Култура / Брой 10 (3003), Декември 2023

С фотографа Олександр Барон разговаря Оля Стоянова

Олександр Барон е бесарабски българин от Украйна. Живее в Одеса, определя се като етнофотограф. През октомври т.г. той представи изложбата си „Хората на Украйна през мир и война“ в галерия „Енакор“ в София, а парите от благотворителния аукцион отидоха в полза на воините от Болградския 88-и отделен батальон на морската пехота от Военноморските сили на Украйна. Олександр Барон беше в екипа на филмовия фестивал „Око“, организиран от Татяна Станева през октомври. След края му той се завърна в родината си, беше получил повиквателна, но не знаеше още къде ще го пратят – в тила или на фронта.

Как обикновено се представяте?

Аз съм бесарабски българин. Роден съм в едно малко бесарабско село, бивша немска колония. От часовете по история знаем, че през 1944 г. немците са изселени и когато съветската власт основава колхози, идват хора от съседни села, така са дошли и моите предци. По бащина линия сме от село Делен, старото му име е Девлетагач. Хората, основали това село, са от Лозенградско. Родих се в това бесарабско село и там израснах, но майка ми е родом от Голица, там живеят преселници от Голица, Варненско. Това е чисто българско село, докато в моето село само около 30% са българи – колкото една голяма махала. Там живееха моят дядо, неговият брат и други българи – много силни, заможни семейства. Бяха гордостта на цялото село и на целия район като занаятчии, бяха много сръчни.

С какво точно са се занимавали?

С дървообработване. Моят баща работеше и като пчелар. И всички в семейството сме такива – големи, високи. Но аз съм най-големият в нашия род.

Имате хубав български език. От дете ли го говорите?

Зная го от баба и дядо. Когато майка ми е искала да продължи да учи и да излезе от селото, е имала притеснения, че говори руски с акцент и езикът ѝ не е като на другите. Затова родителите ми са взели решение да говорят с децата си само на руски, за да нямаме после проблеми в училище. Аз говоря български благодарение на другите ми баба и дядо, които знаеха само български, но той беше по-битов. Не съм учил български в училище, защото нямаше такава възможност – нашето село не беше само с българско население. Даже когато ходех на гости в Голица, където всички говореха български, общувах с младежите на моята възраст на руски, защото нямах достатъчно богат речник.

Комунистическата партия в СССР не признаваше другите малки народи и беше срамно, все едно хората си казват за теб – ти си селянин и не говориш на правилен руски. Никой не забраняваше на хората да говорят на какъвто език искат вкъщи, но навън – особено ако искаш да се развиваш в кариерата, в университета, можеш да говориш само на руски. И досега го има това, въпреки че руската пропаганда отдавна твърди обратното, че Украйна притеснявала хората, които говорят на руски. Преди две години снимахме с Таня Станева филма „Изчезващи села из Бесарабия“. И разказахме за младо гагаузко семейство, в което и двамата родители са педагози, с двама малки синове, които ходеха на детска градина. От малки децата говорят родния си език, но след като тръгват на градина, започват да отговарят на родителите на руски. В градината те учат на украински, но преминават директно на руски, защото учителите, интелигенцията продължават да говорят на руски.

А вие как открихте българския език, след като в началото ви е било трудно дори да го говорите?

След като напуснах селото, отидох да уча в Одеса, където всички говореха на руски. После се роди детето ми и като стана на 10–11 години, започна да се интересува от корените си, при това майка ѝ е украинка. Дъщеря ми започна да се интересува от българската история, от езика. Казваше ми: „Тате, искам да ми намериш една българска песен, искам да намериш един български текст“. И на мен това ми даваше невероятни сили и чувство за гордост. По това време в Одеса вече имаше около 5–6 неделни училища, които работеха с подкрепата от Министерството на образованието и науката в България. И виждах как тя се готвеше за тези часове с огромно желание. Още от сряда си беше приготвила чантата и книгите и само чакаше да дойде събота. После тя влезе в един танцов състав, където се научи да играе българско хоро, и аз като всеки баща, който има фотоапарат, исках да уловя тези моменти, започнах да снимам и да споделям снимките. В началото това снимане като че ли беше някаква компенсация за моята носталгия.

Как се промени вашето снимане след началото на войната на Русия срещу Украйна?

След 24 февруари камерата ми няколко месеца просто се покриваше с прах. Аз не я докосвах.

Защо не снимахте?

Не можех. Въпреки че по това време едва ли не всеки ден по няколко пъти давахме интервюта за българските медии какво се случва в Украйна. Хората знаеха, че съм фотограф, и непрекъснато искаха да им изпращам снимки. А аз не можех. Бях свикнал да снимам празника на живота, светлината в очите, радостта, гордостта на тези хора, облечени в народни носии. Но не знаех как да снимам войната. Как се снима война? Още повече че навсякъде имаше барикади и аз не знаех дали няма да навредя на някого, какво не трябва да се показва. Докато Таня Станева не ни сподели идеята за филма, който в момента снимаме и който ще снимаме до края на войната, до нашата победа.

Какъв е този филм?

Филмът се казва „Украинска война“ и разказва за три жени от Болград, за мъжете им на фронта, за това как те помагат с каквото могат като доброволци и какво преживяват. И именно по време на тези снимки разбрах, че това, което виждаме, трябва да бъде запечатано. От работата по този филм извадих и първите си снимки, които влязоха в изложбата в София.

Как снимахте – с фотоапарат или бяхте оператор на филма?

В нашите проекти обикновено аз съм оператор втора или трета камера, но винаги съм с фотоапарат на врата и снимам това, което се случва зад сцената. Но това не ми е достатъчно, снимам още някакви мои неща, които сърцето ми иска. Така работех и при предишния филм – „Място на силата“, през 2018 г., който беше нашият първи опит в създаването на филм. Аз тогава дори не разбирах как мога да бъда полезен, защото бях снимал концерти, обичаи и традиции. Попитах Таня какво мога да направя за филма. Тогава тя ми обясни, че социалните мрежи са много важни за популяризацията на проекта и имаме нужда всеки ден да пускаме постове със снимки. Дадох си сметка, че за мен това е наистина уникална възможност – за една-две седмици да бъда сред тези българи, да живея в едно голямо, живо българско село. Моите баби и дядовци вече не са живи. Слава богу, баба Ана все още е жива, но си давах сметка, че тези хора си отиват и българското в моя живот става все по-малко и по-малко. Затова се включих в проекта – снимах хората, ядях с тях, усещах как ухае храната, какви са цветовете и се опитвах да помогна за всичко, защото нашият снимачен екип беше само от четирима души. А всяко семейство, при което отиваш, те чака с изпечена баница и трябва да седнеш с хората, да ядеш с тях и да говориш. На всяко място имаше сълзи – от щастие, от болка, защото всичко лека-полека си заминава. А после се оказа, че сме успели да заснемем точно навреме тези хора, защото най-възрастните вече ги няма сред живите. Аз обичам баница, обичам полето, обичам арпаджик и снимах всичко, което виждах, за да разкажа за този начин на живот. Просто отивам малко встрани и снимам всичко. И помня, че по някое време казах на Таня, че се ражда една идея, един нов фотопроект, и тези снимки си заслужава да бъдат показани.

Как започнахте да работите с Татяна Станева?

Запознахме се с Таня в края на 2017 г. Видях какво правят бесарабските българи в Киев, а аз разказах какво правят българите в Одеса. Просто не мога да ви опиша чувството, когато за първи път влязох в голяма университетска зала, в която имаше хиляди българи, невероятно усещане за щастие – от диалекта, от българските шеги, от разговорите.

Личната ви история, предполагам, до голяма степен определя този интерес към миналото, към традициите. Кога си дадохте сметка за това?

На млади години не се замислях. И дори не забелязах как този свят си отиде. Тате почина много рано, на 42 години, още през 1996 г. Баба, неговата майка, издържа още една година и половина, а след две години си отиде и дядо. И къщата на село остана празна. Имах само роднини по майчина линия, но те бяха на 200 км и ги виждах по-рядко. И когато ми стана интересно всичко, свързано с нашите корени и традиции – къщата на баба и дядо вече беше празна, раклите бяха празни и за мен остана тази уникална възможност да обиколя като етнофотограф много други български села. И онемях от удивление, когато попаднах в село Чийшия, също в Болградски район, където къщите бяха пълни, раклите бяха пълни с платове, от които шият носии за децата. На фестивала в Чийшия можеш да снимаш как три поколения играят заедно. Аз до трийсетата си годишнина не бях виждал какво е пафта, а по-късно снимах детски хор в село Чушмелий – двайсет деца, и всички имаха пафти. Просто си давам сметка, че всичко това си заминава и трябва да направя опит да го уловя през обектива. И трябва да се знае, че Украйна не забранява тези традиции, а ги стимулира.

С какво се занимавахте преди войната?

Три години преди войната започнах да се занимавам с туризъм. Посрещахме гости от целия свят и ги карахме да се влюбят в Бесарабия, в нашата култура. Никой не знаеше преди това какви красоти имаме. Аз имах контакти, планирах маршрути, меню и всичко друго. Организирах турове из Бесарабия и за всички беше незабравимо преживяване, но и шок, че Бесарабия е толкова наблизо, а никой нищо не знае за тази земя. Дойде войната обаче и всичко това спря. Спряха фестивалите, празниците. И най-страшното е, че ракетите продължават да падат и нашите момчета да загиват. Днес ще пуснем пореден пост в „Бесарабски фронт“, че е загинал бесарабски българин от село Делен. И в почти всяко село, край което минеш, от пътя се виждат гробищата и надгробните могили, над които се вее украинското знаме, което означава, че там има синове, загинали във войната. Когато публикувам подобни постове в „Бесарабски фронт“, виждам от коментарите, че хората нищо не знаят за нас – питат ни защо се борим за чужда държава, защо се борим за фашистка нация. Така дори и аз станах фашист и нацист, защото защитавам своята държава. Наложи се да създадем „Бесарабски фронт“, защото украинските медии започнаха да предават на украински език, а в България той е непознат и решихме заедно с Генадий Воробьов, че трябва да се противопоставим на пропагандата, на фалшивите новини, които ни заливат.

Как започнахте да снимате войната? След първоначалния отказ да вдигнете фотоапарата.

Още при първите деокупации в Киевска област разбрах, че има надежда. Когато хората в социалните мрежи започнаха да споделят снимките ми като онази – на ограда, пробита от куршуми, която хората бяха изрисували с цветя на всяка дупка. Това ми даде голяма надежда, че хората са заедно и не си пускат ръцете. А имаше период, когато никой не знаеше какво да прави, къде да бяга, но после хората се събраха и започнаха да действат. Уморих се да отговарям на руските опорки и пропаганда, да обяснявам какво се е случило през 2014 г. Забелязахме, че руската пропаганда изважда българския контекст и го пуска на българските медии, по същия начин прави за гърците и за всички други. Така работи пропагандната машина – дава малко правдива информация и след това интерпретира според собствените си интереси.

Давате ли си сметка, че тази пропагандна машина никога не е спирала да работи?

Просто не сме го виждали. Но нека се върнем на първите месеци от войната, когато очаквахме, че Одеса ще падне. Очаквахме, че от Николаев ще дойдат руските танкове, очаквахме, че от морето крайцерите ще извършат десант и градът ще падне. Но след това бързо отидохме на плажовете и започнахме да пълним чували с пясък. Само за един ден нивото на нашите пясъчни плажове намаля, защото това беше единственото, което можехме да направим, когато разбрахме, че нашите момчета няма с какво да се охраняват. Това действие ни даде голяма надежда, че можем да правим нещо, че не сме малки. Пълно е с такива примери в цяла Украйна и това обедини хората, подкрепящи своята държава – млади, стари, слаби и силни.

Вие това снимате – как войната се отразява в живота на обикновените хора.

Да, аз не съм кореспондент и нямам акредитация за фронта. Даже ако погледнем Бесарабия, тук има няколко зони – жълта и зелена. Ако дойде журналист, може да прави снимки в жълтата зона, но за зелената трябва някой да го съпровожда. Аз също исках да отида до фронта или в тила да снимам нашите момчета от 88-и батальон, за които набираме средства с последната изложба. С парите искам да купим дронове, уреди за нощно виждане и каквото трябва, защото нуждите за фронта не намаляват.

Разкажете повече за момчетата от 88-и батальон.

В Болград има военна част, където се базира 88-ият батальон и преди войната. Те са предимно от Бесарабия – българи, гагаузи, много силни – с духа и с уменията си. След началото на войната паднаха маските на много хора. И не става въпрос дали сме на страната на Русия или Украйна. Сега целият свят знае кой е агресор и кой кого нападна. Това е очевидно. Аз на своите бивши приятели, част от които наричах братя, им казах, че след 2014 г. мълчах, но след 24 февруари вече не мога да мълча. Питах ги дали още искат да са по средата и да не смеят да заемат позиция. Колко време могат да седят така и да се колебаят? Хора, чиито предци са пострадали от Русия и от системата, казваха, че застават на руска страна, не разбирах защо се случва това. Имах много разочарования, но в един момент се появиха хора с големи сърца като Манол Пейков, Петър Петров, Теменужка, екипа от „Българските корени“, хора като Богдан Стойко, който всеки ден ме питаше: „Саша, как си?“. Имахме голяма подкрепа, това бяха стотици, хиляди хора и знам, че нямаме право да се разочароваме. Просто трябва да спечелим войната и да имаме свободата да избираме как да живеем.

Как войната ви промени?

Знаете ли, преди десет години, когато започнах да идвам в България, хората усещаха акцента ми и разпознаваха, че не съм тукашен. Казваха ми, че съм руснак, и това много ме обиждаше. Беше ми много обидно, че не ме приемат. Да, моите родители, моите дядовци не са идвали в България, но си бяха българи и говореха на един малко по-развален, по-архаичен български език… Но когато на 24 февруари Русия нападна Украйна и започнаха да се чуват тези глупости за нацистката държава, за това, че всички сме бандеровци, аз започнах да се гордея, че съм украинец. Путин направи така, че сега говоря с дъщеря си на украински език, за да може тя да го научи. Мисля, че ако не беше тази война, това никога нямаше да стане – детето ми започна да учи в България, тук живее, но ето, аз говоря с нея на украински, защото сега това е важно.

Вярвате ли, че фотографиите могат да променят нещо?

Да, вярвам в професионалната, а не в продажната журналистика. Моите снимки не са като снимките на някой военен кореспондент, но се оказа, че са терапевтични, защото и в ужаса може да се види красотата. Хората откриват в моите фотографии надежда. Ако запазим способността си да виждаме красотата в този ужас, не всичко е загубено.

Ще продължите ли работата по документалния филм?

Да, ще продължим да снимаме до победата. Заснехме сватба на бесарабски българин от село Болгарийка. Момчето беше пуснато, за да се ожени. И след няколко седмици роднините му ми поискаха негова снимка за погребението. Аз още не бях успял да обработя материала, а той вече беше загинал. Изпратих сватбена снимка за погребението. Преди си мислехме, че психиката ни е желязна, но дойдохме в София и докато вървим и чуваме как излита самолет над главите ни, без да искаме, приклякаме. От две години не сме чували да летят самолети и за нас този звук означава, че скоро ще има взрив.

Какъв е животът в Украйна днес?

Милиони напуснаха държавата, но градовете са пълни, на площадките децата си играят. Започват да свирят сирени, никой не бяга.

Защо?

Не можеш да бягаш непрекъснато. Руснаците много обичат да ни обстрелват през нощта, да пускат ракети, да се опитват да объркат нашето ПВО. Не можем непрекъснато да се крием в бомбоубежища. Как се бяга 3–4 пъти през нощта до бомбоубежището? Когато се включват сирените, вече знаем, че трябва да изчакаме десет минути – или самолетите са стратегически, или бомбата ще падне и ти няма да се мъчиш, защото жилищният блок ще се разруши от първия до последния етаж и ще изгорим всички. Но да бягаш до бомбоубежище на близо километър и половина, не е работа. Или трябва да живеем постоянно там? Кое е правилно? Не знам. И само Господ може да реши.