Култура / Брой 1 (3004), Януари 2024

Погледът на един гимназиален учител

Днес, когато пиша този текст, така нареченият изкуствен общ интелект (от английското artificial general intelligence – AGI), тоест такъв, който по нищо не отстъпва на човешкия, все още е само спекулация. Колко дълго това ще е така, никой не знае; може би година, десетилетие, век, а може и никога да не напусне пределите на човешкото въображение. Но на последното не бих заложил: не съм футуролог, но не се изисква много, за да се проследи, че индустриалното производство на синтетичен разум е последната ни мания. А нас доста ни бива в това да превръщаме маниите си в реалност. Аз съм хуманист, радетел за човешкото, и точно като такъв не разбирам този устрем към уподобяването ни на богове, особено предвид собствената ни история на творение, постоянно опълчващото се на твореца си, който и да е той. Аз съм и учител по философия, това е най-скромното и искрено определение, което мога да дам за себе си, и точно като такъв си позволявам да напиша следващите редове.

Неотдавна на изкуствения интелект (ИИ) се гледаше с голямо недоверие. Все още са живи във въображението ни разказите на няколко поколения фантасти, които предупреждават с историите си за опасностите от съжителството ни с друг разумен вид. Но една пандемия по-късно – пандемия, която беляза трайно комуникацията помежду ни със знаците на отчуждението – по-ранното съмнение вече изглежда примесено с искрен глобален възторг. Кой буден човек днес не знае GPT и не е поне полюбопитствал точно на какво е способен този изумителен генератор на текстове? Ще ви кажа кой отлично го познава: учениците. И това познанство се явява за нас, учителите, ново предизвикателство, чиито измерения предстои тепърва да опознаем. Затова трябва да бъдем особено бдителни. Да подходим с разум, решителност, но и с разбиране.

Тъй като отраженията на подобна технология върху образованието са твърде обширен проблем, ще се опитам да посоча само четири наблюдения, които имам от практиката си на преподавател. Ако някъде звуча поучително – от професията е.

Универсалният заместител

Има една проста истина за отношенията между ученик и учител, едно conditio sine qua non на средното образование: противопоставянето им. То не изключва уважението, не изключва любовта им, но като едно красиво първично приятелство съдържа в себе си постоянното доказване на единия пред другия – учениците правят всичко по силите си да триумфират на всевъзможните изпитвания, подготвени за тях; учителят пък час след час, изправен пред множеството, трябва да доказва своята компетентност. Интернет вече нанесе голям удар на авторитета на преподавателите, отнемайки ни едно от ключовите по-рано достойнства: това на експерти на знанието. Помненето на факти днес никак не е на почит, затова пък се поставя акцент върху разбирането. Но ето че и последното се явява един вид хакнато – ChatGPT умее да възпроизвежда размишления по каквато тема му зададем. Ако обаче запаметяващата технология е угроза за учителя, то разсъждаващата е противник от съвсем друг калибър. Заплашен и предизвикан – при това от самия себе си! – се оказва ученикът, изкушил се да използва удобната услуга на генеративния софтуер, който вместо него написва едно есе. В уравнението почти излишен се оказва младежът, превърнал се в проста връзка между учителя си и истинския създател на текста – ИИ. Ученикът печели малко време, но на каква цена: той вече не е субект, не е деятел, а прост наблюдател на образователния процес. Чудовищно поражение.

Унищожението на уважението

Доверието е ключово за доброто образование. Възлагайки една задача, учителят се доверява, че неговите подопечни ще вложат старание да я изпълнят – колкото заради него, толкова и заради себе си. Затова и опасността от употребата на ИИ е особено голяма. Да бъде предаден като свой един текст, написан с ChatGPT, е по съществото си акт на неуважение, вероломство. Бъде ли разкрито (а то не е никак трудно), нарушава се най-важната връзка между двете страни в класната стая. Обезценява се както миналият, така и бъдещият труд на измамника, основателно подложен сега на съмнение. Спестеното усилие е удар и срещу вярата в себе си – ученикът сам се е оценил като неспособен да се справи. Загубена е възможността за обратна връзка (защо да даваме такава на ИИ?), пожертвано е и уважението. За последното впрочем няма да се уморя да повтарям нещо: докато всички се питат какво става с уважението към учителите, пропускат обратната страна на въпроса – какво става с това на учителите към учениците им. То е също толкова необходимо за пълноценното им съжителство.

Всяка минута се брои

Да вземем един десетокласник от езикова гимназия. Той изучава цяла дузина различни дисциплини: езици, математика, природни и обществени науки, физическо възпитание и (недостатъчно) изкуства. Ходи на уроци все по нещо и/или спортува редовно – поне три пъти седмично. Трябва да е пълен отличник. Не бива да изостава с любимите си инфлуенсъри, най-новите мемове (миймове, мемета), че има и поне един задълбочен културен интерес, на който държи. Всеки очаква нещо от него: родителите, приятелите, учителите, обществото. Представете си колко тежи това. И колко време изисква. А всички много добре знаем, че то никога не стига. Затова и всяка възможност за неговото спестяване, честна или не, се оказва опасно изкушение.

Обещанието на технологиите, че ще отменят човека и ще му оставят повече свободни часове за творчество и отмора (вж. например предсказанията на Алвин Тофлър), се оказват чудовищна заблуда. Толкова сме добри в запълването на времето, че незабавно намираме какво да го правим. Безпокоя се, че учениците посягат към ChatGPT не злоумишлено, а като вик за помощ: всяко написано от ИИ есе е малък отдих, възможност да се вземе почивка и да се избегне бърнаут. Ако мислите, че учениците не знаят какво е това, значи отдавна не сте били в училище.

Затриването на личността

Една от чудовищните последици на навлизането на генеративен ИИ в класната стая е бавното умъртвяване на личността на човека. За нас – възрастните, учените, опитните хора – рискът да загубим мнението и предпочитанията си звучи като абсолютна фантастика. Но дали е същото за онези, израснали в свят, в който ИИ може да мисли и да се изразява вместо тях? Ако днес запиташ ChatGPT за мнение по един философски проблем и го приемеш, нищо не пречи утре да го попиташ за второ, трето и т.н. Увлечеш ли се в това, заминава си и възможността сам да оформяш своя вкус, да допускаш грешки и да се учиш от тях, да опитваш (нали оттам идва думата „есе“) да се доказваш и да оформиш усещане за себе си, което не се опира на зависимостта ти от някого или от нещо. Страда и способността ти да избираш, а ще припомня Сартр: избирайки за теб самия, правиш избор и за цялото човечество. Потръпвам от мисълта за такова човечество, което не може само̀ да поеме отговорност за себе си.

***

Ще повторя: не съм футуролог и представа нямам какво ни очаква. Надявам се то да е нещо светло, смислено и съзидателно. Но надеждата не е достатъчна – ИИ промени правилата на играта и вече не е въпрос на това дали, а как ще се употребява. Нужно е действие. И то трябва да започне в училището, където се изграждат най-напред представите за света. Време е академичното да отстъпи пред емпатията, комуникацията, любознанието и човещината. Повече от всякога ни е нужно пространство, в което учители и ученици заедно да изследват света, но не само в обективно измеримите му стойности, ами и в онези чисто човешки: несъвършенствата, идентичностите, преживяванията. Място, на което да се научим не само къде се намираме, но и къде искаме да се намираме и какви искаме да бъдем. ChatGPT вече е факт и не можем да си затваряме очите за него, но можем да осмислим употребата му и да преподаваме на най-младите как да използват етично и без риск подобни инструменти. Това също е необходимо за развиване на способността им да мислят критично.

ChatGPT щеше да напише такъв текст за секунди, а на мен ми отне няколко дни. Но неговият нямаше да бъде този текст. И никога не би могъл да бъде.