видях сатаната как падна от небето като светкавица“ и на откъса от книгата му за двойничеството у Достоевски[1]. Текстът за Достоевски илюстрира доста добре съперничеството в живота на автора, а и в романите на руския писател, където често присъстват удвоени фигури или двойници. В определен момент обаче тези двойници се превръщат в кумири, с които той се съревновава. Смятам, че тук наблюдаваме не просто скъсване със структуралистката тенденция, а по-скоро сериозно противопоставяне на Фройдовите разбирания, при което се предлага не толкова състезание с бащата – бащата в семейството или прабащата в ордата, а състезание с братята, сиреч с останалите съперници. В този смисъл Жирар се противопоставя донякъде и на Клод Леви-Строс и на неговите елементарни структури на родството. Но още тук, в литературно-теоретичните му трудове, се виждат наченки на антропологизъм, който е може би все още литературен. В този смисъл бих обърнал внимание на заглавието на първата книга на Жирар, за което намекна и Владимир Градев – романтизмът, който ни лъже, и реализмът в романа[2]. Романът е много по-реалистичен и когато четем например „Дон Кихот“, виждаме как героят се състезава с някакви образи на фантазията или с герои от минали епохи. Всички тези литературни герои изграждат идентичността си през съперничеството.
Владимир Градев: Може да се каже, че цялата теория на Жирар се съдържа още в първата му книга. За него това е почти мистична интуиция, както сам споделя: „тя ме сграбчи изненадващо… толкова съм изненадан от нея, колкото е всеки друг“. В продължение на 15 години изучава културните антрополози, за да намери в тях оборване или потвърждение на своята теза. В много отношения Жирар е близък и до Фройд. Той също приема, че културата се изгражда върху реалния факт на убийството на един-единствен, впоследствие сакрализиран човек. Ала според него това не е „убийството на бащата“ от всички братя, както смята бащата на психоанализата, а всички членове се обединяват против един произволно избран човек, когото принасят в жертва и после сакрализират, защото е разрешил миметичната криза и е възстановил мира и реда в общността. Жирар отбелязва, че преди него психолози, социолози, политолози, пък и всички ние, са смятали, че конфликтите се раждат от неспособност за справяне с различието. Той заявява, че не различието, а тъждеството, идентичността на желанието поражда конфликта, тъй като всички, движени от миметичното желание, се уподобяват постепенно един на друг, забравят какво точно са желали и между тях остава единствено миметичното съперничество. Желаните обекти в първобитното общество са жените, земята и животните, в модерното общество това са природните ресурси, технологиите и парите. Ала независимо от обектите на желанието с ескалирането на съперничеството се появява насилието. Единственото по-заразно нещо от желанието е насилието, но то е вторично и идва след желанието. Обществото се оказва в Хобсовата ситуация на всички против всички и кризата се разрешава чрез обединяването на всички против единия, против жертвения козел[3]. Образът на жертвения козел изразява според Жирар универсалната и несъзнавана човешка потребност да се прехвърли собствената вина на някой друг, който бива при това малтретиран заради нея. След като бъде прогонен или пожертван, в общността настъпва мир, поради което той е сакрализиран.
Но да се върна към разликите с Леви-Строс, който казва за теорията на Жирар, че тя е пълна измислица, долнопробна фантазия, при това с християнски и католически привкус. Структуралният антрополог твърди, че структурата на мита и „дивото мислене“ е една и съответства на структурата на действителността, поради което е безсмислено да се търси някакъв произход на културата. Според Жирар обаче културата има конкретно начало и тя възниква от жертвеното насилие, от принесения в жертва човек. С теорията си за жертвения козел Жирар влиза в дебат и с Валтер Буркерт, друг голям антрополог, според когото никога не е имало човешко жертвоприношение като основополагащо за културата събитие, а културата възниква при отделянето на човека от околната среда чрез лова, като в центъра на жертвоприношението винаги е било животното. И тук стигаме до християнството.
На неизбежната ескалация на насилието може да противостои само християнството, казва Жирар, което го изтласква в периферията на актуалната философия.
Владимир Градев: С изключение на християнството, всички останали митове и религии според Жирар сакрализират насилието и оневиняват жертвоприносителите. Единствено Библията дава различен прочит. Още в разказа за Каин виждаме, че Бог допуска Каин да основе града и да създаде културата. Ала Бог държи сметка на Каин, пита го: „Где е брат ти?“, „Какво стори?“, наказва го за пролятата кръв на невинния Авел. В римската митология, напротив, Ромул е оправдан за убийството на Рем и възвеличен като вожд, законодател, праведен отмъстител. В книгата „Неща, скрити от създание мира“[4] Жирар посочва, че нещото, скрито „от създание мира“, е принасянето в жертва на невинния. В лицето на Исус Христос сам Бог става Невинният, Който е принесен в жертва. Докато митовете разказват истината на палачите, Евангелието разказва истината на невинната жертва, която е сам Исус Христос. Той идва, за да разобличи и отнеме „греха на света“, а именно жертвеното насилие, тайната, която човешкият свят крие от своето създание, от своето възникване като култура. Християнството е откровение, разбулване и изобличение на онова, което всички други митове и религии по един или друг начин забулват, и в това е неговото своеобразие, неговата, убеден е Жирар, божественост.
Тоест Христос разкъсва ритуализираното насилие. Има една доста провокативна фраза в книгата „Неща, скрити от създание мира“, където Жирар твърди, че необходимостта от Царството Божие става научна необходимост.
Стилиян Йотов: Наскоро преведох текста на Валтер Бенямин „Към критика на насилието“ и няма да крия, че той хвърли за мен допълнително светлина върху концепцията на Жирар за архаичното насилие. Монотеистичните религии започват да използват фигурата на изкупителната жертва, доста по-различна от предишните форми на насилие, при които има какви ли не помирения. Достатъчно е да си спомним за гражданската война в римската държава по време на прехода от република към империя, която в крайна сметка свършва с това всяка от спорещите страни да даде по 50 или 100 човека, които да бъдат екзекутирани, за да се стигне до помирение. Може би първото докосване на Жирар до религията – след като открива съперничеството като матрица за писане на романи и за създаване на идентичност – е атеистично, защото религията ражда преди всичко насилие. Тази линия продължава и в книгата му „Насилието и сакралното“. Новият акцент се забелязва в книгата му за сатаната, в която той обръща внимание вече и на саможертвата. Защото едно е изкупителната жертва, а съвсем друго – невинната жертва. Самият Жирар признава, че не си е давал сметка колко самопожертвователно е деянието на Иисус. Това е, което отличава радикално християнството дори от юдео-християнската линия, подчиняваща се на модела на изкупителната жертва. В книгата „Сатаната, който падна от небето като светкавица“ Жирар споменава разказа за Йосиф и неговите братя. Хвърленият в кладенеца Йосиф все пак не е очаквал насилието, за разлика от Христос и с нищо непровокираната агресия към Него.
Но как може сатана да изгонва сатана и безпорядъкът да изгонва безпорядък? Как да разбираме тази връхна точка на миметичния процес, в която разделената общност възстановява единството си срещу единствената жертва?
Стилиян Йотов: Миналата година бе направен опит от позиция на ислямската теология да се напише книга в подкрепа на Жирар. Бях изненадан, че там се открива тройна фигура на сатаната – видима в грехопадението на Адам и Ева, абсолютно невидима при Каин и Авел и въплътена във фараона като действаща власт. Става дума за Аднан Мокрани (Папският Грегориански университет в Рим), но колкото и да четох сурата по третата тема, тя е миниатюрно изречение. Книгата, за която говоря, е в три части.[5] Първата дава теологичните интерпретации, после следват наративните – на текста и на историята – които за мен е непонятно как могат да се приложат, защото това е херменевтика, каквато не бях виждал. И естествено финалът е друг – жертвеният овен се раздава на бедните. Това няма нищо общо с буквата на Жирар, но за мен е страхотно откритие, че и другата монотеистична религия хвърля мост към неговите текстове.
Владимир Градев: Жирар тръгва оттам, че сатана означава обвинител. Той обвинява жертвата. Ако се върнем към Йосиф, той си прокарва път, чрез отправеното от жената на фараона обвинение. Самият Йосиф живее отначало в романтичната илюзия, че той е избраникът, защото превъзхожда братята си. Но след като минава през изпитанието, Йосиф стига до истината на желанието и до помирението със своите братя. Ако се върна към „врага на човешкия род“, това е сатаната, тоест обвинителят, който, обвинявайки, се превръща в дявол – на гръцки „разделящия“, „раздвояващия“, изправящия един срещу друг, демоничната сила, която разкъсва общността. Дяволът в теорията на Жирар е не друг, а жертвеният механизъм, който периодично се възобновява. Но какво се случва, когато Христос разбулва тайната и съответно обезсилва жертвения механизъм? Дотогава човешките общества са успявали в една или друга степен да удържат насилието в известни граници. Факт е, че през тези 2000 години християнство в света не настъпват мир и спокойствие. А в модерното общество насилието направо се развихря, както се вижда и в откъса от „Да завършим Клаузевиц“. Модерната война е ускоряване и развихряне на миметичното насилие, което религиите и културите не са в състояние повече да контролират и възпират.
Рене Жирар говори за криза на религиозното, за неговото бавно, но неудържимо отслабване по цялата планета и социологическите проучвания потвърждават тезата му. Как ще се отрази тази криза върху съвременните ценности, произтичащи от знанието за лицето и личността, дадено от християнското откровение?
Стилиян Йотов: Книгата за Клаузевиц започва с едно мото от Паскал. В него може да се види това напрежение – как има насилие и има истина, но все пак насилието, както казва Паскал, е временно. Истината обаче, щом тя изгрее, пребивава в постоянство и във вечност, тя е божествена. Това е доста интересна интерпретация на двойственото разбиране за апокалипсиса, който е насилие, но заедно с това е и тържество на истината. И макар при Паскал това да не довежда до такава парадоксалност, а по-скоро до някаква дихотомичност между насилие и истина, Жирар използва тази фраза така, щото насилието, стигайки до своята екстремност, да разкрие в крайна сметка и собствената си истина, за да се открие по някакъв начин пътят на самата истина.
Владимир Градев: Кризата на религиозното, казва Жирар, е в това, че религията, основана на сакралното насилие, досега е възпрепятствала саморазрушението на обществото. Докато разбулено, насилието не основава повече никакъв ред и мир (както след жертвоприношението), то си остава чисто разрушително, „преливащо в крайности“: геноциди, кланета, провалени жертвоприношения, в които терористът се жертва не за да спаси живота на другите, а за да погуби възможно най-много от тях. Жертвеният механизъм не може повече да възстанови реда и става контрапродуктивен: жертвата е мразена и убивана, но не и сакрализирана. Тоталитаризмите, за разлика от стария ред, основан на незнанието, са действително сатанински: те знаят какво правят – в името на жертвите на капитализма сталинистите избиват милиони. Както предрича още Евангелието, сатаната се опитва и днес да продължи своето царство, той кара всеки да заеме мястото на жертвата, за да обожестви себе си и демонизира другите. Та какво означава да завършим Клаузевиц? Стратегът, след Паскал, подчертава парадокса, който Жирар извежда като антропологически закон: завоевателят иска да владее и господства, затова и иска мир, и влиза в конфликта (напада) като негов защитник, докато отбраняващият се иска война и това води до ескалация на конфликта. Не е ли точно така и сега, когато Русия, нападнала Украйна, за да господства над нея, иска мир и напада като „защитник“ на мира? Докато защитникът иска война и това води до ескалация. Безмилостна борба между насилието, което иска лъжата и мира, и истината, която се отбранява и иска войната – ето това е според Жирар пронизващият историята дуел. Не ни ли показва сега точно това агресията на Русия срещу Украйна?
Стилиян Йотов: Мисля, че книгата на Жирар за Клаузевиц разкрива неговата болка, става дума за една диагноза. Жирар иска да изведе Клаузевиц докрай, за да покаже, че в днешните войни имаме насилие, което няма да доведе до трансцендентност. Това са войни, в които няма да има жертвен козел. В този смисъл се връщаме към някакъв архаизъм на войните. Тезата на Клаузевиц е, че войната е средство, а политиката е все пак цел. Нека погледнем войните, които е наблюдавал Клаузевиц: войните на републиканската армия, войните на Наполеон, на Кутузов, войни, които са искали да трансцендират обществения ред на Европа. През цялото време тече спор на Жирар и с Реймон Арон, който също е писал за Клаузевиц. Само че книгата на Арон стига до обяснение за патовата ситуация по време на Студената война – едно свръхвъоръжаване, в което има сдържане. Докато войните, които виждаме днес, казва Жирар, са всъщност войни, които могат да взривят постиженията на монотеистичните религии.
Не знам как се случи, но прочетох преди време лекцията на Жирар, посветена на анорексията и булимията.[6] Текстът, писан през 90-те години, е също антропологически. Става дума за ново и страшно профанно събитие, при което имаме съперничество – една фундаментална антропология, в която момичетата си съперничат с визуалните образи от медийната среда и която не довежда до абсолютно никакъв резултат. В този смисъл и войната срещу тялото, или за мършавото тяло, което ни дава шанс да се покажем, и войната, в която се преследват неизвестно какви страсти и цели, довеждат, общо взето, до настояще, в което Христовата жертва се оказва може би напразна. Но не е така. Книгата за Клаузевиц е невероятен апотеоз на католицизма. Жирар разкъсва войната от религията по един много интересен начин, тълкувайки думата католикос като общност. Той казва, че тъкмо това е религията, която може да помири французи и германци, а не войната. Във войната на империята срещу папата, тъкмо папата, а не империята е на правилна позиция, защото това е религия отвъд националните държави. Струва ми се, че той дори критикува т.нар. симфония в контекста на византийския модел. Това е специфичен католически жест.
Владимир Градев: Теоретиците на войната са виждали в нея „хитрост на разума“ (по Хегел), продължение на политиката с други средства. Ала днес, заявява Жирар, политиката не е способна повече да удържа войната в разумни граници, тъй като религиите са в криза и удържалият насилието механизъм на жертвения козел вече не работи. Живеем във времето на апокалипсиса, време на откровението и „преливането в крайности“ на насилието. Големият риск за нашата цивилизация е, че след „края на религията“ имаме все по-малко средства за контролиране и удържане на насилието. Ако се върнем например към Средновековието и битката между императора и папата, ще видим, че в крайна сметка папата излиза по-силен, тоест католицизмът надделява. Говорейки за католицизма на Жирар, бих казал, че това е доста особен католицизъм. Обръщането му е интелектуално. Теорията му го отвежда към християнството, което го спечелва с обяснителната сила на Евангелието. Нито рационалист, нито фидеист, а дюркемиански паскалианец, Рене Жирар съчетава социологическия анализ с пророческия плам. За него, както за Дюркем, религията е социалната трансцендентност (същото нещо като обществото, а не някаква негова „надстройка“) и се създава и развива като начин за овладяване и регулиране на насилието. Жирар, по стъпките на Паскал, прави апология на християнството, основана на фактите: Иисус Христос, невинната жертва, разбулва жертвения механизъм и показва, че обществото е възможно и без жертвоприношение.
Жирар често казва в книгите си, че има възможен лек: „да обичаме или да погинем“ (aimer ou perir). Като цитира Хьолдерлин: „Там, където пребивава заплахата, там се ражда спасението“. Що за лекарство е това?
Владимир Градев: Ние сме желаещи и подражаващи същества. Имаме възможност да бъдем в доброто или в лошото желание/подражание. Примера за доброто подражание ни го дава Исус Христос, Който иска от нас да Му подражаваме, като се „възлюбим“ един друг. Алтернативата е „да погинем“, обзети от лошото, сатанинското подражание, раждащо съперничество, завист и омраза. Жирар казва, че едно от нещата, които ни показва жертвеният механизъм, е, че се нуждаем от ритуали, които и след неговото отпадане да овладеят нашата човешка агресивност. Такъв ритуал е Евхаристията, в която християнската общност повтаря жертвоприношението на Бог, Който поема върху Себе Си греховете и ги опрощава, с което дава и решение на проблема на човешкото съществуване, нещо, което изразява най-добре ведрия покой, съпътстващ ритуала на причастяването. Християнството е лечението, защото учи на доброто подражание: това на Христос, учи на отказване от насилието, на поемане на собствената отговорност за „греха на света“, на търпелива работа за помирението, учи на излизане от порочния кръг на миметичното насилие. Да не забравяме, че произлязлата от християнството западна цивилизация е единствената, която развива правата на човека и грижата за жертвата, която не оправдава насилието като такова и е способна сама да критикува себе си, когато нейни членове извършват подобни деяния.
А как през Жирар можем да обясним социалните медии и новите общества? Както и желанието на все повече социални групи да бъдат жертви?
Владимир Градев: За Жирар това е сатанизмът. Сатаната, който се изправя срещу сатаната.
Стилиян Йотов: В статията на Жирар, посветена на филма на Мел Гибсън, която публикувате в този брой, има един изключително интересен анализ на тълпите, там е показан екстазът на тълпата, който помпа насилие. В статията му за анорексията влиянието на новите медии и новите стандарти също е разкрито по изключителен начин. На практика те са новият сатана.
Владимир Градев: Старият жертвен механизъм е структурирал ясно сблъсъка на всички срещу един. Било е ясно коя е жертвата и кой е виновният, след което тя бива обожествена. А сега сатаната заема ролята на жертвата. Всеки агресор в момента се обявява за жертва и изисква от него да се иска прошка.
Затова ли Жирар смята, че дяволът е баща на човешката култура?
Владимир Градев: Да, защото въплъщава жертвения механизъм. Ала дяволът днес се представлява от социалните медии, които, също както войната, премахват различията и многократно разширяват и интензифицират обхвата на съперничеството, завистта, омразата, а оттам и на насилието.
Стилиян Йотов: От книгите на Норберт Елиас научаваме кога започват да се цивилизоват съперничествата. Теоретици на агресията като Конрад Лоренц, писал за нея още по времето на националсоциализма, показват, че тя е присъща за хората, докато елените се борят по един начин помежду си и по съвсем друг начин, когато се пазят от вълци. Може би има нещо в самата антропология, което ражда особени форми на солидарност, а не на съперничество. В този смисъл „еднорелсовото“ говорене на Жирар трябва да се приема с определени дози критичност. У Клаузевиц има едно изречение, което Жирар много харесва – агресията е колективно дело. Не можеш да кажеш кой я е предизвикал. Агресията е само резултат от съперничество.
Владимир Градев: Агресията е колективно дело, но лекът, който Жирар предлага, е да се върнем към ценностите на европейската цивилизация. Католик и консерватор, той казва някъде, че не се чувства потиснат нито от западната „фалокрация“, нито от папата. Но ако оставим настрана чувството му за хумор, Жирар не смята, че различията са препятствия за социалната хармония, а напротив, че само вземайки ги предвид, можем да установим по-хармонични и справедливи отношения между разнородните елементи в обществото, да ги подредим и да им дадем смисъл. Той неуморно разобличава едно голямо заблуждение на съвременните социални теории – че неравенството е опасност за социалния мир. Напротив, когато всички станат равни, тогава всички се изправят против всички.
Нека дам последен пример с притчата за прелюбодейката, така както я разглежда Жирар. Всички се готвят да пребият хванатата в прелюбодеяние жена с камъни. Но Христос им казва: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея“ (Иоан. 8:7). Изключително трудно е пръв да станеш убиец. Убийството става невъзможно, когато старейшините се разотиват и останалите до един ги последват. Ето го примера за доброто подражание, когато всеки от хората напуска тълпата, вслушва се в съвестта си и се обособява отново като индивид. А общността им вече не е тълпата, неразличимата маса на всички против един. Така насилието спира.
Разговаря екипът на сп. „Култура“
Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност „Културология“ на СУ „Св. Климент Охридски“ и е главен редактор на сп. „Философия“. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите: „Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко“ (1999), „Прекъсването на пътя“ (2000), „Политика и спасение“ (2005), „Между абсолютното тайнство и нищото“ (2007), „Това не е религия“ (2013), „Излизания“ (2015), „Разпознавания. По пътищата на душата“ (2017), „Приближавания“ (2019), „Прочити на Данте. Ад. Чистилище. Рай“ (2023).
Проф. дфн Стилиян Йотов е преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ в катедра „История на философията“. Автор е на книгите: „Въведение във философия на правото“ (1994), „Справедливост и респект“ (2001), „Етика и мултикултурализъм. Градивни елементи и скици“ (2003), „Равенство и егалитаризъм. Опит за осмисляне на социалната държава“ (2004), „Хабермас и претенциите на автономията“ (2006). Превежда от немски Хабермас, Адорно, Хоркхаймер и Бенямин.
[1] „Възкресението“, глава от книгата на Рене Жирар „Достоевски: от двойничеството към единството“, превод Тони Николов, сп. „Култура“, бр. 8 (2981), октомври 2021 г.
[2] „Романтична измама и романна истина“ (1961) е първата книга на Жирар.
[3] Юдейският ритуал на жертвения козел е описан в Левит, 16 гл. В деня на изкуплението (Йом Кипур) първосвещеникът възлага ръце на козела, предавайки му всички грехове и злодеяния на народа от предишната година. Козелът после е бит от всички с тръстове и тръни и прогонен в пустинята.
[4] Жирар взима заглавието от Мат. 13:35, според който Исус говори с притчи, за да се сбъдне реченото чрез пророка, който казва: „Ще отворя с притчи устата си; ще изкажа тайните от създание мира“ (виж и Пс. 77:2).
[5] Adnane Mokrani, Toward an Islamic theology of nonviolence: in dialogue with Rene Girard, Michigan State UP, 2022.
[6] През 1995 г. Жирар изнася лекция „Хранителни разстройства и миметично желание“, публикувана в сп. Contagion (1996), която става повод за разговор по темата през 2007 г., както и за издаването на книга.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук