Култура / Брой 10 (3003), Декември 2023

„В нашата актьорска професия няма такова нещо като спонтанност. В киното всичко е строго изчислено. Само чрез логика се изгражда образ. Това, което много режисьори възприемат като спонтанност, е резултат от тази логика. Тя не се появява изневиделица, без предварителна работа. Всичко е благодарение на много натрупване и репетициите са част от него.“ Актрисата Ели Скорчева пред Деян Статулов

Ели Скорчева е родена в Пловдив. Завършва техникум по строителство и архитектура, следва във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ (сега НАТФИЗ) и завършва актьорско майсторство в класа на проф. Надежда Сейкова. Първата ѝ изява на екран е в поредицата „Синята лампа“, но истинският успех идва с ролята на Вероника в 3-серийната телевизионна драма „Адаптация“ (1979) на режисьора Въло Радев. Следват участия в „Търновската царица“, „Константин Философ“, „В името на народа“, за да стигне до другата си голяма роля – Тони в „Ева на третия етаж“ (1987). Снима се в българското кино до 1992 г., когато за последно се появява на екран във „Вампири, таласъми“. Тази година Ели Скорчева се завърна на големия екран с филма на Стефан Командарев „Уроците на Блага“ и получи признание и награди за най-добра актриса на фестивала в Калови Вари и на „Златна роза“. От 15 декември 2023 г. филмът ще може да се гледа в кината в цялата страна.

Защо напоследък избягвате да се говори за вас? Все пак е важно след успеха на филма на Стефан Командарев „Уроците на Блага“?

Моята работа е да играя и да снимам. При това така, че онова, което правя, да предизвиква вълнение. С това се изчерпва моята работа. Не бих искала да давам съвети и да давам наставления на хората. Този разговор е затворен в кръга на моето семейство и приятелите. Не се чувствам комфортно да раздавам акъл в медиите. Освен това бих искала да помогна на другите около мен да си свършат добре работата, защото в нашата професия, в киното, не може да си сам. Егоистичните натури не могат да постигнат успех. Той е достижим само когато си сто процента отдаден на останалите. Така се случи и в „Уроците на Блага“. Всеки ден от общуването ми с колегите беше съвършен – това, за което съм мечтала и което постигат големите актьори. Попаднах на всеотдайни и щедри партньори. Особено Герасим Георгиев-Геро. Без него нямаше да се получи филмът.

Въпреки че във филма имате най-вече задочно партньорство с него – по телефона.

Да, но работата ни не беше малко. От първото до последното обаждане – щедростта, с която ми партнираше Герасим, е забележителна. И него, и целия екип до един ги обичам много. От шофьора, който ни караше всеки ден, до режисьора. Толкова беше приказно, че ме е страх, че може да не се повтори. Винаги съм си мечтала преди работа за филми да мога да репетирам с колегите си. Никога не беше ми се случвало. В киното режисьорите бягат като дявол от тамян, когато стане въпрос за репетиции, защото смятат, че те изхабяват актьорите. В нашата актьорска професия няма такова нещо като спонтанност. В киното всичко е строго изчислено. Това е логика и желязна математика. Само чрез логика се изгражда образ. Това, което много режисьори възприемат като спонтанност, е резултат от тази логика. Тя не се появява изневиделица, без предварителна работа. Всичко е благодарение на много натрупване и репетициите са част от него. Живото взаимодействие с партньорите, каквото аз имах в „Уроците на Блага“, добавя много към образа. Обогатява го. Взаимно се обогатяваме. Само слабите актьори не могат да повторят добър резултат, защото не знаят как са го постигнали. Добрите актьори, които си познават занаята, могат всеки път да постигат еднакъв резултат или да го подобряват. Актьорът не бива да работи „на емоции“ или да гони резултат. И двете са погрешни цели. Емоцията трябва да бъде събудена у зрителя. Трябва да знаеш какво искаш да събудиш в него и да го постигнеш. Иначе е хубаво да повториш един добър резултат, особено когато режисьорът е доволен от него, но ако не му хареса, трябва да съумееш да го подобриш. Тук е ролята на репетициите, в тях се уточняват целите и какво се стремим да постигнем.

Нали така се подхожда и в театъра?

Разбира се, подходът е същият. И в театъра трябва да се присъства така документално, както в киното. Това е разковничето. Аз не разбирам защо някои смятат, че театърът изисква по-различно присъствие. Разбира се, изисква по-различна техника на говора, защото в големите салони трябва да стигнеш до зрителя на последния ред. Актьорите, които си знаят занаята, могат да шептят и да се чува навсякъде в театралния салон. Това се учи четири години в НАТФИЗ.

С Въло Радев не правехте ли репетиции?

Не, но говорехме много – дни и часове наред. Говорехме за Вероника (героинята на Ели Скорчева в „Адаптация“, б.р.), за нейната мотивация, за развитието на героинята и как се движи през цялата история на филма. Много разговаряхме, но и с Въло Радев не репетирахме. Това беше дълго време табу за режисьорите.

С какво Стефан Командарев ви привлече към сюжета на филма? Как припознахте Блага като свой образ?

Ние репетирахме месеци наред. Процесът се проточи дълго и заради пандемията, набирането на средства за филма, изчаквахме промените в Закона за филмовата индустрия и правилника за прилагането му, изчаквахме да се сформират художествените комисии, кандидатстването на проекта и т.н., дълго чакахме, докато в един момент Стефан не реши на свой риск да започне снимките. През целия този период ние говорехме, обсъждахме и репетирахме. Мен ме запалиха идеята, разказът, мащабът на задачата, която ми предлага филмът, но аз не припознах Блага веднага. Напротив – стъписа ме. Тя е толкова различна от мен. Аз не обичам да придърпвам образа към себе си. Това не ми е любопитно, няма предизвикателство. Имахме много работа и образът не стана отведнъж. Минаха месеци, в които аз се тормозех, че Блага ми бяга, докато в един ден усетих, че съм Блага. Аз се промених физически. Добих вида на съсипана жена. Това стана с натрупване, с репетиции, с работа вкъщи…

Как се подготвяхте вкъщи? Стояхте пред огледалото и репетирахте реплики или жестове?

Не. Натрупвам предварителни обстоятелства. Съчинявах си биографията на Блага – къде е родена, как е израснала, какво детство е имала, ходила ли е на село при баба и дядо, обичана ли е била, имала ли е приятели, как се е запознала с мъжа си, преди или след женитбата е правила секс с него… Всички тези въпроси са важни. Изграждам целия живот на Блага ден по ден.

Тази биография не ви ли е подадена от сценариста и режисьора?

Не. Това не се вижда във филма. Моите разсъждения се появяват като резултат. Има една сцена на финала, в която моята героиня стои на най-горната площадка на Паметника на създателите на българската държава и Шумен е в краката ѝ. Тогава Стефан Командарев ми казва да гледам в определена посока – три високи блока. И аз му казах, че дори знам какво виждам – в онзи, средния блок, на най-високия етаж беше първата ми квартира, след като се оженихме с мъжа ми. До такава степен бях изградила биографията на Блага. Когато си толкова подготвен, това няма как да не се изрази. Правят го много актьори. Не само аз разказвам механизма и пътя, по който стигнах до образа на Блага. Работата пред огледало е много погрешна. Това никога не бива да се прави, защото няма истинско общуване. Пред огледало си измисляш партньор, но всъщност си ти самият, а това е много погрешно. Когато си пред камерата, трябва напълно да забравиш всякаква суета. Важен е героят, а не актьорът зад него.

Филмът разказва за всички онези хора, които хвърлят пари през прозореца. Разбрахте ли защо го правят – глупост, страх, стрес?

Така наречените „ало измамници“ успяват да паникьосат хората. Особено тези с по-лабилна психика. И когато те стигнат до паника, много лесно могат да бъдат манипулирани. Измамниците сменят схемите и стават много изобретателни.

Това води до липса на доверие между хората, включително и към институциите.

Целият свят живее така. Тук, в България, живеем в страх, че някой някого се опитва да измами. Това е тема, върху която мисля, и тя ме вълнува през последните години, защото забелязвам че е повсеместна, това много ме разочарова и натъжава. Да вземем дори факта, че много производители влагат некачествени продукти в храните, които предлагат. Очевидно е, че е опит да ни измамят, но този опит има последствия върху нашето здраве, включително и върху репродуктивните функции при по-младите хора. Сякаш никой не си дава сметка за тези последствия. Накрая лъжем самите себе си.

Идентични са и проблемите в сферата на културата. Виждате как се блокират сесии за субсидии, киното и други изкуства са разтърсвани от перманентни междуличностни скандали.

За съжаление, от недоброжелателството на едни могат да пострадат десетки и стотици. Това е начин на мислене и дори промените в закона няма да го предотвратят, докато лисва душевна чистоплътност. Тя не се придобива, когато започнеш да работиш, началото ѝ е в ранна детска възраст, зависи от семейното възпитание и заложените морални принципи. Натрупва се благодарение и на приятели, учители, колеги… Мисля си, че освен всичко се раждаш със способност да градиш такъв вид чистоплътност. За съжаление, порочни и неморални хора винаги е имало, откакто съществуваме на тази земя. Това, което ме притеснява, е, че тези хора се увеличават. Във всяка епоха е имало винаги една голяма група, наричам я „коловозни хора“. Такива, които вървят по отъпкани пътеки, не желаят да мислят, не полагат усилия, бавно потъват, а бордовете на коловозите стават по-високи, хоризонтът все по-невидим. Вероятно това са близо 85% от обществото. Но пък имам надежда, че останалите 15% носят светлината и винаги са теглили всички останали. И през цялата човешка история по-голямата част се опитва да изгаси тази светлина, но никога не е успявала. Това ми е надеждата, че никога не успява. В екипа на „Уроците на Блага“ видях тъкмо такива хора – които носят светлина и щедрост. Надявам се всички те да имат свободата да работят, защото и тя е ограничена. Повечето от тях се издържат трудно, защото получават средства само когато снимат, което води до житейски и творчески компромиси, уморява ги и ги обезверява, не могат да изразят и покажат истинския си потенциал. За това трябва да се помисли, когато се приемат промени в законите за кино, култура и пр. Творците трябва да имат възможност и за финансова свобода.

В обществото устойчиво (благодарение и на медиите) се налага идеята, че творците са на „държавна хранилка“.

Но ние не сме на такава хранилка. Трябва да се промени това отношение, което срещам: „Разбрах, че си актриса. А какво работиш? Ела на полето да видиш какво е истинска работа!“. Това е елементарно мислене, което говори за вродена глупост. Трябва да бъде ясно, че културата и изкуството не могат да носят приходи. Единствената стока, която произвеждат, е духовност. Там няма „пари прим“. Не могат да се изчисляват брой продадени билети или колко награди има един филм. Това не е важно. Важно е колко хора са били развълнувани. Тази духовност е важна за оцеляването на всяка нация. Цялата агресия, която виждаме около нас, е вследствие на изчезващата култура и духовност. Затова според мен културата трябва да се изучава още от яслите със средствата и програмите, подходящи за всяка една възраст. Така обществото ще бъде по-толерантно и проспериращо. Това трябва да стане в училище. За съжаление трудно ще се случи в семейна среда, защото вече цели две поколения са изгубени в прехода, не са възпитани в уважение към културата. Често разликите между семействата са чудовищни, докато училището може да даде сериозна база. Не всички ще се възползват, но ще бъде едно добро начало.