Да завършим Клаузевиц
Откъс от встъплението на последния голям труд на френския мислител, издаден през 2007 г. под формата на разговори с Беноа Шантр
Цялата моя работа беше и си остава изследване на архаичното с методите на сравнителната антропология; основната ми цел е да изясня извършилия се преди хиляди години преход от животинското към човешкото, обикновено наричан процес на хоминизация. Предположих, че причина за този преход е бил мимезисът: тъй като хората си подражават повече от животните, им се е наложило да намерят начин да се справят със заразното сходство, което би могло да доведе до пълното унищожение на обществото. Механизмът, позволяващ да се възстанови различието в ситуацията, когато всеки от нас става подобен на всички останали, се оказва жертвоприношението. Човечеството се е родило от жертвоприношението; всички ние сме деца на религията. Убийството на виновния за смутовете и възстановяващият порядък на „изкупителните жертви“, които след Фройд аз наричам „основополагащи“, регулярно се възпроизвеждат в обреди, залегнали в основата на нашите социални институции. Още в зората на човечеството милиони са били избити, за да могат родствениците им да живеят съвместно – или поне да не се самоунищожават. Преломен момент в тази еволюция е било християнското откровение, своего рода божествено изкупление: сам Бог чрез Сина Си моли от човеците прошка за това, че късно им е открил механизмите на тяхното насилие.
Християнството демистифицира архаичната религиозност, но тази демистификация, ефективна в абсолютен план, се оказва слаба в близък план, не сме били готови за нея. Ние все още не сме напълно християни. Този парадокс може да се формулира и иначе: християнството е единствената религия, предвидила собственото си поражение, и това предвиждане е известно под името апокалипсис. Преодолявайки шумотевицата на човешкото заблуждение и нежеланието ни да разберем механизмите на собственото си насилие, в апокалиптичните текстове Словото Божие звучи с най-голяма сила и толкова по-силно се разнася от опустошението, колкото повече ние упорстваме. Ето защо на никого не му се четат апокалиптичните пасажи, в изобилие присъстващи в синоптичните Евангелия и в посланията на Павел. Именно защото никой не иска да признае, че тези пророчества се сбъдват пред очите ни вследствие на нашето презрение към Откровението. Истината за тъждеството на всички хора е веднъж завинаги явена, но хората не желаят да я чуят и отчаяно се вкопчват в измамните си различия.
Двете световни войни, изобретяването на атомната бомба, множеството геноциди и вече неизбежната екологична катастрофа са се оказали недостатъчни, за да убедят хората – и преди всичко християните – че дори апокалиптичните текстове да не предсказват нищо, те все пак описват надигащата се към нас реална катастрофа. Как да подтикнем хората да се вслушат в тях? Обвиняват ме, че се повтарям, че фетишизирам теорията си, че подвеждам под нея каквото и да било. Невъзможно е да се избегне миметизмът, ако не се разбира как той работи: можем да осмислим истинното отъждествяване с другия само ако осъзнаем опасността от подражанието. Дори когато индивидите са разобщени до крайност, а насилието от ден на ден става все по-интензивно и непредсказуемо, ние продължаваме да изтъкваме „моралното отношение“.
Днес насилието бушува по цялата планета и се сбъдва казаното в апокалиптичните текстове: природните бедствия вече са неразличими от стореното от човека, естественото не може да се отличи от изкуственото. Глобалното затопляне и повишаването на нивото на океаните вече не са метафора. Насилието, някога пораждащо сакралното, сега се самовъзпроизвежда. И не аз се повтарям, а самата действителност започва да съответства на истината; и не аз съм я измислил – тя ни е била възвестена преди две хиляди години. Тази истина се потвърждава от действителността, но заради болезнената ни обзетост от противоречия и иновации ние не можем и не искаме да го разберем. Парадоксът е, че колкото повече се сближаваме с точката алфа, толкова по-близка става и точката омега. Колкото повече узнаваме за нашите начала, толкова по-ясно виждаме как те приближават към нас. Страстите Христови са разчупили оковите, наложени ни от основополагащото убийство, и освободили се от тези окови, не бива да ги наденем отново, тъй като знаем, че „изкупителната жертва“ е невинна. Тези Страсти веднъж завинаги са разобличили жертвените начала на човечеството, открили са на света истината за насилието, надмогнали са сакралното.
Но заедно с това Христос съхранява онази искра на божественост, припламвала във всяка религия. Невероятен парадокс, който никой не иска да разбере: страстите ни освобождават от насилието и едновременно с това ни откриват пътя към светостта. Ето защо онова, което описваме като обвързано със зората на вековете, се оказва все повече свързано с днешните събития. И доколкото насилието в нашия свят се преумножава и заплашва да го унищожи напълно, това „все повече и повече“ става закон в човешките отношения. „Polemos (войната) е баща на всички и цар на всичко“ – както е писал Хераклит.
Няколко години след падането на Наполеон този закон е формулиран наново в един от кабинетите на Пруската военна академия: става дума за „стремежа към крайност“, за неспособността на политиката да сдържа взаимното, сиреч миметичното насилие. Авторът на тази формулировка – Карл фон Клаузевиц (1780–1831), е работил над огромен труд, който така и не завършва, но трактатът му се превръща в може би най-великата творба, писана някога за войната: англичани, немци, французи, италианци, руснаци и дори китайци го четат и препрочитат от края на XIX в. до ден днешен. Тази книга, посмъртно публикувана под заглавието „За войната“, на пръв поглед е посветена на стратегията.
Клаузевиц разсъждава над обекта на своята пряка компетенция, все едно че той съществува сам по себе си и с нищо не е свързан, което му позволява да направи цял ред изводи, очевидно излизащи от сферата на неговия дискурс. Предлагайки формулата на „прусачеството“ в най-отблъскващия ѝ вид, той ни помага да проумеем смисъла на този стремеж към крайността, чиито последици обаче той не отчита и те не му вдъхват особен страх. Клаузевиц ни позволява да се ориентираме във френско-германските отношения като цяло, като се започне с поражението на Прусия през 1806 г. и се стигне до краха на Франция през 1940 г. Неговата книга е писана във време, когато на вълната на миметизма войните все повече са се ожесточавали и накрая са се обърнали в катастрофа. Затова само някой голям лицемер може да възприеме „За войната“ като технически текст. Какво се случва, когато започнем да довеждаме всичко до неговия предел? Клаузевиц е знаел, че това е възможно, но е предпочитал да прикрие това знание с разсъжденията си за стратегията. Не получаваме от него отговор на този въпрос и е време сами да се сдобием с него.
Трябва да наберем смелост и да признаем, че тъкмо ние, французите и германците, носим отговорност за днешната разруха, защото мащабите на нашите амбиции са съвпаднали с границите на целия свят. Ние поднесохме огън към бурето с барут. Ако някой преди тридесет години бе казал, че щафетата на Студената война ще премине в ръцете на ислямистите, щяха да го направят за смях. Ако преди тридесет години друг някой се бе осмелил да каже, че военните и природните явления в Евангелията са взаимосвързани или че Апокалипсисът започва във Вердюн, щяха да го сметнат за привърженик на „Свидетелите на Йехова“. Единственият двигател на техническия прогрес винаги е и си остава войната. Нейното изчезване като социална институция – заради създаването на военната повинност, а сетне и на тоталната мобилизация – е потопило целия свят в кръв и огън, а в нежеланието си да го проумеем, ние само насърчаваме този стремеж към най-лошото.
Клаузевиц е притежавал удивителна интуиция за това как историята ускорява своя ход, но тутакси я е прикрил, написвайки своя труд със сухия тон на техническия трактат. Затова трябва да завършим Клаузевиц, поемайки по пътя, изоставен от него, следвайки го докрай. С тази цел се обръщаме към текстове, които сякаш никой не е чел сериозно: към трактата на Клаузевиц и към апокалиптичните текстове, чиято актуалност в светлината на първия труд става все по-ясна.
Да завършим интерпретацията на „За войната“ означава да кажем, че нейният смисъл е религиозен и че само религиозната интерпретация ни дава надежда да проникнем в най-дълбоката ѝ същност. Клаузевиц мисли отношенията между хората като миметични, макар като философ да се е ръководил от принципите на Просвещението. Той е разполагал с необходимото, за да демонстрира как светът ще живее по-нататък, ако се стреми към предела, но всеки път въображението му изпреварва и ограничава интуицията му. Рационализмът на Клаузевиц силно е затормозявал даже него самия: ето доказателството – ако въобще има нужда от доказателства, – че за разбирането на откритата от него реалност следва да се обърнем към друга форма на рационалност. Нашето общество е първото в историята, което предусеща способността си за самоунищожение, макар че за подобно знание все още не ни достига вяра.
И ето че задачата да ни наставлява в тази нова рационалност се е паднала не на богослов, а на кабинетен теоретик, споминал се на петдесет и една години заради неразбирането на обкръжаващите го – военен теоретик, когото ще възненавидят и във Франция, и в Англия, и в Съветския съюз, пламенен писател, който едва ли оставя някого равнодушен. Но неговите идеи не са имали бъдеще. Би трябвало да открием подводното течение в текстовете му, което въпреки техните несъвършенства ще дръпне завесата пред реалността. В своята позиция срещу Хегел и цялата съвременна мъдрост Клаузевиц се оказва прав, но тази негова правота е истински кошмар за човечеството: този военен теоретик е видял това, което никой не е забелязал преди него. Заспиш ли на вулкана, и дяволът ще ти се яви.
Следвайки Хьолдерлин, аз вярвам, че Христос може да ни помогне да срещнем тази реалност лице в лице, без да се лишим от разсъдъка си. Апокалипсисът не ознаменува края на света: той ни носи надежда. Виделият реалността не ще изпадне в пълно отчаяние от съвременността, а отново ще открие за себе си света, изпълнен със смисъл. Ще придобием надежда само ако съумеем да се замислим за надвисналата над нас заплаха. Но тогава ще се наложи да дадем решителен отпор както на нихилистите, за които всичко е само език, така и на „реалистите“, отричащи на разума способността му да постигне истината: на чиновниците, военните, банкерите и всички останали, които претендират, че ни спасяват всеки ден, хвърляйки по този начин света във все по-голям хаос.
Доброволно отивайки на разпятието, Христос ни явява съкровеното от създанието на света, другояче казано – единодушното убийство, което съвсем ясно проличава на кръста. Архаичната религиозност би могла да продължи да функционира и да защитава обществото от собственото му насилие само ако скрива основополагащото убийство, възпроизведено в ритуални жертвоприношения. С разобличаването му християнството унищожава невежеството и суеверието, без които религията е немислима, и постига пробив в познанието, немислим дотогава.
Освободен от жертвените връзки, човешкият разум е изобретил науката, технологията и всичко хубаво или лошо в културата. Нашата цивилизация е най-творческата и най-могъщата от всички съществували, но в същото време е най-крехката и уязвимата, тъй като не разполага със средствата за самозащита, достъпни на архаичните религии. Лишена от жертвоприношения в широкия смисъл на думата, тя рискува да унищожи самата себе си, ако не вземе предпазни мерки, което очевидно не се случва.
В Първо послание до коринтяните апостол Павел пише: „А проповядваме Божията премъдрост, тайна, съкровена, която Бог е предопределил преди векове за наша слава,
която никой от властниците на тоя век не е познал; защото, ако бяха я познали, не биха разпнали Господа на славата“ (1 Кор. 2:7–8). Какво е това – мания за величие? Не мисля. „Властниците на тоя век“ – и всички, които Павел нарича „началства и власти“ – това са държавните структури, основани на ефективно и потайно основополагащо убийство, което на първо място се отнася до Римската империя, която в абсолютен план е била същински кошмар, но в относителен – нещо по-добро от тоталното разрушение, за което ни предупреждава християнското откровение. Още веднъж повтарям: това не означава, че християнското откровение е нещо лошо, а просто, че не сме в състояние да го приемем.
За да престане откровението да бъде за нас заплаха, трябва да се държим така, както е казал Христос: да се въздържаме от всяко насилие и да се отречем от стремежа към крайностите. Отидем ли още малко нататък, може да изчезне животът на планетата – тъкмо тази възможност е усетил Реймон Арон, четейки Клаузевиц. След което е написал впечатляващ том, за да избие апокалиптичната логика от главите ни и да убеди на всяка цена себе си, че най-лошото е избежимо и че „сдържането“ ще тържествува завинаги. Подобно упражнение в религиозна прозорливост безкрайно превъзхожда възможностите на мнозинството, но и това е недостатъчно. В интерпретацията на този текст трябва да се отиде още по-далеч: той да бъде завършен.
Още след „романтичния обрат“ в книгата ми „Лъжата на романтизма и истината на романа“ (1961) всички мои книги са били повече или по-малко явни апологии на християнството. Казаното дотук ще става все по-ясно с времето, тъй като светът върви към своето унищожение.
Християнството преобръща основополагащото убийство наопаки и разкрива всичко онова от работата на жертвените ритуали, което досега е оставало скрито. Павел нарича християнството „храна за възрастни“, сравнена с млякото – „детската храна“ на архаичната религиозност“. „Инфантилизмът“ на гърците е чувствал дори Ницше. Ситуацията става още по-парадоксална, доколкото християнството – ето парадокса! – става жертва на откритото от самото него знание. По абсурден начин постоянно го бъркат с мит (каквото то, разбира се, не е); ето защо християнството си остава двойно непонятно както за противниците си, така и за защитниците си, склонни да го смесват с архаичната религия, която то демистифицира. Именно християнството е източникът на всяка демистификация и нещо повече – то е единствената истинска религия, тази, която демистифицира архаичните религии.
Христос е дошъл да заеме мястото на жертвата и да помести Себе Си в самото сърце на системата, за да разобличи жертвените ѝ механизми. Този „втори Адам“ по думите на св. Павел ни открива какво се е случило с „първия“. Страстите Христови ни научават, че човечеството възниква от жертвоприношенията и се ражда заедно с религията, тъй като само така може да сдържа конфликтите, които биха унищожили първите общества. Но Страстите не унищожават религиозното. Миметичната теория не се стреми да докаже, че митът е безполезен, а да проумее основополагащото отношение на приемственост и разрив между Страстите и архаичната религиозност. Божествеността на Христа предшества Разпятието и въвежда радикален разрив с архаиката; но Неговото възкресение е вече в пълна приемственост с по-ранните религиозни форми. Именно такава е цената на изхода от религията.
Ясно е защо Христос е вдъхвал на апостолите страх, но за нас Той е единственият Образец, поместващ човека на дължимото разстояние от Бога. Христос е дошъл, за да ни открие, че царството Му не е от тоя свят, така че хората, осъзнавайки механизма на собственото си насилие, да могат да имат ясна представа за намиращото се отвъд техните предели. Всеки от нас може да стане съпричастен на Неговата божественост, ако се откаже от насилието. И все пак, отчасти благодарение на Клаузевиц, знаем, че това не се случва. Парадоксът се заключава в това, че започваме да възприемаме евангелското послание едва във време, когато стремежът към крайност се превръща в единствен закон на историята.
Християнското откровение е утвърдило всички религии в тяхното отношение към божественото, отхвърлено от съвременния свят. То е потвърдило всичко, което се е виждало в тях смътно. В някакъв смисъл възкресението на Христос е истинно, защото Той е вместил в Себе Си матрицата на измамните възкресения. Доколкото архаичните възкресения са възстановявали мира и реда в обществото, облагодетелстваните от тях хора са били в реално отношение с божествеността; във всички митове има нещо християнско. Но разкриването на невинността на жертвата в Страстите Христови е направило позитивно онова, което е било негативно в митовете: сега ние знаем, че жертвите не са принципно виновни. „Сатаната“ се превръща в друго име на сакралното, разобличено и обезценено след намесата на Христос. Отказвайки се от идеята за божественото насилие, но не и от реалността на злото, Вторият ватикански събор прави решаваща стъпка в тази насока.
В днешни времена „книжниците и фарисеите“ – основно от университетската публика – с удвоена ярост се нахвърлят върху християнството и за пореден път празнуват неговото изчезване. Тези нещастници не разбират, че самият им скептицизъм е продукт на християнската религия. Избавлението от предходната жертвена идиотия е отстранило пречките за развитието на човечеството, съдействало е за появата на изобретения и технологии, направили нашия живот обезпечен и комфортен – поне на Запад.
От всички християни за апокалипсис днес говорят само фундаменталистите, но представата им за него е чисто митологична. Те предполагат, че с пришествието на края на света насилието ще изхожда от самия Бог, без такъв жесток Бог те не могат да минат. Странно, те не виждат, че нашето насилие е като дамоклев меч, надвиснал над главите ни, което е достатъчно, за да се разиграе най-лошият от всички сценарии. На тях явно им липсва и чувство за хумор.
Именно този апокалиптичен момент е липсващото звено между детайлното изучаване на трактата на Клаузевиц и размисъла за съдбата на Европа. „Знаците на времената“ са такива, че всичко се решава тук и сега: както опитният стратег изчислява събитията предварително, така и пророкът трябва да умее да чете в книгата на бъдещето. Насилието е страшен противник и то винаги удържа победа. Има и стремеж към войната, характерен според Клаузевиц за този, който се отбранява срещу онзи, който уж се стреми към мир, тоест към лъжа и господство, и който дори може да мине за духовна практика. Нима Христос не ни призовава: „бъдете мъдри като змии“ (Мат. 10:16)? Във време, в което уж няма война, се разрази най-жестоката от всички войни. Предстои ни да дадем отпор на насилието, което трудно вече може да се овладее. Нима най-важното не е да надделеем? Или самата битка е по-важна от победата?
Да смяташ, че победата е по-важна от всичко, е типично за слабите. Напротив, ако ценим битката, то е защото след нея настъпва обрат. Именно в това е смисълът на героизма, който се опитваме да осмислим наново. Само ако приемем боя, можем да преминем от насилие към примирие: именно перспективата на сражението ще ни позволи да удържаме в мислите си възможността за гибелта на света и за примирието между хората. Не сме в състояние да напуснем тази амбивалентност. Повече от всякога съм убеден, че историята има смисъл и той ужасява – „но там, където е опасността, расте и спасението“ (Хьолдерлин).
Превод от френски Тони Николов
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук