Култура / Брой 10 (3003), Декември 2023

Международният кинофестивал в Солун е безспорна институция в гръцкия културен пейзаж. При създаването си през 1960 г. е само национален филмов преглед, но от 1992 г. излиза на международния екран и бързо се утвърждава като един от водещите европейски фестивали

И тъй като се провежда в края на всяка календарна година, има възможност не само да селектира премиерни филми от цял свят, но и да покаже в съпоставителен план най-доброто, отличено в Кан, Берлин, Венеция и други реномирани конкурсни форуми. А така предлага на зрителите повече от 200 заглавия – нещо като равносметка на годишната филмова жътва.

Богатството на селекцията на 64-тото издание (2–12 ноември 2023 г.) се забелязва от актуалните и универсални теми, които предлагат повечето филми. В основния международен конкурс (11 заглавия) прави впечатление проблемът за трудната (не)интеграция на разнородни малцинствени общности в новия глобален неолиберален свят. In Camera (2023, Великобритания) е стилна, умело построена сатира на късния британски капитализъм от гледна точка тъкмо на един външен за локалната общност режисьор, Накаш Халид (с пакистански произход). Неговият пълнометражен дебют определено се откроява в иначе богатата на подобни заглавия европейска продукция и неслучайно заслужи наградата на ФИПРЕССИ (международната критика).

Друга, също така особено популярна тема – статутът на жената в разнородни социални и културни условия, създаде цяло направление във феминисткото кино днес, като предлага сюжети в различен исторически, социално-икономически и индивидуалнопсихологически аспект, но без екстремни и непродуктивни увлечения като Me Too и други подражателни акции. И ето че един филм от гръцката национална селекция поднесе същинска изненада. Сюжетът на „Убийца“ (дебют на реж. Ева Натана) е ситуиран в 1900 г. на отдалечен егейски остров, където властват традиционни семейни отношения. Матриархалната ос майка-дъщеря се сблъсква с патриархалния практицизъм при задомяването на момичето и неизбежната задължителна зестра. Поради това в бедните семейства раждането на втора дъщеря е огромно, тежко изпитание. Тогава се появява трагичната практика новородените втори момичета да бъдат убивани! Тази драстична, античовешка и антихристиянска стъпка от миналото днес звучи потресаващо, но е исторически факт, а законът за зестрата е официално отменен чак през 1983 г.! Но не е само сюжетната изненада – филмът има безспорни кинематографични качества: плътна драматургията, логично построен сюжет в изключително въздействаща среда от каменист неуютен пейзаж, пестелив декор и впечатляващи автентични костюми от епохата. А актрисата Кариофиля Карабети е убедителна в сложния образ на убийцата с широк диапазон от психологически състояния. За комплексните качества на филма говори неочакваното и много рядко съвпадение – Наградата на публиката и на международната критика ФИПРЕССИ от общо 6 отличия!

Класическа „женска“ тема разработва и турският филм „Живот“ на опитния и талантлив режисьор Зеки Демиркобуз – разказ за пречупената съдба на жената, когато още съвсем млада е жертва на чужда воля и психологическо насилие от екстремен патриархален баща, който не само отнема личната свобода на избора, но разрушава индивидуалността и налага дълготрайни деформации у дъщерята. След осем години отсъствие от екрана режисьорът отново доказва, че е един от най-ярките таланти на своето поколение заедно с Нури Билге Джейлан, Йешим Устаоглу, Дервиш Заим и други.

Подобна изненада в темата поднася и филмът Inshallah a Boy („Ако е рекъл Господ да е момче“, 2023) на реж. Амджал ал Рашид. Филмът вече бе забелязан като първо присъствие на Йордания в селекцията на Кан 2023! Сюжетът оплита тежка житейска драма около млада вдовица с дъщеря, защото неотменима традиция постановява, че в семейство без мъжка рожба след смъртта на бащата наследството отива у неговите братя. А така майката и невръстната дъщеря остават на улицата без никакво препитание! Очевидно в ислямския свят подобни традиции са по-силни от закон и неслучайно такива теми захранват силни филми, синхронни с общата феминистка вълна в световното кино. Разбира се, те не могат да пречупят лесно вековни догми, дълбоко вкоренени в индивидуалното съзнание. Но дори само появата им на международния екран, който е част от глобална информационна мрежа, определено означава пробив в тази посока.

Отбелязаните акценти са съществени в цялостната картина на съвременно световно кино. Но то, разбира се, разработва и много други теми.

Известният британски режисьор Майкъл Уинтърботъм с новия си филм „Шушана“ предлага силен политически трилър за британската окупация на Палестина през 30-те години от миналия век. В своите вече 52 филма (игрални, документални, хибридни) той не за пръв път се впуска в остри и значими политически сюжети, които анализира задълбочено със средствата на екрана. Най-ярки са „Добре дошли в Сараево“ (1997), „Пътят към Гуантанамо“ (2006) и особено актуалният в момента документален филм „11 дни през май“ (2022) за бомбардировките в Ивицата Газа през май 2021 г. В „Шушана“ разказът е за харизматичния музикант, поет и непримирим ционистки активист Абрахам Щерн (1907–1942), оказвал приживе мощно влияние върху младото еврейско поколение по време на британската окупация. Ето как Майкъл Уинтърботъм, без да е предполагал настоящата криза в Газа, отново е в актуалния център на политическото кино!

А от съвсем друга посока ни изненадва неформалната филмова школа на големия руски режисьор Александър Сокуров. През последните десетина години той работи като естествен лидер, педагог и наставник на цяло ново попълнение от млади таланти в независимото руско кино, което, без да разчита на държавна подкрепа, се оформя като арт институция извън официалните филмови центрове. Сокуров работи всеотдайно с млади таланти от „периферията“ на огромната държава, като открива обещаващи бъдещи кинематографисти, поема рискове за техните дебюти и винаги успява да ги изведе до големите фестивални екрани, където много често получават престижни отличия. Така през годините той отведе в Кан съвсем младия Кантемир Балагов от Кабардино-Балкарската автономна република с дебютния му филм „Теснота“ (2017), а след четири години и Кира Коваленко от Северна Осетия с „Отпускайки юмруци“ (2021, награда в „Особен поглед“). Сега с „Клетка търси птица“ (2023, Франция, Русия) младата режисьорска Малика Мусаева от Чечня през февруари т.г. бе номинирана за най-добър дебют на Берлинале, а това ѝ отвори врата за следващи фестивални селекции. Защото разказът за две приятелки от малък чеченски град, които искат да го напуснат и да потърсят своята житейска реализация другаде, е болезнено достоверен и вълнуващ в условията на несвобода и конфликтна ситуация между застиналите традиции и съвременната модерност.

А за разнообразието на цялостната програма най-убедително говори филмът The Human Surge 3 на реж. Едуардо Уилямс, неуморен изследовател на невидимите връзки между субекта и реалността. Младият аржентински режисьор обикаля неочаквани места на планетата от Нидерландия през Тайван до Перу, за да изследва връзката между човека и природата, между хората и техните индивидуални магични светове. За да постигне своята трудно дефинирана идея, разчита на специална оптика и камера с 360-градуса оптично пространство. А така, ако не друго, то поне визуалната енергия на екрана е впечатляваща и дори омагьосваща. Днешното кино, въоръжено с безпределните възможности на дигиталния микс, предлага подобни експерименти, които дори да не оставят значимо наследство, отварят любопитен прозорец към (не)познатия свят около нас.

И цялото това богатство само на няколко часа път от София, край брега на Бяло море!