Култура / Брой 2 (2955), Февруари 2019

Първите думи, чути от мен, когато стъпих на 13 януари на пловдивска земя, бяха: „Хайде бе, майна, забравих те как изглеждаш, ще те видя и няма да те позная!“. Енергичната реплика бе придружена със здрава прегръдка между двама младежи. Първоначално се позачудих – реших, че някой с някого ме е объркал, но после, успокоен, че не за мен са чевръстите възклицания, се заоглеждах из новата Европейска столица на културата. С очакването, че от пъстроти и светлини няма да позная града, сякаш отдавна не съм го виждал.

Е, познах го, Пловдив си беше. Нямаше кой знае колко блясък и гирлянди освен останалите от Коледа. „Великата за Пловдив година“, по думите на кмета Иван Тотев, си течеше обикновено, без фанфари. Само някъде отдалеко дочувах жива музика – бибоп джаз, но не успях да разбера дали е от открита сцена, или от някоя временно издигната шатра. На 100–200 мeтра от главната улица стърчеше противоречивата кула – сега тъмна и самотна, някак унила без празничните фойерверки. Съвсем друга беше – натопорчена, суетна, когато се друсаха връз серпентините ѝ кукерите с чановете – от българска по-българска, акò и с направа германска! Питам се впрочем защо за откриването не беше завирено и изкуствено езерце горе на върха ѝ, че да се бухнат в него мъжагите с калпаците и криваците, и с всичките си потури, елеци и пояси да му тропнат едно „традиционно“ богоявленско ракиено хорце. Ако ще е традиция, поне засукана да е…

Всъщност не съм прав, нищо обикновено нямаше в Пловдив на 13 януари, поне по разхвърляните из града артистични сцени. Само за два дена бяха открити десетки събития, кое от кое по-интересни. Музика на открито, концерт от творби на Панчо Владигеров и Марин Големинов в чест на годишнините им, изложби – фотографски, на пловдивските художници, на Кольо Карамфилов, на „осколки“ от Берлинската стена – впечатляваща, на дървени музикални инструменти, филми, представления, огнени спектакли… Особено любопитна е експозицията в Тютюневия град, където кураторката Весела Ножарова в четири големи зали на два етажа през тютюнопроизводството със снимки, документи, видео, предмети от бита извежда историята както на Пловдив, така и на България през годините, когато този толкова важен продукт се отглежда по нашите земи. 22 български институции помагат за изложбата „Дим. Истории за тютюна“, откъси от български автори показват колко е бил (а май и днес е) важен той за всекидневието на българина. Йордан Д. Радичков, младият писател, беше впечатлен: „Хем е интересно, хем има смешни неща, в същото време те натъжава“. Колекцията на Димитър Георгиев от Силистра със стари марки български цигари пък е направо смайваща.

Зад извършената огромна търсаческа, изследователска, проучвателна и събираческа работа за изложбата стоят историците Станислава Груева и Михаил Груев, дизайнер е Калина Димитрова, мултимедията е на Калин Серапионов. В „Дим. Истории за тютюна“ участие има и радиотеатърът – в изложбеното пространство звучи пиесата на Георги Господинов „DJ“ с режисьор Явор Гърдев, записана през 2012 г. Мащабна проява, от която моите пловдивски приятели са възхитени. И канят всеки да я види… Време има, изложбата продължава до 30 март 2019 г.

Изобилието от събития обаче поставя пред пловдивчани (а и пред гостите) два проблема: първият е кое да изберат. Моята приятелка Зоя Капон, старши учител в Националната гимназия за сценични и екранни изкуства, се оплака, че още не е успяла да види изложбата на Кольо Карамфилов, пропуснала и филма за Йордан Радичков, излъчен на 13 януари в клуб „Фарго“. Успокоението е, че поради огромния интерес той щял да се излъчи отново на 19 януари, но затрудненията си остават – как да съвместиш проявите…

Вторият проблем изказа Мариана Чолакова, една от инициаторите на кандидатурата на Пловдив за Европейска столица – недостигащата бройка зали за провеждане на събитията. Вярно, точките са много, но доста от тях са открити пространства; градът пък е опасан от преградни мрежи, ленти и решетки – изглежда, една от запазените марки на пловдивското столичанстване ще са ремонтите, вкопчили се навсякъде из инфраструктурата. Което, от друга страна, не е толкова лошо – ще останат модернизираните и обновени сгради и улици, които да изсветлят малко потъмнелия чар на древното Филибе. Въпросът (без отговор) е защо това изсветляване не е станало по-бързо, а че е полезно – няма спор. Сред строежите изпъква новата зала на Кукления театър, за която с гордост ми разказа неговият директор Виктор Бойчев. Вярно, признава той, закъсняхме: „Трябваше да сме готови в началото на декември, ще стане за края на февруари, но важното е, че стана – това ще оставя на Пловдив и знам, че ще е за добро“.

Впрочем точно в пловдивския куклен театър режисьорката Веселка Кунчева, чиято постановка „Мария от Буенос Айрес“ в Дома на културата „Борис Христов“ пристигнахме специално да гледаме, сътвори преди време едно от най-страхотните си произведения – спектакъла „Вграждане“, според мен най-доброто театрално представление в България след 1989 г. В „Мария от Буенос Айрес“ открих доста елементи от него – вертикалната стена с прорези, през които виждаме само частично телата на артистите, удрянето на кръст ò кръст, ръцете, замесващи тестото… Не е изненада – сценограф и костюмограф на постановката е друг забележителен творец, художничката Мариета Голомехова. Двете отдавна работят заедно, а спектаклите им (дори несполучливите) всеки път се открояват със завладяващ дизайн.

„Мария от Буенос Айрес“ е танго опера с композитор Астор Пиацола, либрето на Хорасио Ферер. Странният сюрреалистичен текст сякаш се е прилепил за музиката, за да се получи впечатляваща сплав от емоции, насилие, страст и танго. Тъкмо това са усетили в Пловдивската опера, тъкмо това е усетил съвършено и екипът – диригентът Константин Добройков, хореографът Явор Кунчев, оркестърът, хорът, балетът. В ролята на Мария влиза певицата Люси Дяковска – с плътен и мощен глас и със забележителна танцова култура (само тук-таме се усещаше, че не е професионална танцьорка). По напълно симетричен начин ѝ съответстваха актьорът Живко Джуранов и певецът Момчил Караиванов. Режисьорското решение беше солидният и стегнат маниер на пеене на Момчил Караиванов да се преплита с патетичния и покъртващ разказ на Живко Джуранов: репликите (и на български, и на испански) се смесваха с жаркото танго, с гъвкавите тела на балета, с подкрепящия, но и властен тон на хора; изобщо представление, което съчетава блясък, талант, визия, музика, движение, въображение и майсторство – задължителна спирка за всеки, изкушен от високата култура. Без съмнение, това ще е от хитовете на Европейската столица, а радващото е, че със сигурност животът на спектакъла ще продължи и след 2019 г. Заслужава го отвсякъде…

Но „Мария от Буенос Айрес“ ме накара да се замисля за принципа на провеждането на 365-те културни дни: предназначени повече за изкушените и пристрастените, отколкото за отстранените и безучастните. Събитията са много, но трудно ще достигнат (ако изобщо достигнат) до хора, които по принцип не се интересуват от култура. В Столипиново – квартал, известен с проблемите и с почти пълната си автономност, в Младежкия клуб „Рома“ са предвидени едва две събития, и двете вече приключили – Театралните работилници „Нова азбука“ и „Идентичност и преход“. В „Мария от Буенос Айрес“ има сцена, където героинята е насилена от кръчмарска публика – тя иска да пее и танцува, да се покаже като дух и вкус, но е брутално обладана – само тяло, нищо повече. Искрено се надявам, че духът на Европейската столица няма да срещне такова неразбиране.

Дали? На тръгване от Пловдив след прекрасния спектакъл от близката до Дома на културата „Борис Христов“ кръчма звучеше музика. Над притихналите студени улици буйстваше с пълна сила „Ако умрам, йощ загинам…“. От тангото на Астор Пиацола нямаше и следа…