Евридика, завърналата се
„Внезапни сънища“, Лора Динкова, „Хермес“, 2023 г.
Поезията е рожба на мита, затова ще започна с мит. Много стар мит. Но и малко нов.
В Родопите Орфей е музикален властелин, с лирата си стихва растения и животни, нимфите го обожават, траките го възхваляват… Той също възхвалява една нимфа, Евридика, радват се на любовта сред цъфтящата природа. Боговете обаче – къде от завист, къде от скука, решават, че не им се полага толкова радост, и изпращат змия, която да ухапе Орфеевата любима. Евридика умира, Орфей е съкрушен… Лирата му замлъква, тъга се носи над поля и гори, траките не спират да плачат и скърбят. Всичко е безутешно, всички са отчаяни и унили… Боговете, които все пак не са чак дотам безсърдечни, се смиляват над обзетите от горест смъртни и измолват от Хадес да пусне Орфей в мрачните си покои, за да прибере своята Евридика. Хадес се съгласява, макар и неохотно. Поставя обаче условие: докато сянката на Евридика върви след любимия, той да не поглежда назад. Погледне ли, ще я изгуби завинаги…
Дотук със стария мит, започва новият…
Боговете изпращат пратеник до Орфей – може би Хермес, може би Ирида, той приема условието и тръгва. Надолу, към мрачините на Аид. Докато очите му привикват, усеща някакви сенки; сърцето му се облива в страх. Върви покрай остри скали, голи и мокри от стичаща се черна вода. Никаква светлина не прониква. Върви, върви, върви… Изведнъж Цербер се озъбва насрещу му, той засвирва с лирата си, приспива го, минава покрай него. Стига двореца на Хадес. Там го чака сянката на Евридика, властелинът на другите сенки кимва сдържано и двамата поемат по пътя обратно. Орфей знае условието и не се обръща нито веднъж. Излизат на повърхността. Слънчевите лъчи го заслепяват, но той не бърза, гледа проблясващите скали, ликуващите животни, зелените растения… Чува радостната глъч на нимфите и траките, които пеят химн в чест на Евридика. Чак тогава се обръща и я вижда – бледа, прозрачна, безплътна. Но жива…
Поезията на Лора Динкова е точно такава, поезия на завърналата се от Аид Евридика. Това е причината да срещаме така често думата смърт: в последната ѝ засега стихосбирка, „Внезапни думи“, цели 29 пъти. Това тласка някои тълкуватели към мнението, че тя е поет на смъртта (признавам си, аз също го мислех), но тъкмо внезапните думи ме накараха да се осъзная: тя не е поет на смъртта, тя е поет на завърналите се от смъртта. Защото едни други думи – живот, любов, обич, са не по-малко: съответно 24, 12 и 25. Сиреч, в нейното писане смъртта е надмогната, победена, измамена, ако щете; смъртта е подхлъзната: Орфей не се е обърнал, Евридика не е потънала в сенките, а и тя като него гледа слънцето, осъзнавайки, че „Животът и смъртта са огледални“. И този преход от мъртвото към живото личи в първото и последното стихотворение от книгата, „Рими І“ и „Рими ІІ“:
РИМИ І РИМИ II
Дошъл е сякаш краят на света, Докато свиквам без теб,
а теб те няма в него. дъждът покри земята.
Напразно всяка тишина Скръбта ми има свои бездни
напомня за предишна радост. и става все по-свята.
И тук е пълна самота – Едно дете открехва щората,
беззъба синя яма. светът потъва във забрава.
Стоя на края на света, Дъждът вали, но има минало,
а тишината е голяма. което свети и остава.
Скръбта ми има лични бездни –
изчаква ни във мрака,
а ние с теб
вървим разплакани –
мълчим и светим в тъмнината.
„Рими І“ – самота, „Рими ІІ“ – двама: Евридика се е завърнала и заедно с Орфей светят в тъмното…
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук